неделя, 26 ноември 2017 г.

Сома - еликсир на безсмъртието


image

Манагуа е напитка от прясно мляко, варено с прибавена в него марихуана, под формата на листа, смола, дори хашиш.


Реклама на Сома в древноста?

Основната активна съставка в марихуаната -Δ9THC - делта-9-тетрахидроканабинол - е мастно разтворима и не се разтваря във вода, но се разтваря много добре в мляко. При варене съставката THC променя своят молекулярен състав, и от делта-9-THC (което означава 9 молекули THC) се превръща в делта-11-THC, т.е. се добавят още 2 молекули. Напитката Манагуа е българският вариант на свещената зороастрийска напитка на самият пророк Заратустра, позната още като Банг, Манг, Сома, Хаома. В днешно време тази напитка служи като развлекателно средство за младите в България, но в миналото това е била "свещената напитка на боговете", както самият Зартошт (Заратустра) я е нарекъл, служеща за ритуални цели, лекуване на болести и др. Манагуа също така се е пиела масово от всички зороастрийци в един определен ден от годината. Напитката Манагуа, приготвяна в наши дни в България, е едно от многото доказателства за нашият индо-ирански произход, както и нашата зороастрийска вяра, преди да приемем християнството. В оригиналната рецепта освен коноп, присъства и ефедра.



За по-пълно извличане на активните съставки се препоръчва по-дълго варене - 2-3 часа.

Потребителите на Cannabis sativa предпочитат манагуата поради няколко причини - ефектът от манагуа е много по-дълготраен - от 5-6 часа до дни, и по-силен. Също така манагуа може да се приготви и от прясно набрани растения, които иначе биха били трудни за непосредствена употреба.
Ако надникнем в митологията на древна Индия, ще ни направи впечатление, че Сома - бог и растение едновременно, се възхвалява не само в хилядите химни на най-старата ведическа книга Ригведа, а и в останалите. Сома е индийският Дионис или римският Бакхус (богове на плодородието и празненствата), баща на индийските божества и същевременно растението, от което се правела одухотворената напитка - еликсир на безсмъртието, въздиган в култ от самия Индра. Нека направим бегли пояснения на ведическите книги и техните послания, които са се предавали от уста на уста и от памет на памет. Веда означава знание, познание, което било съобщавано от боговете на някои риши или светци, мъдреци. Един от тях, Вяса, съхранявал тези поучения закони. Според стари версии, след като боговете ги продиктували, записалите ги се изпарили от тях, както димът напуска огъня. Ведите или свещените текстове най-вече принадлежали на посветените брахмани, а посланията се състояли от всички елементи, от които бил изграден светът. Според заклинанието тези божии откровения не трябвало да стигат до непосветените, а само до жреците. Ведите са четири - Ригведа, Яджурведа, Самаведа и Ахтарваведа. Съдържат химни и мантри в частта си, наречена Самхита, а в другата част Брахмана - наставления за ритуалите и по една Упанишада, събрала тайното учение. В този смисъл Брахманата и Самхитата са за брахманите, а Упанишадите - за философите.
И досега се спори кога са възникнали Ведите, като се сочат различни векове от второто хилядолетие пр.н.е. От една страна, са се предавали устно, а от друга - след изнамирането на писмеността, дори съществувало заклинание, че който ги запише, ще отиде в ада. Това съобщава и един от индийските епоси - Махабхарата.
Според някои изследователи обожественото растение Сома (Хаома) било пълзящо, подобно на лиан, с безлистни клони, обкичени с бели ароматни цветчета, от които се добивала кристалната напитка на боговете, с кисел вкус. С нея се извършвали и жертвоприношения, но много малко от жреците знаели как. Възлите по стеблата се възприемали като стъпала, по които можеш да слезеш в подземния свят, както и да се върнеш обратно, Сомата растяла в планините на Пенджаб, край прохода Болан и по други склонове и поради златистожълтия си цвят, била наричана слънчево растение. Питието, получавано от Сома, навярно било наркотично, халюцигенно. То е познато и в други религии, като например в зороастризма, ала самият Зороастър го забранявал като много вредно. Обожествена веднъж, за тази напитка се говори с хвалебствена страст, че предпазвала от унинието и злото, прогонвала страха и отчаянието, вливала безсмъртен огън в душата и извисявала в небесата.
Съществуват различни версии - подробни, сложни и нееднозначни - за Сома. От една страна, растението било за бог Индра, след като го донесли от планината, от друга - бог Сома живеел в неговите небеса, сред певците му. Когато разбрали за чудотворното растение, според трета версия, боговете го пожелали, ала не знаели как да го намерят. Тогава богинята на речта Вач заявила, че ще отиде при божиите певци да го донесе, ала ще го имат, само когато опазят божественото в себе си и така тя ще се появява с растението винаги, когато пожелаят...
Друга легенда разказва, че Сома живеел на небето, когато другите божества били още на земята. Тогава те изпратили при него Гаятри (жена на брахманин), която, за да стигне до Сома, се превърнала в птица. Гандхарвите (божествените певци) я заловили, но богинята на речта Вач я освободила. Боговете се скарали обаче кой първи да отпие от еликсира Сома и след състезание по надбягване това се паднало на двама - Индра и Ваю - да си я разделят...
Многобройните разкази за бог Сома, който обитавал самото божествено питие, а то лекувало и дарявало вечен живот и блаженство, са пълни с противоречия, неясноти и тайни. Тук се сещаме за една от бележките на видния немски философ Освалд Шпенглер относно индийската култура и светоглед, в която той казва, че идеята за брахманската нирвана е най-решителният израз на съвършено неисторична душа и по-нататък определя индийската митология като дифузна маса от текстове, в които всеки вписвал или добавял каквото е неговото желание... Тук нямаме за цел да оборваме Шпенглер или индийската митология, ала и в легендите за Сома са налице лабиринти от противоречия, дори от самоопровержения. В една от тях бог Сома имал за жени 33-те дъщери на Праджапати, но обичал само Рохини и, въпреки че обещал на баща им да коригира поведението си и да се отнася еднакво с тях, не могъл да го спази, поради което се самоунищожил... Това предание с фатален край за Сома се свързва с времето, когато вече било неприемливо да се смесва религиозната вяра с упойващите еликсири, което останало само в секти, почитащи Кали, ала в самите Веди от този момент Сома престанал да се обожествява и да се почита.
В други свои метаморфози Сома символизирал луната, която владее тъмните сили на нощта, така че самото растение от слънчево вече се превръща в лунно...
Често във Ведите обявеното за божествено престава да бъде такова и дори бива забранявано, както става с божеството Сома, което се превръща от вселечител в символ на злите демонични сили, след като наркотиците вече са забранявани. Когато Сома отвлякъл Тара - жената на учителя на божествата Брихаспати, избухнала война между тези божества, начело с Индра, от една страна, и демоните, предвождани от Сома - от друга. По молба на самата Тара Брахма я върнал на мъжа й, но той не искал да я приеме, защото била бременна и не казвала кой е бащата на детето. Едва когато се появило детето - красиво и силно, накарало майка си почти принудително да каже кой е баща му. Тя изрекла името на Сома, а той пък така се зарадвал, че станал покровител на Меркурий - една от най-тъмните и мистични планети, а детето било наречено Будха, но той бил съвсем различен от Буда.
Търсейки логика и аналогии с природата, различни изследователи на Ведите, се опитват да идентифицират с нещо реално обявената за божествен еликсир упойваща напитка. Едни я свързват с тревата ма хуанг, други - с наркотичните семена на конопа, трети с ефедрата, и пр.
Ефедрата например би могла да се оприличи с митичната Сома, но дали нея са имали предвид древноиндийските певци от Ведите и дали тя се използвала и за божествен еликсир и за упойваща напитка, може само да се гадае.
Ефедрата е вечнозелен храст, чиито клонки, стигащи и до метър височина, са почти безлистни. Или по-точно - закърнелите му листчета приличат на малки люспици. Цветчетата й са също като възпетите в индийските химни - миниатюрни, скупчени по върховете, само че са жълти, не бели, но все пак като изтъкнатия златист цвят на слънчевата Сома. След узряването тези люспи надебеляват и стават червени, всяко с по две семена. Ефедрата расте също из планински и скални места. Има я и у нас - из родопските, старопланинските и странджанските склонове, както и край морето, ала се среща рядко и е защитено растение - като изчезващите видове.
В народната медицина се е използвала внимателно дозирана, тъй като е отровна. С отварата й вътрешно са лекували задух, астма, бронхит, ниско кръвно налягане, треска и пр., а външно служела за компреси при обриви, алергии по кожата, ревматизъм, хрема и др. Установено е, че ефедрата възбужда центрове на гръбначния мозък, дихателния център, разширява зениците, повишава кръвното. Съдържа ефедрин, смоли, дъбилни вещества и т.н. Обикновено за лечение се използвали клонките й, а плодовете й имат антипиретично въздействие (понижава високата температура).
Това особено растение може да бъде и опасен стимулант, поради което в САЩ вече е забранен.

        
       image 
Извадки от книгата на Терънс Маккена-Храната на боговете. 

 Сома — това е сокът или мъзгата, извличани от растение със същото име. От текстовете може да се направи изводът, че въпросният сок е бил прецеждан през „филтър“ от (овча) вълна, а след това, поне в някои случаи, смесван с мляко. Ето че за пореден път се сблъскваме с вече познатия ни факт — сомата винаги е тясно свързана със скотовъдната символика и обредност. Както ще стане ясно, тя все още не е точно идентифицирана. Лично аз смятам, че всеки опит за идентификация е обречен на неуспех, ако се игнорира тази връзка.
Най-древните духовни писания на индоевропейските народи са Ведите. От тях най-известна е Ригведа, включваща близо 120 химна на сомата — възприемана и като растение, и като божество. Впрочем цялата девета Мандала на Ригведа е посветена на това магическо растение. Началото й е типичен пример за хвалебствията, отправяни към сомата, които изпълват и придават характерния облик на индоевропейската литература от този период:
Твоите сокове, о пречиста Сома, всепроникваща и бърза като мисълта, лудуват, сякаш са жребчета на бързоноги кобили; рукнали от небесата и сладкоструйни вдъхновители на екстаза, те се изливат в своя съсъд.
Твоите вдъхновяващи и всепроникващи сокове са пуснати на воля като разпрегнати коне; сладостните вълни на Сома се стремят към Индра, повелителя на гръмотевицата, както кравата с натежало от мляко виме търси своето теленце.
Като пришпорен боен кон, ти, която си всезнаеща, препускаш от небесата към онзи съсъд, чиято майка е облакът. (…)
О пречиста Сома, твоите божествени струи-вихрогони, бързи като мисълта, се изливат с млякото в съсъда; жертвоприносителите риши, които те пречистват, о възлюбена от риши Сома, изливат твоите непресекващи струи в съсъда.
В предзороастрийската религия на Иран сомата е била известна като хаома. Всъщност и двете названия са произлезли от един и същ индоевропейски корен със значение „изстисквам“, който в санскритски става су, а в авестийския — ху.
Сякаш никое хвалебствие не е звучало пресилено за този интоксикант. Смятало се, че сомата била донесена на земята от някакъв орел — или от най-високото небе, или от планината, на която я оставил Варуна, едно от божествата в ранния индуистки пантеон. Ще приведа още един цитат:
Болният го пие на изгрев-слънце като лекарство. Щом (Сома) бъде вкусен, силата му укрепва крайниците, предпазва нозете от счупване, отблъсква всички болести и удължава живота. Нуждата и неволята изчезват, а мъчителното желание угасва, когато вдъхновителят (Сома) проникне в тялото на смъртния. Беднякът, опиянен от Сома, се чувства богат. Този еликсир кара певеца да извиси глас и го вдъхновява за песен. Дарява поета със свръхестествена мощ и той се чувства безсмъртен…
Още през индоиранския период напитката е персонифицирана като бог Сома, който притежава атрибутите на всички останали божества, черпещи сили от неговия „нектар“. Подобно на Агни, Сома хвърля лъчи и те игриво сияят във водите. Подобно на Ваю, препуска в колесница, теглена от елени. Подобно на Адитите, се притича на помощ, щом бъде призован. Подобно на Пушан, бди над стадата и превежда пътника по най-прекия път. Също като Индра, ако бъде потърсен за съюзник, надделява над всички врагове, близки и далечни, избавя от злите козни на завистниците, от опасности и преследвачи, както и донася щедри дарове от небето, земята и въздуха. Освен това Сома издига Слънцето в небесата, възстановява загубите, помага по хиляди начини, изцелява слепите и сакатите, преследва „чернокожите“ (т.е. коренното неарийско население на Индийския полуостров) и обсипва с щедри дарове благочестивите арийци. Цялата земя е под неговата власт, защото е властелин на света, на него се крепят и небето, и земята, и всички народи са под неговата десница. Блести ярко като Митра и вдъхва благоговение като Аряман. Подобно на Суря, хвърля огнени лъчи. Повелите на Варуна са и негови повели, защото той е измерил земната шир и е съградил небесният купол. Също като Варуна е изпълнен с мъдрост и бди над общността. Никое човешко деяние не може да убегне от зоркия му взор, затова знае и най-съкровените човешки тайни. (…) Удължава до безкрайност живота на благочестивия, а след кончината му го прави безсмъртен в блажената обител на най-високото небе.
Какво всъщност е сома?



Същият въпрос неминуемо възниква при всяка дискусия за този мощен интоксикант, върху чиито екстатични видения се основава цялата по-късна индуистка религиозност. И така, каква е ботаническата идентичност на Сома, „стълбът на света“?
През XIX в. е било почти невъзможно да се отговори на този въпрос. Сравнителната филология е била още в пелени и условията не са позволявали интердисциплинарен подход: санскритолозите не желаели да общуват с ботаниците, а още по-малко пък с фармаколозите. На практика този въпрос изобщо не интересувал науката — все едно да питаш коя песен са пеели сирените или къде точно се е намирала Троя.
Благодарение на откритията на Хайнрих Шлиман, който следвал своя вътрешен глас и интуитивни догадки, днес всички знаем къде е била древната Троя. Изпълнена със същия дух на уважение към фактологичната достоверност на древните текстове, науката от XX в. прави редица опити да разкодира ботаническата идентичност на Сома. Някои от тях са чиста импровизация, други — плод на продължителна подготовка. Играта е точно от типа, който учените обичат да играят — отговорите трябва да се открият в откъслечните описания на един мъртъв език, гъмжащ от колоритни изрази и специфични слова, срещащи се само веднъж в цялата му книжовна традиция. Та кое растение се вписва най-добре в многобройните препратки към физическата форма на този най-загадъчен представител на визионерската флора?
За да отговорим на този въпрос, трябва първо да възстановим контекста, в който са били поставени самите индоевропейци. Едно от възможните обяснения е, че след миграциите, започнали 6000 години пр.Хр., индоевропейските племена са се отдалечили значително от родната си горска среда, в която е виреела сомата. Разбира се, тези събития са се развили бавно. Може би архаичната сома е била обект на размяна между първоначалното местожилище на арийците и югоизточните граници на тяхната сфера на влияние. Другото възможно обяснение е, че индоевропейците изобщо не са познавали сомата до срещата си с онези планински пастири, които вече са използвали халюциногенни гъби и са се установили в Конийската долина.
Ако приемем втория вариант, нещата вероятно са се развили така. С течение на времето езиковите различия са се задълбочавали, а търговските маршрути са ставали все по-дълги. Междувременно са били открити местни заместители на сомата, покрай усвояването на традициите на коренното население в новите земи. Ето че някогашното сакрално растение започнало да се митологизира. Знанието за сомата ставало все по-езотерично и се превърнало в тайно учение, предавано устно и известно само на малцина посветени, докато накрая е било и забравено. Рецептата за приготовлението му най-вероятно е била изгубена още преди да приключи разселението на индоевропейските народи, а в древния Иран и на индийския субконтинент да започват радикални религиозни реформи.

Хаома и Зороастър
Най-вероятно изчезването на сомата се дължи на новата реформистка религия на Зороастър (Заратустра), установена в Иран около 575 г. пр.Хр., която се е отнасяла отрицателно към древните обреди и напитката, вдъхваща божествени сили. Зороастър е проповядвал за Ахура Мазда, всевишният Творец, който твори чрез своя Свети Дух и властва над свят, поделен между Истината и Лъжата. Сътворените от Ахура Мазда човешки същества са свободни и следователно отговорни за своята орис. Символ на Истината е бил огънят и огненият олтар е заемал централно място в зороастрийската култова практика. Но, както става ясно от следния цитат, сомата все още е била неустоимо привлекателна:
В Гата (свещените химни) на Зороастър само на две места се споменава за хаома (т.е. сомата), като в единия случай става дума за Дураоса, „Съкрушителят на смъртта“, а в другия — за „нечистотата на тази опияняваща напитка“. Макар и пестеливи, тези намеци са достатъчни да разберем, че върху интоксиканта е била наложена забрана от великия реформатор. Но в по-късните дялове на Авеста (свещеното писание на зороастризма) Хаома, подобно на много други от старите деви (божества), се завръща отново и почти във всяко отношение е идентичен с ведическия Сома.
Впрочем Зороастър може би изобщо не е имал намерение да забранява хаома, а просто е възразявал срещу жертвоприношенията на бикове, които са били част от същия ритуал. Подобни жертвоприношения със сигурност са били кощунство за всеки, който е съзнавал връзката между добитъка и гъбите в древната вяра на Великата богиня. Р. Занър развива доста аргументирано тезата, че Зороастър никога не е отменял ритуала с хаома:
Според Ясна хаома се приготвя, за да бъде утолена жаждата на „праведния фраваши на Заратустра“. Очевидно през периода, в който зороастризмът започва да претендира за универсалност, жреците му са възстановили немалка част от „езическата“ обредност на по-старата национална религия. (…) Доколкото можем да преценим, ритуалът с хаома е бил открай време централният литургиен акт в зороастризма и тази негова позиция никога не е била оспорвана. Това обаче не важи за кървавите жертвоприношения, които и на по-късните етапи са били практикувани от някои, но други решително са въставали срещу тях.
И така, кои са нишките, които биха ни отвели до сомата? И във Ведите, и в Авеста тя е описана като растение с увиснали клони и жълто на цвят. Общо взето, учените са съгласни, че тя вирее в планините. Когато нейната традиция в Иран е била заклеймена като „езическа“, се е наложило да се търсят заместители. Както можем да предположим, въпросните заместители е трябвало поне външно да приличат на оригиналната сома. Вероятно са били запазени и чисто техническите детайли на ритуала, дори и когато заместителят не е съответствал напълно на прототипа. Тъй като този ритуал е бил есенцията на ведическата обредност, на ден са се правели по три възлияния в чест на божествата, което е изисквало приготовлението на солидни количества от напитката. Но по-същественото е, че никое растение не би могло да замести сомата, ако то самото не е екстатичен интоксикант, достоен за подобни възторжени панегирици:
Там, където вечно грее светлина и където Слънцето живее — там, в онзи безсмъртен и нетленен свят ме изпрати, о, Сома!…
Там, където животът е волен, на третото небе на рая, където неземни светове сияят — там с безсмъртие ме дари…
Там, където има щастие и блаженство, където цари радостта и насладата и се сбъдват най-съкровените ни желания — там с безсмъртие ме дари.
Хаома и хармалин
Всички опити за идентификация на сомата предизвикват разгорещени дебати — например за точното значение на някой епитет във ведическите описания. Сомата е била идентифицирана по най-различни начини: като Ephedra, растение, доста сродно на онова, от което се извлича стимулантът ефедрин; като Sarcostemmac, родственик на американската отровна млечка; като Cannabis, а също и като едно безлистно и увивно растение, представител на рода Periploca. Според някои версии сомата е ферментирало кобилешко мляко или ферментирал мед, или пък смес от тези две субстанции плюс някои други. Наскоро Дейвид Флатъри и Мартин Шварц в своята интригуваща книга Хаома и хармалин (Flattery and Schwartz, 1978) предложиха една доста убедителна хипотеза, според която сомата е всъщност Peganum harmala, гигантското сирийско седефче, съдържащо психоактивни вещества. С други думи, сър Уилям Джоунс, който още през 1794 г. идентифицира сомата със сирийското седефче, е бил прав. Авторите се аргументират не само със Зенд Авеста, но и с други свещени писания на парсите, обикновено подминавани от учените. По повод невидимия — при обичайни обстоятелства — свят на духовете, в който човек попада след смъртта си, т.е. състоянието, наричано меног в авестийската религия, Флатъри казва следното:
Явно саума (сома) е било основното средство, признавано от древноиранската религия, с чиято помощ човек би могъл да види още преди смъртта си какво представлява меног — във всеки случай е единственото, споменато в зороастрийската книжнина, (…) и по-точно с него си служи Ормазд (Ормузд), когато иска да разкрие меног пред взора на живите. Разполагаме с твърде оскъдни данни, за да твърдим, че в древноиранската религия се е отделяло някакво по-особено внимание на медитативните практики, които биха могли да ускорят развитието на други, нефармокологични методи за постигането на подобни видения. Просто в Иран не са смятали, че способността да съзерцаваш духовния свят е някакъв „дар свише“ или награда за свят живот. Саума несъмнено е изпълнявала важна функция в посветителските обреди, затова можем да приемем, че личното преживяване на нейния ефект, т.е. видението на отвъдния свят (меног), е било задължително изискване за всеки жрец (както и за неговите предшественици, шаманите). Сома като бог на Луната
В Деветата мандала на Ригведа сомата е описана много детайлно и, по-важното, оказва се, че тя стои над всички божества. Сома е върховният бог. Тя е Луната и по-точно Месецът, т.е. Сома е мъж. Ето че се сблъскваме с наистина рядко явление — лунно божество от мъжки пол. Тази представа битува сред някои северноамерикански индиански племена и сред индоевропейците (в немския фолклор Луната неизменно е от мъжки пол). Но ако се занимаем със световните фолклорни традиции, ще се убедим, че връзката между женствеността и Луната е толкова дълбока и очевидна, че подобни изключения веднага се набиват на очи, което пък позволява да се проследи по-лесно генезисът на една такава представа в съответния регион.
В близкоизточните митологии действително присъства един лунен бог, затова можем да предположим, че е дошъл в Индия от запад. Най-северният граничен пункт на вавилонската цивилизация е бил град Харан, който традицията свързва с Авраам, както и със създаването на астрологията. Божеството покровител на Харан е бил богът на Луната, известен като Син или Наннар. За него се смята, че първоначално е бил номадско божество, закрилник на добитъка — аналогичен култ е имало и в древна Арабия. С течение на времето дъщеря му Ищар засенчва всички други женски божества, както впрочем става и с древноегипетското й съответствие Изида.
Като баща на Богинята Син съвсем обяснимо носи на главата си украшение, чиято форма наподобява гъба. Никое друго божество от вавилонския пантеон не притежава този атрибут. Знам за три изображения на Син върху цилиндрични печати — на всяко от тях въпросното украшение си личи съвсем ясно, а в единия случай в пояснителния текст, писан от европейски учен от XIX в., изрично се подчертава, че то е характерно само за това божество.
Но защо все пак божеството покровител на Харан, свързано с гъбата, е било възприемано като мъж? Този проблем е от компетентността на фолклористите и митолозите, но е ясно, че Stropharia cubensis може да бъде проецирана с еднаква лекота и в мъжки, и в женски облик. Видът й определено навява асоциации с Луната — качулката е с лъскава сребриста повърхност. Когато хората са я срещали нощем в полето, озарена от лунните лъчи, е било логично да предположат, че тя се активизира именно по това време на денонощието, когато на небесата властва Луната. От друга страна, тази гледна точка лесно може да бъде сменена и да възприемеш гъбата като олицетворение на мъжествеността — златистият й цвят асоциира със Слънцето, формата е откровено фалическа и внушава усещането за огромна енергия (неслучайно е била смятана за дете на мълнията). Но най-правилният подход към гъбата би бил, ако тя се разглежда като андрогинно божество, приемащо различни облици в зависимост от предпочитанията на съответната култура. Можем дори да кажем, че тя е нещо като огледало на цивилизационния модел, затова и за индоевропейците е възприела някои мъжки черти, докато в Сахара и Чатал Хююк е останала подчертано лунарна и женствена. Във всеки случай тя е халюциноген и съответно божество, което се асоциира не толкова с „дивата“ природа, колкото с опитомяването на животните и човешката култура.

Сома и добитъкът
Култивирането на гъбата може да се окаже свързващото звено между копрофилната Stropharia cubensis и сомата. Това, че кравите и биковете са основен мотив в култа към Сома, говори твърде малко (ако изобщо говори нещо) на тези, които идентифицират вълшебния еликсир с Amanita muscaria. Уосън отбелязва връзката между Сома и добитъка, но всячески се старае да избегне логичното заключение, че реалният прототип на сомата би трябвало да е някой растителен вид с предпочитания към говеждия тор: „Ригведа отделя такова внимание на добитъка и урината на биковете, че съвсем естествено възниква и този въпрос: дали кравите не пасат и мухоморки и какво би могло да е въздействието им върху тях (и съответно върху хората, които консумират млякото и урината им). Аз обаче не мога да отговоря на този въпрос.“
Само след двадесетина години Карл А. П. Рък, който подготвя за печат последната публикувана творба на Уосън, коментира същия абзац в бележка под линия:
Метафорите, свързани с добитъка, са също така и атрибути на Сома, описван и като „виме“, набъбнало от ентеогенно мляко, и като „мучащ бик“, като второто явно важи и за гъбата, която Персей откъсва в Микена. „Бикът“ е най-честата метафора за Сома и този ипостас на свещеното растение може би стои в основата на популярния мит за Зевс като основател на европейската цивилизация — както знаем, той отвлича Европа от Мала Азия, преобразен като белоснежен бик с „дъх на амброзия“ (детайл, който отново ни отпраща към „божествения нектар“, или сомата).[27]
За да спасят хипотезата си за Amanita muscaria, тези автори се хващат като удавници за сламка за факта, че урината на северния елен, както и на хората, яли мухоморка, е психоактивна. Впрочем сибирските племена, при които е регистрирана такава практика, предпочитат урината пред самата гъба. Но има и нещо друго: Amanita muscaria не расте по пасбища, а и биковете май нямат обичай да пасат гъби, а дори и да го правят понякога, едва ли имаме основания да смятаме, че урината им ще бъде с халюциногенни свойства, тъй като необходимите за целта съставки най-вероятно ще се разградят при метаболизма.
Съмненията на Уосън
Очевидно Уосън не е бил толкова сигурен, колкото би помислил човек, съдейки по книгите му. През 1977 г. той ми писа следното в отговор на моя въпрос относно дилемата Amanita или Stropharia:
Мога да ви уверя, че аз също съм си задавал този въпрос. Когато през 1967 г. бяхме с Роже Хайм в Индия, в Симлипал, щата Ориса, ми разказаха за една гъба, растяща в кравешкия тор, който съответстваше точно на Str. cubensis, включително и по психоактивни свойства. Моят информатор каза, че всички я избягвали. Останах с впечатлението, че той самият не страда от подобни скрупули. Обеща, че ще ни донесе от тези гъби, но макар и да останахме още няколко дни, повече не му видяхме очите. Впрочем бяхме отишли в Индия със съвършено различна цел. В този смисъл е необходимо да се провери как стоят нещата със Str. cubensis, и то не само в Индия, а и по целия свят. Естествено, в Индия би трябвало да я има в изобилие. Но дали тя има някакво отношение към сомата — това вече е друга тема. По мое мнение опиянението с Str. cubensis, както и с други псилоцибни гъби, би било по-силно, отколкото с A. muscaria. Може би това ще е една от темите, които ще включа в следващата си книга.
Впоследствие обаче Уосън отхвърли тези предположения.
Един по-приемлив аргумент
Тъй като аргументите в полза на Amanita са доста измъчени, аз смятам, че тази идея е най-добре да бъде забравена. Стената от текстуални и езиковедски доказателства може да изглежда солидна на някои, но в нея зейват не малко пробойни. Затова пък можем да предложим една далеч по-приемлива възстановка на случилото се в онази далечна епоха. 

В своята прародина на север от Черно море индоевропейците вероятно са практикували някаква религия от шаманистичен тип, доста сходна с базиращия се на Amanita шаманизъм, характерен за коряките, чукчите и камчадалите от Североизточен Сибир. По това време индоевропейците са били съседи с някои угро-фински народи, за които можем да предположим, че са имали богат опит с мухоморката.
През шестото хилядолетие преди Христа в Европа вече отдавна е имало уседнали земеделски култури, както и градски цивилизации в плодородните речни долини в Близкия изток и хълмистите равнини на Мала Азия. Някъде по това време започва и индоевропейската колонизация на азиатските степи и пустини. Решаващо се оказва опитомяването на коня, станало най-вероятно в евразийските степи на север от Черно море. Ако опитомяването на добитъка в Африка е подготвило почвата за употребата на халюциногенни гъби, то това на коня не само е увеличило мобилността на индоевропейците, но е ускорило и налагането на мъжкото господство и поминъка, разчитащ най-вече на грабителските набези и отвличанията. Колелото, открито за първи път в подножието на Кавказките планини, където се срещат степи и гори, скоро се разпространява сред всички индоевропейски племена. Разполагащи вече с коне и колесници, те започват да се придвижват в три основни посоки: на запад към зоната на уседналите земеделски култури, на изток към Централна Азия и на юг към езерото Ван, където пък се натъкват на градските култури от Мала Азия и иранското плато. Последните са били отдавна изградени по тези места и свързани с някогашната си югозападна родина, люлката на човешкото съзнание в африканските савани. Употребата на псилоцибин е била утвърдена практика, стара колкото самите култури.
Индоевропейците
Каквото и отношение да са имали индоевропейците към Amanita в своята първоначална родина, най-логично е да предположим, че Ведите са били създавани в продължение на столетия, докато тези народи са се придвижвали към Индийския субконтинент. През този период индоевропейците покоряват и асимилират пастирските народи от долините, през които минават. При контактите си с тези култури те опознават за първи път чудодейните свойства на сомата и невероятната мощ, таяща се в псилоцибина. И ако Великата майка е отхвърлена в полза на ранния ведически пантеон, а партньорският модел — заменен с мъжкото господство и патриархата; онова, което е било открито и обожествено по време на номадската фаза, а именно гъбата, сега се превръща в Сома, гръмотевицата на Индра.
Наистина в предните глави аз развих тезата, че употребата на псилоцибин е била позната в праисторическа Африка и Мала Азия, но доказателствата в нейна полза все пак са твърде фрагментарни. Но откриването на онзи съд с двете усмихнати антропоморфни гъби, изваян преди 2500 години, подсказва, че в най-скоро време ще разполагаме и с по-конкретни свидетелства. Впрочем подобни обекти с форма на гъби, издялани от зелен камък, са откривани и в Югославия.
Колкото по на изток мигрират индоевропейците, толкова повече се променят и климатичните условия. Вече ги няма умерените температури и обширните пасбища, които са идеалната среда за Stropharia cubensis. Вероятно са били използвани други гъби като нейни заместители и най-предпочитаната от тях може би е била тъкмо Amanita muscaria, тъй като вирее и при по-хладен климат, психоактивна е (колкото и спорно да е това), и най-вече е с характерна окраска.
Тази теория създава и някои проблеми. На първо място идва липсата на доказателства за наличието на Stropharia cubensis, както и на други псилоцибни гъби в Индия. Но и Amanita muscaria се среща рядко там. Предполагам обаче, че при едно по-щателно изследване ще се окаже, че Stropharia cubensis фигурира в местната флора. Впрочем последвалото общо засушаване в целия регион от Северна Африка до Делхи ни пречи да направим що-годе прецизна възстановка на древните култури, когато те са били в своята младенческа възраст, а в земите им са падали обилни дъждове.

               


Религията на псилоцибната гъба, чието зараждане съвпада с това на човешкото самосъзнание в африканските савани, може да се окаже най-старата религия на цялото човечество. В основата на всичките й по-късни модификации в Близкия изток стои култът към Богинята и почитането на едрия рогат добитък, а той на свой ред се корени в един изключително древен обичай — човекът е използвал псилоцибните гъби, за да изпада в екстаз, в който границите на егото изчезват и субектът се слива с обекта на своя култ, т.е. персонифицираната растителна матрица на планетарния живот. 

                     



Двете глави на орела, всъщност, са чакрите манас и сома. Изобразени са със сини кръгове. Ако прочетете за муладхара чакра в индийската литература, ще разберете, че тя е изобразена с четири листенца. В нея властва татвата притхви и тя е с квадратна форма. Квадратната форма при снимката на орела е повече от очевидна. Плюс това, в краищата на квадрата се виждат и четирите листенца.., но в тази снимка са представени като вълни. Групите вълнички, намиращи се между двата кръга са 42. Прибавени към тези от квадрата и вълничките стават общо 46. Двете крила на орела представляват още 2 вълни… и така общият брой стана 48. Това число /48/, е точният брой на листенцата, намиращи се в чакрите, описани в индийските учения. Това е очевиден факт, че авторът на двуглавия орел е представил в своята творба целия чакров комплекс в човек.




http://budha2.blog.bg/technology/2016/08/14/zvezdniia-chovek-soma-i-naslada-visokotehnologichnite-somi-n.1470586


 


Храната на боговете


       

              

Няма коментари:

Публикуване на коментар