петък, 10 ноември 2017 г.

Алън Уотс - Възникване и развитие на Дзен

Възникване и развитие на Дзен

1. Дзен и корените му в индийския Будизъм
2. Дзен-будизъм – даоисти и конфуцианци
3. Идеите на Сън-джао – китайска „революция“ в индийския будизъм
4. Бодхидхарма, Хуей-къ и „мондо” (дзенска история)
5. Сън-цан „Син син мин” (Трактат за вярата в разума), Дао-син и Хун-жан
6. Хуей-нън и Людзу тандзин (Олтарната сутра)
7. Да бъдеш Буда без намерение да бъдеш Буда
8. Ма-дзу, Джао-джоу и „Има ли кучето природата на Буда?”
9. Бо-джан. „Да яздиш бивол, търсейки бивола.”  Хуан-бо. „Да използваш Буда, за да търсиш Буда”.
10. Лин-дзи. В Будизма няма място за усилия. Просто бъдете обикновени и непретенциозни.
11. Да живее човек чрез Дзен не означава да направи себе си естествен, а да израсне така.
12. Куклата Дарума  не стърчи сковано, но никой не може да я срита на земята.
13. Риндзай и Сото – за и против коаните.
14. Дзен в „бушидо”, в поезията, в живописта, …….в съзнанието на обикновените хора на Япония
15. „Дза дзен” и/или обичайни дейности като способ за постигане на вглъбение


 Дзен и корените му в индийския Будизъм

1. Характеристиките, които отличават Дзен или Чан от другите видове Будизъм твърде трудно се поддават на словесно определение и при все това Дзен има свой „дъх”, който не може да се сбърка с друг. Макар Дзен да е японското произношение на йероглифа, с който на китайски се записва „дхяна”, вглъбението, има много други будистки школи, които поставят също такова ударение върху вглъбението, ако не и по-голямо, отколкото в Дзен.  Твърдението, че „няма какво да се каже” или настояването, че истината не може да бъде вместена в думи, също не е нещо специфично присъщо на Дзен, тъй като това е твърдението, изказано още в Мадхямика, както и в учението на Лао-дзъ:
Който знае, не говори,
който говори, не знае (56)
Специфичния дъх на Дзен може да бъде описан най-добре като вид прямота. При другите школи на будизма пробуждането „бодхи” изглежда далечно и почти свръхчовешко, постижимо след много животи на търпеливо усилие.А в Дзен присъства усещането, че  пробуждането е нещо съвсем естествено, което може да се случи всеки един момент. Ако е свързано с някаква трудност, то тя е в прекалената простота. Дзен е прям и в начина си на проповядване, и защото сочи пряко и открито истината, а не си играе на символизъм.
Прякото посочване (джъ-чъ) е открито демонстриране на Дзен чрез несимволични действия или думи, които обикновено изглеждат на непосветените свързани с обичайни светски дела или са напълно невразумителни. В отговор на въпрос за същността на Будизма, учителят или прави обичайна бележка за времето, или извършва някакво просто действие, което сякаш няма нищо общо с философски или духовни неща.
Но следа от  някаква специална школа „дхяна” в индийския Будизъм няма, макар че това не е свидетелство, че такава школа не е съществувала. Ако характерният признак на Дзен е непосредственото или внезапно пробуждане (дун у) без преминаване през подготвителни фази, безспорно следи от този принцип съществуват в Индия.
В „Ланкаватара сутра” се казва, че съществуват както постепенни, така и внезапни (югапат) пътища към пробуждането, първите предполагат очистване на омърсеното с проекции (ашрави) съзнание, а вторите се състоят в „патавритти” – внезапно „преобръщане” в дълбините на съзнанието, при което дуалистичните схващания отпадат. Този преход се сравнява с огледало, което отразява непосредствено и на момента всички форми и образи, явяващи се пред него
Във „Важдраччедика” (Сутра за диамантения резец) се подчертава факта, че да постигнеш нирванаозначава да не постигнеш нищо. С други думи, щом нирвана е всъщност тук и сега, а да се търси означава по-скоро да се загуби, то и постигането ѝ по пътя на прогресиращи фази едва ли е най-подходящото. Тя трябва да бъде прозряна в текущия момент пряко.
Непосредствено освобождение без нарочни процедури или намерения подсказва и тантристката идея за  „сахаджа”, „лесното” или „естественото” състояние на освободения мъдрец.
Но не е необходимо да се предполага съществуванието на специална школа „дхяна” в индийския Будизъм, създаването на Дзен се обяснява достатъчно ясно от начина по който китайските даоисти и конфуцианци се отдават на основните принципи на махаяниския Будизъм.

Качено на сайта iztoknazapad.com на 19.02.2016

.

Дзен-будизъм – даоисти и конфуцианци

2.Не е необходимо да се предполага съществуванието на специална школа „дхяна” в индийския Будизъм, създаването на Дзен се обяснява достатъчно ясно от начина по който китайските даоисти и конфуцианци се отдават на основните принципи на махаяниския Будизъм. Появата на течения много близки до Дзен, може да се забележи почти веднага след появата на големите махаянистки сутри в Китай – т. е, вследствие на делото на великия учен-монах  Кумараджива. Един от най-видните му ученици е младият монах Сън-джао (384-414), който започва живота си като преписвач на конфуциански и даоски текстове.
Сън-джао бил приобщен към Будизма след прочитането на „Вималкирити-сутра” – текст, който оказва съществено влияние върху Чан/Дзен. Вималкирити не е монах, а мирянин, който надминал всички ученици на Буда в дълбочината на прозрението си, като отговорил на въпрос за същността на недуалистичната реалност чрез „гръмовно мълчание” – пример често следван от дзенските наставници. Основното в тази сутра – за Чан и за Китай – е постановката, че съвършеното проникновение е съвместимо с всекидневния живот и че всъщност висшето постижение е „да се постигне пробуждане без унищожаване на нечистотата на светското (клеша)”.
Това съдържа притегателна сила както за конфуцианската, така и за даоската мисловност. Конфуцианското ударение върху важността на семейния живот не би се примирило лесно със стриктно монашески вид будизъм. Макар китайските будистки наставници да са били обикновено монаси, те имали множество напреднали ученици сред миряните, а Дзен-будизмът, по специално винаги е придавал голямо значение на изразяването на будистките постановки във външно светски форми – в изкуствата от всякакъв вид, в ежедневната работа и във възприемането на естествения свят.
И конфуцианците и даоистите биха проявили особена склонност към идеята за пробуждане, което не включва унищожаването на човешките страсти, както би могло да се преведе „клеша”. Вече отбелязахме особената вяра в човешката природа, изповядвана от тези две учения. Но неунищожаването на човешките страсти не означава разрешение те да разцъфтяват неукротени. Означава по-скоро освобождаването им, а не борбата с тях – нито потискане на страстите, нито отдаване на страстите. Защото даоистът никога не е жесток, той постига целите си с ненамеса (у-вей), което е като психологическо джудо.

Качено на сайта iztoknazapad.com на 20.02.2016

.

Идеите на Сън-джао – китайска „революция“ в индийския будизъм

3. Съчиненията на Сън-джао, както и неговите коментари към „Вималкирити-сутра” са пълни с даоистки цитати и фрази, тъй като той изглежда следва примера на Хуей-юан (334-416) и Дао-ан (312-385) да се използват „продължения на идеите” (гъ-и), като будизмът се разяснява със сходни даоистки схващания.
Две от идеите на Сън-джао се предполага, че са били от значение за по-късното развитие на Дзен – неговия възглед за времето и промените и неговата идея, че „праджня не е знание”. Главата върху „Непоклатимостта на нещата” в неговата „Книга на Джао” е толкова оригинална и така сходна с раздела върху времето в „Шобогендзо”на Доген, че едва ли е било възможно знаменитият японски дзен-философ да не е бил запознат с нея.
„Миналите неща са в миналото и не отиват там от настоящето, а настоящите неща са в настоящето и не идват в него от миналото. Реките, които се надпреварват да напояват една и съща земя, всъщност не текат. Слънцето и луната – не се въртят.”
Чу сан-дан ци-дзи (Книга на Джао)
По същия начин Доген сочи, че дървото за огрев не се превръща в пепел и животът не става смърт, така, както зимата не става пролет.
Сън-джао разглежда и привидния парадокс, че праджня е вид незнание. Тъй кат висшата реалност няма качества и не е нещо, тя не може да бъде обект на познанието. Затова праджня, прякото прозрение, познава истината чрез неведение:
„Мъдростта не знае, но осветява най-дълбоките дълбини. Духът не пресмята, но откликва на необходимостите на дадения момент. Понеже не пресмята, духът сияе в самотна слава отвъд света. Понеже не знае, Мъдростта осветлява Тайнството (сюан) отвъд светските дела. Но макар Мъдростта да се простира отвъд делата, тя никога не остава бездейна. Макар Духът да се простира отвъд света, той винаги е вътре в него.”
Сън-джао „Книга на Джао”
Тук е една от основните връзки между даоизма и Дзен, понеже стилът и терминологията на „Книга на Джао” са изцяло даоистки, макар обсъжданият предмет да е будистки. Думите на ранните дзен-будистки учители Хуей-нън, Шън-хуей и Хан-бо са изпълнени именно с тези идеи – че да знаеш наистина означава да не знаеш, че пробуденото съзнание откликва непосредствено, без пресмятане, и че няма несъвместимост между състоянието на буда и всекидневния светски живот.
Още по-близо до гледната точка на Дзен е съвременникът на Сън-джао, Дао-шън (360-434), първият недвусмислен защитник на идеята за моменталното пробуждане. Ако нирвана не може да бъде постигната чрез вкопчване в нея, не може и да става дума за приближаване до нея на етапи, по бавния път на натрупване на познание.  Тя трябва да бъде постигната в мигновен проблясък на прозрението, което се нарича „дун-у”, на японски „сатори”, обичайният дзен-будистки термин за внезапно пробуждане.
Затова Сие лин-юн дори предполага, че внезапното пробуждане е по-подходящо за китайската духовност, отколкото за индийската и дава основание на Судзуки да говори за Дзен като китайска” революция” спрямо индийския будизъм.

Качено на сайта iztoknazapad.com на 20.02.2016

.

Бодхидхарма, Хуей-къ и „мондо” (дзенска история)

4. Значимостта на ранните  предшественици на Дзен (виж. т. 3.) е в това, че те дават ключ към историческите начала на движението, в случай че не сме склонни да приемем, че то е пристигнало в Китай през 520 година заедно с индийския монах Бодхидхарма. Съвременни учени като Фън Йоу-лан хвърлят сериозни съмнения върху истинността на тази традиция. Те предполагат, че историята за Бодхидхарма е благочестиво съчинение от по-късни времена, когато школата Дзен се е нуждаела от исторически авторитет за претенцията си, че представлява пряко предаване на духовния опит, водещо началото си от самия Буда.
Така или иначе Дзен се установява като обособена школа само благодарение на това, че разпространява възглед за „дхяна”, който рязко се различава от обичайно възприетата практика. Бодхидхарма съществува в Дзен-будистката традиция като Двадесет и осми подред индийски и Първи патриарх на школата Чан. Показателен за методите на школата Чан е разговорът (хипотетичен, може би) между Бодхидхарма и  Хуей-къ (486-593):
След много откази, най-сетне Бодхидхарма приел Хуей-къ и го попитал какво иска.
„Нямам покой на съзнанието (син) – казал Хуей-къ. Успокойте, моля ви, съзнанието ми.”
„Дай съзнанието си тук – отвърнал Бодхидхарма – и ще го успокоя.”
„Но потърся ли съзнание в себе си – рекъл Хуей-къ- не мога да го намеря.”
„Ето –отсякъл Бодхидхарма- успокоих съзнанието ти.”
У-мън гуан
В този момент Хуей-къ  добил своето пробуждане, своето „дун-у”, или сатори. Тъй че тази размяна на реплики претендира да бъде първия образец на похвата на обучение, наричан на китайски „вън-да”, а на японски „мондо”, което означава „въпрос и отговор”, или, по-често – „дзенски истории”. По-голямата част от дзенбудистката литература се състои от такива анекдоти, като тяхната цел винаги е да предизвикат нещо като внезапно осъзнаване в разума на питащия или да изпитат дълбочината на неговото прозрение. Затова такива „анекдоти” не могат да бъдат „обяснени”, без да бъде развален ефектът им. Техният смисъл трябва да се схване веднага или не може да бъде схванат изобщо.
Много е важно да с разбере, че тези анекдоти не съдържат символи, които да бъдат разгадани. Пробуждането сатори, което често последва подобна размяна на реплики, в никакъв случай не е просто схващане на отговора на загадката. Защото всичко което Дзен учителят каже или направи е директен израз на „такъвостта” на собствената му будистка природа, а онова, което дава не е символ, а самото нещо. Общуването в Дзен винаги е „пряко посочване” в духа на традиционното определение на Дзен през четирите фрази:
Извън ученията, встрани от традицията.
Не се основава на думи или писмена.
Сочи прко към разума на човека.
Да прозреш за собствената си природа и да постигнеш състояние на буда.

Качено на сайта iztoknazapad.com на 21.02.2016

.

Сън-цан „Син син мин” (Трактат за вярата в разума), Дао-син и Хун-жан

5. Според преданието наследник на Хуей-къ бил Сън-цан(?-606). На него се приписва едно прочуто стихотворение, наречено „Син син мин” (Трактат за вярата в разума). Ако Сън-цан действително е негов автор, стихотворението е първото ясно и понятно изложение на Дзен. Даоисткият му привкус е явен още от началните редове:
Най-добрият Път (Дао) е без всякаква трудност,
само не допуска подбиране и избиране.
Следвай природата си и бъди в съгласие с Пътя;
скитай свободно навред и терзанията остави.
Щом мислите ти са оплетени
ти нарушаваш истинното….
не се изправяй срещу света на сетивата,
те се оказват едно и също с пълното Пробуждане.
Мъдрият не следва нищо дейно (у-вей);
глупавият сам себе си завързва…..
Ако действаш върху разума чрез разум,
няма как да не се объркаш.
Стихотворението е не само пълно с даоистки термини, но и цялостното му отношение е на отпускане на съзнанието и доверяване, че то само ще следва собствената си природа – в противоположност на по-типичната за индийската духовност позиция на привеждането му под стриктен контрол и блокиране на усещанията, идващи от сетивата.
Смята се, че Четвъртият патриарх, идващ след Сън-цан бил Дао-син (479-651). Когато дошъл при Сън-цан, Дао-син попитал: „Какъв е способът на освобождение?”
„Кой те е вързал?”, отговорил с въпрос на въпроса Сън-цан.
„Никой не ме е вързал.”
„Защо тогава, – попитал Сън-цан, – търсиш освобождение?” И така Дао-син постигнал своето просветление.
Петият патриарх, – и тук вече навлизаме в по-надеждна глава от историята – бил Хун-жан (601-675). Хун-жан е бил първият от патриарсите, който е имал по-голяма група монаси, около петстотин. Но той е до голяма степен засенчен от своя непосредствен наследник Хуей-нън (637-713).
Това време е особено плодотворно за китайския Будизъм като цяло.Великият преводач и пътешественик Сюан-дзан се завръща от Индия през 645 година и започва да проповядва доктрините на Йога-чара за „виджняпимара” (само отражение). Неговият ученик Фа-дзан (643-712) развива школата Хуа-йен (на яп. Кегон), основана на „Аватамшака-сутра”, която в последствие дава на Дзен възможност да се позове на определена формална философия.
Нито трябва да забравяме, че малко преди това Джъ-кай написва забележителния си трактат „Способът на Махаяна за прекъсване и съзерцание”, който съдържа основното учение на школата Тиен-тай, в редица отношения близка до Дзен. Много от идеите и термините в трактата на Джъ-кай са предвестници на постановките, изложени от Хуей-нън и неговите непосредствени наследници.

 Качено на сайта iztoknazapad.com на 21.02.2016

.

Хуей-нън и Людзу тандзин (Олтарната сутра)

6. Животът и учението на Хуей-нън  бележат началото на истинския китайски Дзен – този, който процъфтява през така наречения „период на дзенска активност”, през последните две столетия от времето на династия Тан, от около 700 до 906 година. Те се съдържат в Людзу тандзин – Олтарна сутра на VI-я Патриарх на школата Чан – http://iztoknazapad.com/?page_id=9342 .
В главата „Възникването и развитието на Дзен“ Алан Уотс се спира по-обстойно върху двете гатхи (стихотворения) на двамата „претенденти” за патриаршеския сан на Хун-жан – главният монах Шен-сю и Хуей-нън.
 на Шен-сю:
Дърво на просветлението-бодхи е нашето тяло.
На огледало светло върху опора подобен е духът.
Старай се,неуморно го почиствай,
не допускай върху него на света праха!)
на Хуей-нън:
Не е съществувало никога дърво-бодхи, 
нито опора на светло огледало. 
Изначално не съществува нито едно нещо, 
така че къде ще полепне прах светски?!
Сърцето (умът) е дърво на просветлението-бодхи, 
а тялото е опора на светло огледало. 
Огледалото светло е изначално чисто, 
къде би могло то да се опетни със прах светски?!
Съпоставянето между двете стихотворения показва особения дъх на Дзен изповядван от Хуей-нън. Стихотворението на Шен-сю отразява онова, което явно е било общоприетия и популярен възглед за практикуването на „дхяна” в китайския Будизъм. То явно е било схващано като дисциплината на медитация в седнало положение (дзуо-чан), при което съзнанието бива „пречистено” посредством усърдно концентриране, което да доведе до прекъсване на всякакви мисли и привързаности.. Възприети буквално редица будистки и даоистки текстове като че ли дават основание за подобен възглед – че висшето състояние на съзнанието е съзнание, изпразнено от всякакво съдържание, всякакви идеи, чувства и дори усещания. В Индия днес това е преобладаващото схващане за самадхи.
Становището на Хуей-нън е, че човек с празно съзнание не е нещо повече от „парче дърво или къс камък”. Той настоява, че цялата идея за „пречистване на съзнанието” е безсмислена и объркваща, тъй като „нашата собствена природа е изначално чиста и неопетнена”. С други думи, не съществува никаква аналогия между съзнанието или разума и огледало, което би могло да се забърсва.
Истинското съзнание  е „несъзнаване” (у-син), което означава, че то не трябва да бъде схващано като предмет на мисълта или действието, сякаш е нещо, което може да бъде уловено и контролирано. Опитът да се работи върху собственото съзнание поражда порочен затворен кръг. Да се опитваш да го пречиствш означава да се замърсиш с идеята за чистотата.
Явно това е даоистката философия на естествеността, според която човек не е истински свободен, откъснат или чист, когато състоянието му е резултат от изкуствена дисциплина. Той просто имитира чистота, просто „фалшифицира” чиста осъзнатост. Оттук и неприятната самосъздадена праведност на онези, които са съзнателно и методично религиозни.
Учението на Хуей-нън предлага вместо да се опитващ да пречистиш или опразниш съзнанието си, просто да го оставиш на мира – защото съзнанието не е нещо, което може да бъде уловено. Отпускане на съзнанието е равнозначно на отпускане на поредицата от мисли и впечатления (ниен), които се появяват „в” съзнанието и изчезват от него, без да ги потискаш, да ги задържаш или да се намесваш в тях.
„Мислите идват и си отиват от само себе си, защото при прилагане на мъдростта възпиране няма. Това е „самадхи” на „праджня” и естествено освобождение. Това е приложението на „не-мисленето” (у-ниен). Но ако не мислиш за нищо изобщо и заповядаш на мислите да спрат, това означава да се окажеш във възела на метода и  може да се нарече затъпяване.”
„Да се съсредоточаваш върху съзнанието и да го съзерцаваш, докато то не стане неподвижно, е болест, а не „дхяна”. Да се сдържа тялото чрез дълго седене в едно и също положение – каква полза за „дхарма” има за това.”
И също:
„Ако започнеш да съсредоточаваш съзнанието си върху покоя, просто ще създадеш неистинен покой…. Какво означава думата „вглъбение” (дзуо-чан)” В тази школа тя означава никакви прегради, никакви пречки отвъд всякакви обективни ситуации, лоши или добри. Думата седене (дзуо) означава да не възбуждаш мисли в съзнанието си.”
Хуей-нън „Людзу тандзин”
Противопоставяйки се на фалшивата „дхяна” на простата безмозъчност, Хуей-нън сравнява Великата пустота с Космоса и я нарича велика, не защото е пуста, а защото обема слънцето, луната, звездите. Истинската дхяна е да осъзнаеш, че собствената ти природа е като Космоса и че мислите и усещанията идват в този „изначален разум” и си отиват подобно на птици, прелитащи през небето, без да оставят следа. В неговата школа пробуждането е „внезапно” . Да се пробудиш изобщо означава да се пробудиш напълно, тъй като будистката същност, която няма части или деления, не се осъзнава малко по малко.
*    *    *
Дълбоко погрешно е, да си направи някой заключение, че Алан Уотс (още по-малко Хуей-нън) отрича седящата медитация, (както днес е позната като „дзадзен”) и която заедно с лекциите „тейшо” и личните срещи с роши „докузан” , представляват „трите стълба” (според Филип Капло) върху които е издигната школата Дзен.
На школата Дзен изначално е чуждо противопоставянето заради самото противопоставяне. Дзуо-чан (дзадзен) е практика на вглъбяване, това че си седнал не задължително условие при вглъбяването. Така или иначе изборът не е много голям – седнал, прав, легнал, в движение. Ако на някой му е удобно да седи сидхазана, да си седи. Но не бива позата да се свързва по един категоричен начин с вглъбяването.
Така както е в Християнството. Свиването на пръстите, когато човек се кръсти, е различно при православните и при католиците. И е категорично задължително в зависимост от конфесията. А всъщност същественото е кръстния знак, който символизира единението с Исус.

Качено на сайта iztoknazapad.com на 22.02.2016

.

Да бъдеш Буда без намерение да бъдеш Буда

7. Хуей-нън умира през 713 година. С него се прекратява и институцията на патриаршеството, защото от родословното дърво на Дзен израстват нови клонове. Традицията на Хуей-нън преминава в трима негови ученици: Хуай-жан (?-775), Дзин-юан (?-740) и Хуей-джун (677-714). Неговото духовно наследство се предава до днешни дни, образувайки двете основни школи на японския Дзен – Риндзай и Сото.
Съчиненията на наследниците на Хуей-нън продължават да бъдат свързани с непосредствеността. Следвайки постановката, че „истинното съзнание е несъзнаване”, а „истинната ни природа не е (някаква нарочна) природа”,се подчертава, че истинското практикуване на Дзен не е никакво практикуване, тоест привидния парадокс да бъдеш Буда без намерение да бъдеш Буда. Според Сън-сиу:
„Ако някой има това познание, то е съзерцание, (самадхи), без съзерцаване, мъдрост (праджня) без мъдруване, практика без практикуване.”
„Всяко възпитаване на съсредоточаването е погрешно осъзнато от самото начало. Защото, как може да се постигне съсредоточаване чрез възпитаване на съсредоточаване?”
„Ако говорим за работа на съзнанието, състои ли се тази работа от дейност или бездействие на съзнанието? Ако е бездействие, не ще сме нещо повече от прости глупаци. Но ако го наречем дейност, то се оказва в пределите на улавянето и ние сме в плен на страстите (клеша). Какъв път да следваме тогава, за да добием освобождение? 
Последователите, наричани „шравака” подхранват идеята за пустота, обитават пустотата и са в неин плен. Те подхранват съсредоточаването, обитават съсредоточаването и са в негов плен. Те подхранват неподвижността, обитават неподвижността и са в неин плен…. Ако работата на съзнанието е дисциплиниране на съзнанието, как може това да бъде наречено освобождение?”
Шън-хуей хъ-шан и-дзи

Качено на сайта iztoknazapad.com на 23.02.2016

.

Ма-дзу, Джао-джоу и „Има ли кучето природата на Буда?”

8. Ма-дзу бил първият дзен-будистки учител, прочул се със „своите странни думи и необичайно поведение”. Описват го като човек с походка на бивол и очи, светещи като на тигър. Когато един монах го попитал „Как постигате съзвучие с Дао?”, Ма-дзу отвърнал: „Аз вече съм извън съзвучие с Дао!” Той е първият, който отговарял с удари на въпроси за същността на Будизма или чрез издаване на пронизителен вик „Хъ!” Но понякога бил по разговорчив и в една своя лекция подема въпроса за дисциплината така:
Дао няма нищо общо с дисциплината. Ако кажеш, че се постига с дисциплина, излиза че постигнатото с упражнения до съвършенство може отново да бъде загубено (т.е, приключвайки с дисциплината, загубваш и Дао)…. Ако кажеш, че няма никаква дисциплина, значи си като обикновените хора.
Гу-дзун-сю ю-лу
Казват, че ученикът на Ма-дзу Джао-джоу добил пробуждането си по следния начин:
„Какво е Дао?”, попитал Джао-джоу.
Учителят отвърнал: „Твоето обикновено (естествено) съзнание е Дао.”
„Как можеш да възвърнеш съгласието си с него?”
„Опитвайки се да влезеш в съгласие, ти веднага се отклоняваш.”
„Но как може човек да познае Дао без желание за това?”
„Дао, – рекъл учителят – не принадлежи нито на знаенето, нито на незнаенето. Знанието е фалшиво разбиране, незнаенето е сляпо неведение. Ако наистина разбираш Дао  без съмнение, то е като празното небе. Защо трябва да се въвличат тук правилно и неправилно?”
У-мън гуан
Когато го запитали има ли кучето будистка природа – което отговаря на обичайната махаянистка доктрина – Джао-джоу  отвърнал едносрично „Не!” („У!” на китайски, „Му!” на японски).
Един монах помолил за разяснение, а Джао-джоу просто го попитл изял ли си е капата и добавил: „Иди си измий паницата!”
У-мън гуан
Запитан за духа, който остава след като тялото се разложи, отговорил: „Тази сутрин пак е ветровито.”
Джао-джоу ю-лу

Качено на сайта iztoknazapad.com на 23.02.2016

,

Бо-джан. „Да яздиш бивол, търсейки бивола.”  Хуан-бо. „Да използваш Буда, за да търсиш Буда”.

9. Ма-дзу имал и друг забележителен ученик в лицето на  Бо-джан(720-814) , на когото приписват създаването на първата чисто дзен-будистка монашеска общност и формирането на нейните правила според принципа „ден без работа – ден без ядене” . След неговото време  подчертаното внимание към ръчния труд и в известна степен на самоиздръжка стават отличителна черта на дзен-будистките манастири.
Тук трябва да се отбележи, че те не са точно манастири в западния смисъл на думата. Представляват по-скоро места за обучение, които всеки е свободен да напусне във всеки момент, без да бъде възпиран. Някои от членовете на тези общности остават до края на живота си; други стават светски проповедници в малки храмове; други се връщат към живота на миряни.
На Бо-джан  се приписва  знаменитото определение на Дзен: „Когато си гладен яж, когато си уморен, поспи….”.  Също така той имал навика да сочи живата същност на Дзен казвайки: „Не се вкопчвай, не търси!
И когато го питали, какво е това будистка природа, отговарял: „Нещо като да яздиш бивол, търсейки бивола.”
Ученикът на Бо-джан, Хуан-бо не само бил учител на знаменития Лин-дзи, но и автор на „Чуан-син фа-яо” (Трактат за основното учението за съзнанието). В същността си този трактат съвпада с казаното от Хуей-нън, Шън-хуей и Ма-дзу, но съдържа и някой ярки моменти:
„Чрез самото си търсене (на будистката природа) те , напротив, я загубват, защото това е  да използваш Буда, за да търсиш Буда, и използваш  съзнанието, за да уловиш съзнанието. Макар и да напрягат всичките си сили в течение на цяла калпа, те няма да успеят да я постигнат.“
„Ако изучавщите Дао  не се пробудят за тази същност на съзнанието, те ще създават съзнание над самото съзнание, ще търсят Буда извън себе си и ще останат привързани към форми, практики и представления, които всички са вредни и не дават пътя към висшето познание”
Chu Ch’ an

.Качено на сайта iztoknazapad.com на 24.02.2016

.

Лин-дзи. В Будизма няма място за усилия. Просто бъдете обикновени и непретенциозни.

10. Най-бележитият ученик на Хуан-бо бил Лин-дзи (яп. Риндзай). Записът на учението на Лин-дзи, „Лин-дзи лу” (яп. Риндзай року) излъчва изключителна жизненост и оригиналност със своите лекции към учениците си на неформален, често жаргонен език.  За Лин-дзи пробуждането като че ли е преди всичко въпрос на „дух” – смелостта да се отпуснеш без задръжки в непоколебимата вяра, че собственото ти естествено  спонтанно жизнено състояние е будисткото съзнание. Ето как той се обръща към учениците си:
„Защо говоря тук? Само защото вие,последователите на Дао, препускате насам натам в преследване на истинното съзнание и не можете да се спрете. От друга страна древните са действали безметежно, в съответствие с обстоятелствата (както те възникват). О, следовници на Дао, когато схванете, какво искам да ви кажа, вие ще се окажете върху….. главата на самия Буда и ще гледате отгоре.
Тези, които са изпълнили преминаването през десетте фази, ще ви изглеждат като джуджета, а ония, които са постигнали Висшето пробуждане, ще ви се струват като оковани в букаи. Архатите и Пратйеха-будите са като мръсен нужник. Бодхи и нирвана са като колове за връзване на мулета.”
Гу-дзън-сю ю-лу
Той отделя специално внимание на „естествеността” или „неподправеността” (у-шъ) на живота:
В Будизма няма място за усилия. Просто бъдете обикновени и непретенциозни. Облекчавайте стомаха си, източвайте течностите, обличайте си дрехите, яжте си храната. Когато се уморите, можете да си почините. Невежите можеи  да ми се смеят, но мъдрите ще ме разберат.
… Когато скитате от място на място, приемайте всяко от тях като свой истински дом и така всички те ще са истински, защото обстоятелствата се развиват и вие не трябва да се опитвате да ги променяте. Така обичайните ви навици, които създават кармата ви за Петте ада, сами по себе си ще се превърнат в Океана на Освобождението.”
Гу-дзън-сю ю-лу
И още:
„Извън съзнанието Дхарма няма, а вътре в него няма нищо. Кое е онова, което търсите? Вие разправяте наляво и надясно, че Дао трябва да се практикува и да се изпитва.  Не се заблуждавайте! Ако има някой, който да го практикува, това е именно карма, водеща до смърт и прераждане. Вие казвате, че сте съвършено дисциплинирани по отношение на шесттв си сетива и десетте хиляди начини на поведение, но както виждам, всичко това само натрупва карма. Да търсиш Буда и да търсиш Дхарма е именно да трупаш карма за Ада.”
Гу-дзън-сю ю-лу

Качено на сайта iztoknazapad.com на 25.02.2016

,
.

Да живее човек чрез Дзен не означава да направи себе си естествен, а да израсне така.

11. Ма-дзу, Нан-цюан, Джао-джоу, Хуан-бо и Лин-дзи ни показват „духа” на Дзен в най-чистия му вид. Даоистки и будистки по началното си вдъхновение, той е и нещо повече. Той е толкова земен, толкова практичен и толкова прям. Трудността при превода на на записите на словата на тези учители идва от стила на техния китайски, който нито е класически, нито съвременен, а по-скоро следва разговорната реч от времето на династията Тан.
Неговата  „естественост” е по-малко изискана, не толкова явно красива, колкото тази на даоистките мъдреци и поети; тя е почти грубовата и обикновена. Ако търсим паралели най-добрият образ би бил градина състояща се само от пясък, заравнена с гребло, на чийто фон стоят няколко необработени камъка, обрасли с мъх – каквито могат да се видят днес в дзен-будистките храмове в Киото.
Средствата са възможно най-пестеливите, остава усещането за отсъствие на намеса от страна на човека, като че ли всичко е пренесено направо от морския бряг, но само най-чувствителните и опитни творци могат да го постигнат. Това звучи сякаш „Дзен-дух” е заучен и приповдигнат примитивизъм. Понякога е. Но истинският дух на Дзен присъства, когато човек е почти чудодейно естествен без намерение да бъде такъв. Да живее чрез Дзен за него не означава да направи себе си такъв, а да израсне така.
Затова следва да бъде ясно, че „естествеността” на тези учители от времето на Тан не трябва да се приема буквално, като че ли Дзен прославя напълно обикновени, вулгарни типове, които се държат както им харесва – защото това би било по същността си показност. „Естествеността” на Дзен процъфтява само когато бъде загубена показността и всякакво самоизтъкване.. Този дух идва и си отива като вятъра и най-невъзможното нещо е да бъде институциализиран и запазен.
През късните времена на династията Тан гениалността и жизнеността на Дзен преръщат тази школа в преобладаващата форма на Будизъм в Китай, която изразява философията на ‘Аватамашака-сутра”. Тази изклчително тънка и зряла форма намахаянистката философия бива използвана от Тун-шан (807-869) за развитие на учението за Петте разреда (у-вей), което се отнася до петте степени на взаимоотношението между абсолютното (джън) и относителното (пиен), а неговият ученик  Цао-шан (840-901) я свързва с философията на Книгата на промените (И Дзин)
Фа-йен (885-958) и Фън-ян (947-1024) също са влиятелни учители, които се задълбочават в идеите на Хуа-йен, като до ден днешен те представляват, така да се каже, интелектуалния аспект на Дзен. От друга страна, учители като Дъ-джао (891-972) и Йен-шоу (904-975) подържат тесни връзки с школите Тиен-тай и  Чистата земя.

Качено на сайта iztoknazapad.com на 26.02.2016

.

Куклата Дарума – не стърчи сковано, но никой не може да я срита на земята.

12. Популярността почти неизбежно довежда до спадане на качеството и докато Дзен става все по-малко неформално духовно отношение и все повече установена институция, се наблюдава любопитна промяна в характера му. Става необходимост да се „стандартизират” похватите на школата и да се намерят начини учителите да въздействат на големи групи от ученици.
Появяват се особените проблеми, обичайни за монашеските общности с увеличен състав, закоравяващи традиции и наклонности у младите монаси да бъдат просто момчета без особено определено занятие, изпратени на обучение от техните благочестиви фамилии. Въздействието на последния фактор върху развитието на институционализирания Дзен не бива да се подценява. Защото Дзен-будистката общност се превръща от съдружие на зрели хора с духовни интереси в духовнически пансион за подрастващи.
При тези обстоятелства проблемът с дисциплината става първостепенен. Дзен-будистките учители се оказват принудени да се занимават не само с пътищата за освобождаване от условностите, но и с внедряването на условности, на общо приемливи начини на поведение и морал у неоформените младежи.
Днес в Япония Дзен е дисциплина налагана „с голямата тояга”. Макар че все още да е действащ способ за освобождение, основното внимание е изместено към дисциплинарния режим, който „калява характера”. Но трябва да се отбележи, че японският Дзен се справя забележително добре с тази задача.
Типът младежи възпитани в подобни „Дзен”-заведения е изключителен – доколкото става дума за увереност в собствените сили, с чувство за хумор, спретнат, енергичен, но не и припрян и „твърд като камък” и с тънка естетическа чувствителност. Общото впечатление е, че те притежават същия баланс като куклата Дарума, не стърчат сковано, но никой не може да ги срита на земята.

Качено на сайта iztoknazapad.com на 26.02.2016

,

Риндзай и Сото – за и против коаните.

13, Системата на коаните кит. (гун-ан, яп. коан) била развита в школата Лин-дзи (Риндзай), тази система е отхвърлена от представителите на школата Сото, за които тя била твърде изкуствена. Системата на коаните била особено ефективна при големия брой адепти, които били под ръководството на наставниците, защото позволявала надеждно средство за стимулиране и подпомагането им, но и за установяване без фалшификации на самото дзен-преживяване.
Така системата на коана включва „преминаване” на поредица от изпити основани върху диалозите „мондо” между старите учители, които са придобили характера на анекдоти. Предполага се ученикът да покаже, че е преживял смисъла на коана чрез специфичен и обикновено не вербален израз, до който трябва да стигне интуитивно. Въз основата на наследството на големите учители от времето на Тан се съставят антологии с такива истории, като „Би-йен лу” (1125) и „У-мън гуан” (1229).
В противовес представителите на Сото изтъквали, че аргументите на Риндзай за коаните (че те създават в учениците чувство на съмнение (и цин), което според тях било предпоставка за сатори), са лековато отдаване на самото търсене на сатори, което всъщност го отдалечава или – още по-зле – предизвиква фалшиво сатори. И че подобно сатори има дуалистичен характер и следователно не е нещо повече от изкуствена емоционална реакция. Схващането в Сото е, че истинската „дхяна” е в немотивираното действие (у-вей), в „седенето просто заради седенето”, или във „вървенето просто заради вървенето”.

Качено на сайта iztoknazapad.com на 28.02.2016

.

Дзен в „бушидо”, в поезията, в живописта, …….в съзнанието на обикновените хора на Япония

Снегът се топи.
Планините са в облаци.
Крясък на гарван.
Кьотай
Превод Людмила Холодович
14. Дзен-будистката школа школа Риндзай била въведена в Япония през 1191 година от Ейсай (1141-1215) – японски монах, възпитаник на школата Тиен-тай, който основал манастири в Киото и Камакура под патронажа на императора. Школата Сото била въведена през 1227 година от изключителния гений Доген (1200-1253), който основал големия манастир Ейхейджи, като отказал да приеме императорското благоволение.
Трябва да се отбележи, че това за Япония е време в началото на периода Камакура, когато военният диктатор Йоритомо и неговите последователи самураи завзели властта от ръцете на благородническата класа в лицето на императора. Това историческо съвпадение предлага на военната класа, на самураите, разновидност на будизма, която особено им допада със своите практически и земни качества и с прямотата и простотата на подхода си.
Така възниква онзи особен вид живот, наречен „бушидо“, Дао на воина, който в същността си е приложение на Дзен към бойните изкуства. Свързването на миролюбивото учение с изкуството на войната винаги е било загадка за будистите от другите школи. То като че ли предполага пълен разрив между пробуждането и морала. Но трябва да се има предвид факта, че в същността си будисткият опит е освобождение от всякакви условности, включително условностите на морала.
От друга страна Будизмът не е въставане против условностите в обществата, където военната класа е съставна част от общоприетата структура, а ролята на воина е общоприета необходимост, той помага на воина да изпълни дълга си като будист. Средновековният култ към рицарството би трябвало да е не по-малка загадка за миролюбивия християнин.
Приносът на Дзен към японската култура в никакъв случай не се ограничава с „бушидо”. Той пропива почти всеки аспект от живота на нацията – нейната архитектура, поезия, живопис, градинско изкуство, спортните занимания, занаятите и професиите – той е проникнал във всекидневния език и в мисълта на най-обикновените хора. Защото посредством гениални хора като Доген, Хакуин и Банкей, на поети като Рьокан и Башо и на художник като Сесшу, Дзен става особено достъпен за съзнанието на обикновения човек.
Качено на сайта iztoknazapad.com на 28.02.2016
,

„Дза дзен” и/или обичайни дейности като способ за постигане на вглъбение

15. Историята на китайския Дзен повдига един много интересен въпрос. И Риндзай и Сото Дзен, такива, каквито ги откриваме днес в  Япония, поставят огромно ударение върху „ дза-дзен” – медитацията в седнало положение – практика, която техните последователи изпълняват с часове наред всеки ден, отделяйки голямо внимание на правилността на позата и свързания с нея начин на дишане. Практикуването на Дзен във всяко едно отношение се оказва практикуване на „дза-дзен”, към което Риндзай прибавя „самдзен” – периодични посещения при учителя (роши) за представянето на схващането върху възложен коан.
При всички учители от епохата Тан, от Хуей-нън до Лин-дзи становището по този въпрос е като това на Хуай-жан:
Да се упражняваш в седене в медитация (дза-дзен) означава да се упражняваш да бъдеш седящ Буда. Когато се упражняваш в „дза-дзен” трябва да знаеш, че  Дзен не е нито седене, нито лежане. Ако се упражняваш да станеш седящ Буда, трябва да знаеш, че Буда не е застинала форма. След като Дхарма няма определено обиталище, по отношение на нея не могат да се вземат решения. Ако се правиш на седящ Буда, това означава, че убиваш Буда. Ако се придържаш към седналата поза няма да постигнеш принципа на Дзен.
Гу-дзун-зю ю-лу.
Дори в японския Дзен може да се види понякога такава дзен-практика, която не поставя  особено ударение върху „дза-дзен”, а по-скоро се набляга върху обичайната дейност човека като способ за постигане на вглъбение. Това определение се отнася до Банкей и същият принцип лежи в основата на изкуства като „чайната церемония”,  свиренето на флейта, рисуването с четка, стрелбата с лък, боят с меч, бойните изкуства, като начин за практикуване на Дзен.
И все пак, дори да е преувеличено значението на Дза-дзен, известна доза „седене заради самото седене” би могла всъщност да бъде най-доброто нещо за разбълниканите мозъци и безпокойните тела на европейци и американци – стига да не го използват като метод за превръщане в буди.

Качено на сайта iztoknazapad.com на 28.02.2016



Няма коментари:

Публикуване на коментар