Последователи

събота, 12 май 2018 г.

Карл Юнг. Цепнатина в тъканта на реалността



от Майкъл Толбълт*

Един от най-известните примери за необяснимите връзки, които понякога се осъществяват между съзнанията на двама или повече души, е въплътен в понятието колективно несъзнавано на швейцарския психолог Карл Юнг. Още в началото на своята кариера Юнг започва да се убеждава, че сънищата, изкуството, фантазиите и халюцинациите на неговите пациенти често съдържат символи и представи, които не могат да бъдат обяснени изцяло като продукти на развитието на болестта, отразено в медицинското им досие. Вместо това подобни символи много близко наподобяват образите и темите на големите световни митологии и религии. Юнг заключава, че митове, сънища, халюцинации и религиозни видения възникват от един и същи източник — колективното несъзнавано, споделяно от всички хора.

През 1906 г. Юнг има преживяване, което го води към този извод — то е свързано с халюцинацията на млад мъж, страдащ от параноидна шизофрения. Един ден, докато минава на визитация, Юнг намира младия мъж да стои до прозореца и да гледа втренчено слънцето. При това той си движи главата от едната страна към другата по странен начин. Когато Юнг го запитва какво прави, той обяснява, че гледа пениса на слънцето, а когато си движи главата от едната страна към другата, пенисът на слънцето се движи и кара вятъра да духа.


Тогава Юнг възприема твърдението на мъжа като продукт на халюцинация. Няколко години по-късно обаче той се натъква на писан преди 2000 години персийски религиозен текст, който променя мнението му. Текстът съдържа серия от ритуали и молитви (заклинания), предназначени да предизвикат видения. Описва се едно от виденията и се казва, че ако участникът гледа слънцето, той ще види една тръба, която виси от него, и когато тръбата се движи от едната страна към другата, това кара вятъра да духа. Тъй като обстоятелствата правят извънредно невероятно мъжът да е познавал текста, в който е описан ритуалът, Юнг стига до извода, че видението на мъжа е не просто продукт на неговото подсъзнание, а е избликнал от едно по-дълбоко равнище, от колективното несъзнавано на самата човешка раса. Юнг нарича тези образиархетипове и смята, че те са толкова древни, сякаш всеки от нас има памет на човек на възраст 2 милиона години, спотаена някъде в дълбините на нашите подсъзнания.

Друг голям принос на Юнг е определянето на понятието синхроничност. Както споменах в увода, синхроничностите са съвпадения, които са така необичайни и толкова значими, че едва ли могат да бъдат приписани на случайността. Всеки от нас е преживял синхроничност в някакъв момент от своя живот, например, когато научим странна нова дума и след това я чуваме по новините няколко часа по-късно или когато размишляваме по някаква тъмна и неясна тема и след това забележим други хора да говорят по нея.

Преди няколко години преживях серия синхроничности, в които участваше шоуменът Бъфало Бил. Веднъж, докато правех лека тренировка сутринта, преди да започна да пиша, включих телевизора. През тази януарска утрин на 1983 г. правех лицеви опори, докато по телевизията вървеше някаква игра и аз неочаквано извиках името „Бъфало Бил!“. Отначало бях озадачен от моя изблик, но след това осъзнах, че водещият на играта е задал въпроса „Под какво друго име е известен Уилям Фредерик Коди?“ Въпреки че не бях обърнал съзнателно внимание на шоуто, по някаква причина моето подсъзнание бе насочил всичките си усилия към въпроса и бе му отговорило. Тогава аз не мислих много върху случилото се и продължих с работата си през деня. Няколко часа по-късно един приятел ми телефонира и ме попита дали мога да реша един приятелски спор относно някаква дреболия от театралната сфера. Аз предложих да опитам, след което последва въпросът: „Вярно ли е, че предсмъртните думи на Джон Баримор са били: Не сте ли незаконен син на Бъфало Бил?“ Помислих си, че тази втора среща с Бъфало Бил е странна, но все пак я отбелязах като съвпадение, докато по-късно този ден не пристигна по пощата последният брой на списание „Смитсониън“ и аз не го отворих. Една от водещите статии беше озаглавена „Последният от големите скаути се завърна“. Тя беше за… познахте: Бъфало Бил (между другото аз не бях в състояние да отговоря на дребния въпрос на моя приятел и все още нямах представа дали тези са били предсмъртните думи на Баримор или не).


Колкото и невероятно да беше това преживяване, единственото нещо, което изглежда смислено в него беше неговата невероятна природа. Има обаче и друг вид синхроничност, която е забележителна не само поради нейната невероятност, но и заради очевидната връзка на събитията, които протичат дълбоко в човешката психика. Класическият пример е историята със скарабея на Юнг. Юнг лекува една жена, чийто твърдо рационален подход към живота я затруднява да извлече полза от лечението. След поредица обезсърчаващи сеанси жената разказва на Юнг сън, в който участва един бръмбар скарабей. Юнг знае, че в египетската митология скарабеят символизира прераждане и се учудва дали подсъзнанието на жената не показва символически, че тя претърпява някакъв вид психологическо прераждане. В момента, в който й разказва това, нещо почуква по прозореца и той вдига очи, за да види един златистозелен скарабей от другата страна на стъклото (това е единственият случай, когато скарабей се появява на прозореца на Юнг). Той отваря прозореца и пуска скарабея да лети из стаята, когато представя своята интерпретация на съня. Жената била толкова слисана, че смекчава своята рационалност и от този момент нейната отзивчивост към лечението се подобрява.

Юнг се натъква на много такива значими съвпадения по време на своята психотерапевтична работа и отбелязва, че те почти винаги съпровождат периоди на емоционална интензивност и трансформация: фундаментални промени във вярата, неочаквани и нови прозрения, смърт, раждане, дори професионални промени. Той забелязва, че те достигат върха си, когато новото разбиране или прозрение се появи на повърхността на съзнанието на пациента. Когато новите идеи стават по-широко известни, други терапевти започват да описват своите собствени преживявания със синхроничността.


Например работещият в Цюрих психиатър Карл Алфред Майер, който от дълго време си сътрудничи с Юнг, разказва за една дългогодишна синхроничност. Американка, страдаща от сериозна депресия, изминава целия път от Учън в Китай, за да бъде лекувана от Майер. Жената била хирург и оглавявала мисионерска болница в Учън от двадесет години насам. Тя се интересува от местната култура и става познавач на китайската философия. По време на своето лечение лекарката разказва на Майер сън, в който вижда болницата, като едното от крилата й е разрушено. Тъй като нейната самоличност е твърде тясно свързана с болницата, Майер смята, че сънят й показва загуба на нейното усещане на Аза, нейната американска идентичност, и това е причинило депресията й. Той я посъветва да се върне в Щатите и, когато тя го прави, депресията бързо изчезва, както той предрича. Преди жената да отпътува, той я кара да начертае подробна скица на разрушената болница. Години по-късно японците атакуват Китай и бомбардират Учънската болница. Американката изпраща на Майер копие от списание „Лайф“, в което на двойна страница има снимка на частично разрушената болница и тя е идентична с рисунката, която лекарката е направила преди девет години. Символичното и твърде лично послание на нейния сън се разплисква отвъд границите на нейната психика и преминава във физическата реалност.

Тъй като подобни случаи са впечатляващи, Юнг се убеждава, че такива синхроничности не са случайни произшествия, а са факт, свързан с психологическите процеси в индивидите, които ги преживяват. Тъй като той не може да разбере как нещо, което се случва дълбоко в психиката, може да причини събития или серия събития във физическия свят, най-малкото в класическия смисъл, той предполага, че някакъв нов принцип трябва да бъде включен, един акаузален свързващ принцип, досега неизвестен за науката.


Когато Юнг издига за пръв път тази идея, повечето физици не я приемат на сериозно, въпреки че един изтъкнат за времето си физик, Волфганг Паули, намира идеята за достатъчно значима, тъй че става съавтор на Юнг за една книга по темата, озаглавена „Интерпретация на природата и душата“.

Но щом се установява съществуването на нелокални връзки, някои физици придават на идеята на Юнг друг вид, физикът Пол Дейвис заявява: „Тези нелокални квантови ефекти са всъщност форма на синхроничност, в смисъл, че те установяват връзка — по-точно взаимна зависимост — между събития, за които всяка форма на причинно-следствена връзка е забранена“.


Друг физик, който приема синхроничността сериозно, еФ. Дейвид Пийт. Пийт смята, че синхронните от Юнгов тип са не само реални, но предлагат още едно доказателство за неявния ред. Както видяхме, според Бом очевидната отделеност на съзнанието и материята е една илюзия, творение на човешкия ум, което се появява само след като и двете се разбулят в проявения свят на обекти и последователно протичащо време. Ако няма разделение между ум и материя в неявния ред, основата, от която всички неща възникват, тогава не е необичайно да очакваме, че реалността може също да бъде пронизана от следи на тази дълбока свързаност. Пийт смята, че синхроничностите следователно са „цепнатини“ в тъканта на реалността, краткотрайни процепи, които ни позволяват да хвърлим бегъл поглед към необхватния и единен ред, който стои в основата на всичко в природата.

Казано по друг начин, Пийт мисли, че синхроничностите разкриват отсъствието на разделение между физическия свят и нашата вътрешна психическа реалност. По такъв начин относителната рядкост на синхронистични преживявания в нашия живот показва не само степента, в която ние сами се фрагментираме от общото поле на съзнанието, но също степента, в която се самоизолираме от безкрайния и удивителен потенциал на по-дълбоките редове на ума и реалността. Според Пийт, когато ние преживяваме една синхроничност, това, което реално изпитваме, „е човешкият ум, действащ за момент в своя истински ред и разпростиращ се навсякъде в обществото и природата, движещ се през редове на увеличаваща се изтънченост, достигащ източника на ума и материята в самата творческа способност“.

Това е една смайваща идея. Действително всички наши обусловени от здравия разум предразсъдъци за света са основани върху предпоставката, че субективната и обективната реалност са твърде много разделени. Затова синхроничностите изглеждат толкова объркващи и непонятни за нас. Но ако в края на краищата няма разделение между физическия свят и нашите вътрешни психически процеси, тогава трябва да сме готови да променим нещо повече от нашето обичайно разбиране на вселената, защото подразбиращите се следствия са зашеметяващи.

Ако няма разделение между умствения и физическия свят, същите качества са в сила и за обективната реалност. Според Пийт това не означава, че материалната вселена е една илюзия, защото и неизявеното, и проявеното играят роля в създаването на реалността. Нито пък означава, че се губи индивидуалността, не повече отколкото образът на една роза се изгубва, когато тя се запише върху холографска плака. Това просто означава, че ние отново сме като водовъртежи в река, уникални, но неотделими от потока на природата. Или както Пийт се изразява: „Азът живее само като един аспект на по-финото движение, което включва реда на цялото съзнание.“

*Откъс от книгата на Майкъл Толбълт „Холографската вселена“


http://www.memoriabg.com

Няма коментари:

Публикуване на коментар