сряда, 10 януари 2018 г.

Бележки върху неродената мома



Рисунките в Магура описват изключително точно и с невероятни за времето си познания всякакви въпроси относно принципи на битието, включително движението на небесните тела, произхода на химическите елементи от недрата на звездите, развитието на яйцеклетката по дни, протичането на бременността по месеци и много други.

В една от сцените се разказва как мъж и жена зачеват специално избрана душа, за да родят бъдещ божествен владетел:



Тук съвсем ясно и последователно е описано зачеването (9, 10 и 11) и последвалата го бременност от 9 месеца, в която бременната жена (12) е показана на мястото на четвъртия месец. След това се ражда пеленачето (13), което по-късно става божествен владетел. Виждате, че е описан целият процес.

Но съществува и сцена, в която виждаме пеленаче, сякаш появило са от нищото:



Фигурата с номер 7 е пеленаче-момиче. То е еднакво по форма с пеленачето (13) от предната сцена, но има и хоризонтална черта през тялото си, което показва женски пол. Но няма нито една жена, която да е бременна и да го е родила. То се е появило по друг начин.

Появата му е следствие на действията на тримата магове (1, 2 и 3). Интересно на маг 1 е, че има особено сложна конфигурация на главата и е единствената фигура, която има атрибут на ръката си. Почти всеки път моите гости в Магура искат да им кажа за тази женска фигура, защото нейното въздействие върху психиката е огромно, но не знам нищо за нея. Вторият участник в създаването на нероденото момиче е маг 2.



Главата на този маг е с формата на символа, който значи плът, тяло. Този маг излъчва символа 4, който е същия като формата на главата му. Мисля, че това показва, че този маг знае как се правят тела и прави тяло. Тук взаимното разположение е подобно на това, при което шаман изпраща душа в небесата:



Неясна засега остава ролята на маг 3.



Тук символът 5, който прилича на буквата П, значи правило, процедура, съгласувани действия. Една вертикална черта е действие. Двете заедно са едновременни действия, а хоризонталната черта значи начин. Следователно, тук имаме съгласувани действия спрямо определен начин, което е технология, процедура.

Отдолу е символът 5, който значи насоченост на съзнанието към нисшите нива – към резултат в нисшите нива. Този резултат навярно е създаването на тялото.

Сред символите от групата (8) има и такъв, който сочи към едно квадратче от шахматно поле. От моите експерименти знам, че много мощна магия се прави чрез разполагане на символите по квадратите на шахматните полета, изрисувани в пещерата.

В резултат на всичко това, понеже е отдолу и в ляво, се появява пеленачето-момиче, което няма биологична майка. Това неродено момиче е свързано с числото 3.



Вавилонски и шумерски глинени плочки съдържат описания за създаването на човека, обикновено с участието на трима създатели.





Примери навярно могат да се приведат безброй и това не ме вдъхновява, интересно ми е какво пише в Магура.

А имаме и приказката на Ран Босилек „Неродена мома“ (линк):


Един царски син направил чешма срещу своя дворец. Мед и масло текло от чешмата. Почнали да идват моми от цялото царство, да си наливат мед и масло. Царският син ги гледал от двореца. Искал да избере най-хубавата мома и да се ожени за нея.

Веднъж дошла на чешмата прегърбена бабичка. Напълнила си стомничките. Взела да налива мед и масло в яйчени черупки. Царският син замерил с камък и счупил черупките. Погледнала го бабата. Рекла му:

— Да даде господ, синко, за неродена мома да се ожениш!

— Де ще я намеря, бабо? — попитал царският син.

— Не зная — отговорила бабата и си отишла.

Минало дълго време. Царският син не можал да се ожени. Не харесал нито една от момите, които дохождали на чешмата. Един ден гой рекъл на майка си:

— Разбра се то, майко, че за неродена мома трябва да се оженя, както ми рече бабичката. Но къде мога да намеря такава мома?

— Ще питаш слънцето, синко — отговорила майка му. — То грее отвисоко и гледа нашироко, та ще знае де има неродена мома.

Царският син тръгнал да дири слънцето. Вървял, вървял, преминал много поля, много реки и планини. Но слънчовите дворци нигде не видял. Изкачил се на висока планина. Намерил стар овчар. Казал му:

— Добър ден, дядо. Знаеш ли къде живее слънцето?

— Защо ти е, синко?

— Да го питам де ще намеря неродена мома, та да се оженя за нея.

Старецът посочил с ръка на запад и рекъл:

— Видиш ли ония три планини, дето се редят една зад друга? Като ги преминеш и трите, ще ти се изпречи голяма златна порта, а зад нея безкрайна градина. Там живее слънцето. Ти чакай да се стъмни по планините и щом светне в градините, почукай на портата.

Тръгнал пак царският син. Вървял, вървял, минал първата планина, минал втората, превалил и третата и стигнал до чудни градини, обградени с бял камък и на оградата златна порта. Скоро притъмняло наоколо, а в градината блеснали прозорците на слънчовите дворци.

Царският син почукал на вратата.

Излязла слънчова майка. Попитала го:

— Какво дириш, момко?

— Дойдох да ми каже слънцето къде ще намеря неродена мома, за да се оженя за нея.

Слънчова майка отговорила:

— Слънцето сега е уморено и сърдито. Но аз ще ти кажа как ще намериш, каквото си тръгнал да дириш.

Слънчова майка откъснала три ябълки и рекла:

— Вземи, момко, тези ябълки. Като намериш вода, срежи едната. От нея ще излезе хубава мома. Щом ти каже: „Дай ми, бате, водица“, ти й дай и тя ще остане при тебе.

Царският син взел ябълките. Тръгнал си. Вървял, вървял — вода не намерил, прижадняло му. Срязал една ябълка да си разкваси устата. От ябълката излязла хубава мома и рекла:

— Дай ми, бате, водица!

— Нямам — казал царският син.

Момата се изгубила. Царският син продължил пътя си. Пак ожаднял. Срязал и втората ябълка. От нея излязла още по-хубава мома и рекла:

— Дай ми, бате, водица!

— Нямам — отговорил царският син.

И тая мома се изгубила.

Тръгнал пак царският син. Вървял, вървял — стигнал един кладенец. Срязал и третата ябълка. От нея излязла чудна хубавица, цялата греела като слънце. И тя рекла:

— Бате, дай ми водица!

Царският син й дал, и тя останала при него.

— Искаш ли да се омъжиш за мен? — попитал я той.

— Искам — отговорила момата.

— Знаеш ли къде ще те заведа?

— Не зная.

— В царския дворец. Ти почакай малко ей на тази върба. Аз ще дойда да те взема с царска колесница. Ще доведа свирачи и сватбари, както му е обичаят.

Царският син покачил момата на една върба до кладенеца и заминал.

Не се минало дълго време, при кладенеца дошла една циганка. Тя съгледала момата. Попитала я:

— Кого чакаш тука, моме?

— Царският син — отговорила момата. — Ще дойде да ме вземе със свирачи и сватбари.

— Така ли? Чакай тогаз да си извадя вода, че да се махна от тука. Не съм за пред царски сватбари. Ох, колко мъчно се вади вода от този кладенец! Не мога да измъкна ведрото!

— Дърпай, дърпай — ще го извадиш! — рекла хубавицата.

— Не мога, сестричко.

— Чакай да сляза да ти помогна.

Момата слязла. Извадила вода. Циганката си наляла стомната и рекла:

— Знаеш ли какво, сестричко? Облечи моите дрехи, пък аз твоите. Ще се огледаме в кладенеца, да видим коя е по-хубава: ти ли, аз ли.

Сменили си дрехите. Когато се оглеждали, циганката бутнала неродената мома в кладенеца и се покачила на върбата.

Дошли сватбарите. Царският син погледнал нагоре към върбата. Не можал да — познае момата.

— Защо си така почерняла, моме? — попитал той.

— От слънцето — отговорила циганката.

Облекли булката в сватбена премяна. Завели я в царския дворец. Направили сватба.

Минало се, каквото се минало, царският син отишъл веднъж да напои коня си на кладенеца, дето видял за пръв път неродената мома. Но конят пръхтял. Не искал да доближи до водата.

Царският син заповядал, да изгребат кладенеца. Искал да види от що се плаши конят му.

Като изгребали водата, намерили в кладенеца златна рибка.

Сготвили рибката и царският син ял от нея. Като изхвърлили костите, една кост паднала в градината под прозорците на царския син. От тая кост израснала висока топола. Тя стигнала чак до прозорците. Щом се покажела царицата, тополата я шибала с тънките си клони. А когато се подадял царският син, тополата го милвала.

Циганката заповядала да отсекат тополата. Когато я секли, дошла една бабичка и си събрала тресчици. Занесла ги в къщи. Харесала й една тресчица. Дигнала я на полицата.

Когато бабата отидела нанякъде, тресчицата ставала на момиче. То помитало и разтребвало. После пак на тресчица ставало. Идвала си бабата, па се чудела и маела кой й разтребя из къщи.

Тя често думала:

— Ей ти, дето ми шеташ! Покажи се! Ако си момче, син бъди ми! Ако си момиче, щерка ще ми станеш!

Момичето всичко чувало, ала си мълчало. Една сутрин бабата се скрила зад вратата. Момичето тъкмо слязло от полицата, бабата извикала радостно:

— Стой, моме! Щерка ще ми станеш!

И заживели си бабата и момичето като майка и дъщеря.

Случило се един път, че царицата си скъсала огърлицата. Свикала всички момичета от царството, ала никое не могло да наниже както трябва маргаритните зрънца на огърлицата.

Дошло ред на бабиното момиче. То седнало на царския миндер. Насъбрали се около него царят и всички царедворци. Колко било хубаво бабиното момиче, като влязло в царския дворец, още по-хубаво станало. Всички се омаяли от хубостта му. Не снемали очи от него.

А то почнало да ниже маргарита. Нижело и нареждало: „Имало едно време един царски син. Той направил чудновата чешма. От нея мед и масло текло…“

Така, без да прекъсва, момичето разказало всичко, каквото било претеглило. Когато стигнало дотам, как циганката го бутнала в кладенеца, скочил царският син. Прегърнал бабиното момиче и рекъл:

— Разбрах, всичко разбрах! Ти ще бъдеш моя жена!

Той се оженил за хубавото момиче, а циганката пропъдил през девет села в десето.
Край

Тук силно впечатление ми прави разрязването на три ябълки, като символ на познанието и генетичните експерименти в Райската градина.



НЕРОДЕНА МОМА ДЖИВА ИЛИ ПУРУША?



“Себето не убива и не може да бъде убито” (БГ 2.19.). Живото същество не може да бъде убито поради духовната си природа. Това, което бива убивано, е само тялото. “За душата няма нито раждане, нито смърт. Тя не е започвала да съществува, тя не започва да съществува и няма да започне да съществува. Тя е "неродена мома", вечна, вечно съществуваща и първоначална” (БГ 2.20.). В качествено отношение безкрайно малката откъсната от Върховния Дух частица е едно с Върховния, Бога. Тя не претърпява промени като тялото. Душата е неродена, според индуизма, но понеже тя приема материално тяло, тялото се ражда. Душата, която е в него, нито се ражда, нито умира. За всичко, за което има раждане, има и смърт. И тъй като душата не се ражда, следователно за нея няма минало, настояще и бъдеще. Тя е вечна, винаги съществуваща и предвечна. Душата никога не остарява, както става с тялото. Промените в тялото не засягат душата. Душата не създава също така и странични продукти. Страничните продукти на тялото – децата – са също различни индивидуални души; чрез приемането на конкретно тяло те се появяват като деца на определен човек. Тялото се развива поради присъствието на душата, но душата не създава поколение, нито се променя. Душата е пълна със знание, тя е носител на съзнание, което никога не угасва. Следователно съзнанието е белег на душата. Но то е различно от съзнанието на Бога, понеже Върховното съзнание е всезнаещо. “Душата е неразрушима, вечна, неродена и непроменяща се” (БГ 2.21.).
             



Изображение на първия Пуруша аватар на Вишну - Каранадакошайи Вишну от порите, на тялото на който се излъчват безброй "вселени - брахманди". Над Каранодакошайи Вишну се простира безграничното "небе" на Духовния свят.



В митологичните представи от ведическия период Пуруша е първоначално живо същество, от чиято жертва (разчленяване на части) възниква всичко. Принесен в жертва от боговете, той, „хилядоглав, хилядоок, хилядокрак“, остава възвисен три четвърти в небесата и „господар на безсмъртието“, а с една четвърт е на земята, където от него се появява съществуващото - сезоните, обитаващите въздуха, горите и поселенията същества, възхвалните химни (ричи), литургичните самани и жертвоприносителните яджуси, животните, четирите варни, луната и слънцето, Индра и Агни, въздушното пространство и вятърът, небето и земята, четирите страни на света (Химн за Пуруша, Ригведа Х, 90). Така Пуруша е основата на прехода от небесно към земно, от смислово към феноменално и потенциално съдържа в себе си всичко, което придобива в жертвения акт феноменално (проявено) съществуване. Разбиран често като „вселенски човек“, той олицетворява същинския, „небесен“ произход на човека и същевременно не може да бъде отъждествен с отделен човек, „не принадлежи към човешкия род“ (Чхандогя-упанишада V 10, 2).

В „Брихадараняка-упанишада“ произлезлият от Брахман Пуруша, светещ и безсмъртен, се отъждествява със скрития във всичко атман, който е и Брахман. Пуруша, бидейки във всичко, безтелесна основа на телесното, остава и в неизменно отношение към самия себе си. Той е и в Дхарма, и същевременно в отношение към себе си, отнася се към истината, принадлежи на човешкия род, властва над всички същества и в единството си с атман сдържа всички същества подобно на спици откъм центъра на колело (Брихадараняка-упанишада ІІ, 5). Този център движи всичко, оживотворява всичко. Така Пуруша е едновременно едно и много, тъждествен на себе си и различен, самата основа на прехода едно-много, тъждество-различие, непреходен и неподвластен на смърт поради изначалното си единство с Атман и чрез Атман – с Брахман.
                         

Диханието на Брахма/Пуруша Синът Божи


                     


Фиг. 7. Графиката показва запис на санскрит в горния свят на матрицата на Мирозданието "Имена": 1) Mула Пуруша - Мула - (изначалния) Пуруша (Създател/Творец). 2) Първият аватар на Пуруша на Маха Вишну - Каранодакашайи Вишну. "Име" - "Karanodakasayi" Вишну е в горната част на матрицата на Мирозданието на пространство






Сакральный смысл трех Пуруша аватар Маха Вишну открывается в матрице Мироздания

                     

Няма коментари:

Публикуване на коментар