понеделник, 1 януари 2018 г.

Училището-психопат

image
       
 Dangerous Students Removed From Flight

Това е реч на Джон Гатоу , изнесена на 31 януари 1990 г. по случай награждаването му като Учител на годината на град Ню Йорк от сената на щат Ню Йорк.


Приемам тази награда от името на всички прекрасни учители, които познавам. Без да се оплакват, те упорито търсят начини да са почтени с децата и неуморно се трудят да дадат ново определение на думата „образование“. Учителят на годината не е най-добрият учител, (те са твърде тихи, за да бъдат забелязани лесно) но е човекът, който носи знамето. Той е представител на всички безименни учители, които прекарват живота си в радостна служба на децата без каквато и да било показност. Тази награда е колкото за мен, толкова и за тях.



Свидетели сме на тежка криза в училището, свързана с още по-тежка криза в обществото. Нацията ни се нарежда на последно място по четене, писане и математика сред деветнайсет индустриални държави. На последно място! Ненаситната световна икономика зависи от консумацията на тази стока; ако не купувахме толкова много напудрени мечти, търговията щеше се срине, а училищата са важни пазари. Процентът на самоубийства сред тийнейджърите у нас е най-висок в света, при положение, че става въпрос главно за богати, не за бедни деца. Седемдесет процента от браковете в Манхатън траят по-малко от пет години. Така че определено има нещо, което не е наред.



Тежката криза в нашите училища е преплетена с още по-тежка криза в обществото. Изглежда сме изгубили идентичността си. Децата и възрастните са затворени подобно на добитък и изолирани от делата на света до безпрецедентна степен. Днес никой не разговаря с тях. Пътищата на децата и възрастните не се пресичат в ежедневието, а в такова общество няма нито бъдеще, нито минало, само безконечно настояще. Всъщност думата „общност“ не може да се отнесе към начина, по който общуваме. Ние живеем в мрежи, не в общности и по тази причина всички, които познавам, са самотни. Училището играе главна роля в тази трагедия, както и в задълбочаващата се пропаст между социалните класи. Ние използваме училището като механизъм за сортиране на хора и сме на път да създадем образцова кастова система, без да пропускаме и най-низшата индуска каста, париите, които скитат с метрото, просят и спят на улицата.




През трийсетте години, прекарани в преподавателска дейност, съм забелязал един феномен: училищата и училищното образование са все по-неадекватни по отношение на сериозните аспекти на човешката дейност. Днес едва ли някой вярва, че се става учен в часовете по наука, политик в часовете по гражданска култура и поет в часовете по английски. Истината е, че училищата не преподават нищо друго, освен как да се подчиняваш на заповеди. Не мога да си обясня защо се получава така при положение, че там като учители, помощници и администратори работят хиляди човечни, внимателни, грижовни хора. Въпреки това абстрактната логика на институцията неутрализира личния им принос. Макар че учителите не са безразлични и полагат големи, наистина големи усилия, институцията е душевно болна — тя няма съвест. Тя бие звънеца и юношата, потънал в писането на поема, трябва да скочи, да затвори тетрадката и да се придвижи към друга килия, където да зазубри, че хората и маймуните имат общ предшественик.




Днешната форма на задължително образование е изобретена в щата Масачусетс около 1850 г. Тя е била посрещната с ожесточена, дори въоръжена съпротива от страна на около 80% от населението на щата. Последният пост в Барнстейбъл на Кейп Код е отказвал да предаде децата си на училище чак до осемдесетте години, когато областта била завзета от запасната армия на САЩ и децата били ескортирани под строй до училището.
Ето нещо интересно за размисъл: офисът на сенатор Тед Кенеди неотдавна издаде документ, в който се твърди, че преди въвеждането на задължително образование 98% от населението на щата е било грамотно, а след това тази цифра никога не е успяла да надвиши 91%, колкото е днес, през 1990 г.
Ето още един любопитен куриоз: движението за домашно образование тихомълком нараства, достигайки милион и половина деца, обучавани от собствените си родители. Миналият месец образователно издание съобщи интересната новина, че децата, образовани у дома, са с пет до десет години по-напред в мисленето си от техните връстници, които ходят на училище.




Не мисля, че ще се отървем от училищата скоро; поне не докато съм жив. Ако искаме да се справим с невежеството, което придобива характер на бедствие, трябва да осъзнаем, че училищната институция „школува“ децата много добре, но не ги „образова“ — системата е създадена именно с тази цел. Проблемът не е в лошите учители или липсата на средства. Просто школуването и образованието са несъвместими.
Идеята за създаване на училища принадлежи на Хорас Ман, Сиърс и Харпър от Чикагския университет, Торндайк от Колумбийския педагогически колеж и още няколко човека. Те са замислени като инструмент за управление на големи маси хора чрез научни методи. Предназначението на училищата е да произвеждат по шаблон човешки същества с предсказуемо поведение, които са податливи на контрол.



Доскоро училищата правеха това с голям успех. Днес обаче се наблюдава все по-голямо разпокъсване на връзките в обществото. Единствените „успели“ хора в него са тези, които разчитат на себе си и са независими, уверени и индивидуалисти (защото общностите, които защитават зависимите и слабите, са отмрели и хората са свързани само в мрежи). В подобно общество продуктът на училището — добре школуваните хора — са неадекватни. Те могат само да продават ножчета за бръснене, да зареждат принтера с хартия и да говорят по телефона или пък да се взират с празен поглед в мигащи монитори. В качеството си на човешки същества те са напълно безполезни както за околните, така и за себе си.



Според мен мизерията, която се шири днес, се дължи до голяма степен на това, че — по думите на Пол Гудман отпреди трийсет години — насилваме децата да израснат по абсурден начин. Реформата на училището трябва да се занимае именно с неговите абсурди.
Абсурдно и противно на живота е да си част от система, която те задължава да седиш на стол, затворен единствено с хора на същата възраст и от същата социална класа. Тази система ограбва децата от невероятното разнообразие в живота и синергията в него. Тя ги откъсва от собственото им минало и бъдеще, застопорявайки ги в безконечното настояще, точно както прави и телевизията.
Абсурдно и напълно противно на живота е да се придвижваш от килия в килия по подаден с гонг сигнал; да правиш това всеки ден от буйната си жизнена младост в институция, която не ти дава право на личен живот и те следва дори в храма на дома ти, изисквайки да вършиш нейното „домашно“.



„Как иначе ще се научат да пишат?“ питате вие и отговорът е: „Не забравяйте поуките на Масачусетс“. Когато на децата се предостави животът в неговата цялост, вместо раздробения му на класове вариант, споделян единствено с връстници и то в килии, те се научават да четат, пишат и смятат с лекота, ако тези неща имат смисъл в живота, който наблюдават да се разгръща пред очите им. Да не забравяме обаче, че в САЩ хората, които четат, пишат или се занимават с математика изобщо не са на почит. Ние сме страна-говорилня; ние плащаме най-много на плямпалата и благоговеем именно пред тях. Затова и децата ни говорят непрестанно, следвайки публичния идеал в лицето на телевизията и учителите. Днес е много трудно да преподаваш „основните неща“, тъй като те не са ни най-малко основни за обществото, което сме създали.




Понастоящем има две институции, които контролират живота на децата ни: телевизията и училището, и то именно в този ред. С дружни усилия те принизяват истинския живот, изпълнен с мъдрост, сила на духа, въздържание и справедливост, свеждайки го до една безкрайна, непресекваща абстракция. През отминалите векове детството и юношеството са преминавали в истинска работа, истинска благотворителност, истински приключения и истинско търсене на ментори, способни да те научат на това, което мечтаеш. Голяма част от времето на децата е била посветена на обществена дейност, демонстриране на любов на практика, запознаване с всички слоеве на общността, учене как се създава дом и други подобни занимания, необходими, за да израснеш като пълноценен човек.
Ето обаче как прекарват времето си децата, на които преподавам, според моите изчисления:
Учениците ми спят 56 часа от общо 168-те часа през седмицата. Това означава, че им остават 112 часа седмично, в които да се формират като личности.
Последните изследвания показват, че децата гледат телевизия 55 часа седмично. Това им оставя 57 часа, през които да пораснат.
Моите ученици са на училище 30 часа седмично, прекарват около 8 часа в приготвяне и пътуване към и от училище и отделят 7 часа за домашните си — общо 45 часа. През това време те са под постоянно наблюдение. Те не разполагат нито с време, нито с място за личен живот и биват наказвани, ако се опитат да проявят индивидуалност в начина, по който организират времето и пространството си. Това означава, че им остават 12 часа на седмица, в които да изградят своята индивидуалност. Естествено, освен всичко друго, моите ученици се хранят, а това също отнема време, макар и не толкова много, тъй като традиционното семейно хранене е блед спомен от миналото. Ако отделим три часа седмично за вечеря, на детето му остават девет часа лично време за цяла седмица.
Изобщо не е достатъчно, нали? Естествено, колкото по-богато е детето, толкова по-малко телевизия гледа. Времето на богатото дете обаче е не по-малко гъсто програмирано. То просто е разпределено между малко по-разнообразни комерсиални забавления и неизбежните частни уроци по предмети, които рядко е избирало.
Всички тези дейности обаче не са нищо друго, освен по-завоалиран начин за създаване на зависими човешки същества, неспособни да запълнят сами времето си и да инициират значими занимания, които да направят съществуването им смислено и приятно. Тази зависимост и безцелно блуждаене са придобили размерите на национална епидемия и аз смятам, че за това до голяма степен са отговорни училището, телевизията и уроците.



Помислете за нещата, които ни убиват като нация: пристрастяващите лекарства, безумната конкуренция, сексът като средство за развлечение, насилието, излагано безсрамно на показ, хазартът и алкохолът. Най-голямата порнография е това, че милиони хора посвещават живота си на пазаруване и са приели трупането на притежания за своя житейска философия. Всичко това са различни видове пристрастеност на зависими хора — неизменният продукт на нашия тип училище.




Искам да ви кажа как се отразява на децата ни фактът, че отнемаме цялото им време (а то им е необходимо, за да пораснат) и ги принуждаваме да го прекарват, ангажирани с абстракции. Трябва да чуете това, защото всяка реформа, която не се занимава с изложената по-долу патология, е бутафорна.
Децата, на които преподавам, не проявяват никакъв интерес към света на възрастните. Това влиза в безпрецедентен разрез с хилядолетния човешки опит. Младите винаги са се вълнували силно от това, което правят големите. Днес обаче никой не иска децата да порастват, още по-малко самите деца; кой би могъл да ги вини за това? Играчките — това сме ние[1].
Децата, на които преподавам, не проявяват любопитство към почти нищо, а когато проявят, то е краткотрайно и преходно. Те не могат да се съсредоточат за дълго дори и в неща, които сами са избрали. Забелязвате ли връзката между постоянното биене на звънеца за смяна на класната стая и това явление — вечното губене на концентрация?



Децата, на които преподавам, имат много неясно чувство за бъдещето, за неразривната връзка между утре и днес. Както вече казах, те живеят в едно непрекъснато настояще: и съзнанието им не излиза извън пределите на текущия момент.
Децата, на които преподавам, нямат отношение към историята: те ни най-малко не си дават сметка как миналото определя днешния им ден, ограничава избора им, формира ценностите и живота им.



Децата, на които преподавам, са жестоки едно към друго; те не изпитват никакво съчувствие към изпадналия в нещастие; те се надсмиват над слабостта; те презират хората, чиято нужда от помощ е твърде явна.
Децата, на които преподавам, не реагират добре на близост или откровеност. Те не могат да понесат истинската интимност, защото цял живот са градили навик да се крият в себе си. Те пазят в тайна истинската си личност, а пред външния свят демонстрират персоналност, взета назаем от телевизията или придобита, с цел да манипулират учителите. Тъй като на практика не са хората, за които се представят, тяхната дегизировка бива поставена на изпитание от прекалена близост; ето защо тези деца гледат да избягват интимни взаимоотношения.
Децата, на които преподавам, са материалисти и следват примера на своите учители, които подхождат към всичко материалистично, като от край до край го „оценяват“, и на телевизионните си ментори, които се опитват да продават де що може, независимо дали е стока, или не.
Децата, на които преподавам, са зависими, пасивни и плахи, когато са изправени пред непознато предизвикателство. Тази плахост често се прикрива с демонстративно перчене, гняв или агресия, зад които има само въздух под налягане и не са подплатени, с каквато и да е вътрешна сила и увереност.


Donkey Taking an Exam in Classroom


Бих могъл да говоря и за още неща, с които ще трябва да се занимае училищната реформа, ако искаме да спрем упадъка в нацията. Смятам обаче, че казаното дотук е било достатъчно, за да схванете мисълта ми, независимо дали я приемате, или не. Изброените патологични състояния би трябвало да се дължат или на училището, или на телевизията, или и на двете. Става въпрос за елементарна аритметика: цялото време на децата е завзето от тези две неща: училището и телевизията. Извън тях не им остава време да преживеят нищо различно, което да успее да окаже значимо влияние в живота им.



chitanka.info/text/34076/10#textstart

Няма коментари:

Публикуване на коментар