неделя, 5 ноември 2017 г.

МИСЛИ ФОРМИ 78 / Тесерактната реалност

                  


Какво е тесеракта?

От физична гледна точка, това е четириизмерен куб. Какво е четириизмерен куб е трудно да се обясни, защото това е „структура“, която няма реално приложение или изява в 3D. Ние можем само да мислим за него. Това може да стане по-разбираемо по следния начин.


http://www.pmgsh.bg/storage1/resources/b39fffe
100ef2326ac446ea521d0ea21

Както физическите 3D тела хвърлят двуизмерна плоска сянка на земята, когато са осветени, така и идеите от 4D формират 3D-отражения.[ Ето защо в 4D ние можем да творим неща, които да имат своя сянка или отражение в 3D. Това е причината поради която в астрала всяка една мисъл е мигновено проявление на идеи, които винаги имат поне някакво физическо естество.] Анимацията на тесеракта, която виждате по-долу не е начина по който той реално „изглежда“. Това просто е възможно най-достоверния начин по който можем да мислим за него тук.



Своего рода сянка на тесеракта в 3D, е куба. Сянката на куба в 2D би била квадрата. Предполагам схващате логиката.


Възходяща перспектива тръгваща от по-ниските към по-високите плътности[Който иска по-добра метафорична представа за това как „растат“ измеренията, може да гледа това клипче (има български субтитри) за илюстрация, макар подхода му да е научен, което се различава от перспективата от която аз гледам на нещата в момента.]

                       


Следвайки тази градация и вдигайки летвата още едно ниво нагоре, мога да „категоризирам“ своите описани досега преживявания, като наблюдение на 4D от 5D-перспектива.[Описаното не е фактическо, но отново – бива добра метафора за формирането на някаква илюстрация в главата на читателя. Може би една идея по-точно ще е да се каже, че просто погледът ми над реалността в тези моменти е от перспективата на 5D. Т.е. мога да видя принципите формиращи 5D и всички други обвивки, които то съдържа в себе си.] Това е ниво на перцепция, чрез което не виждаш конкретни събития, а детектираш и течеш заедно с архетипни вързопи от потоци, които формират хиляди материални идеи наведнъж като резултат от дисперсията, която ума упражнява над тези потоци. Структурно, аз наблюдавам 4D-структурата на тесеракта по начина по който тя изглежда погледната през 5D. В тяло ние преживяваме кристализациите на тези потоци и формираме от тях физически свят и земна драма.

                



Характерно е, че колкото повече разширявате фокуса си, толкова повече виждате как физическите проявления са просто вариация на проявление на нещо, което по-същество е много по-широко като bandwidth. Освен всичко друго, в този фокус е много лесно разбираемо как по-широкия спектър на същността, която сме, винаги е била съзнателна част от „онова долу“. Виждаш как физическата реалност е част от теб, тя не е нещо „в което си“. Също така на онзи фокус многоизмерността на потоците е кристално ясна, но ако опитате да я обясните с преките думи, с които я виждате, това ще звучи наивно, клиширано и в повечето случаи – освободено от логически смисъл в 3D. Това е причината поради която някои от стигналите до нас мъдрости от древността не могат да бъдат съотнесени към нищо работещо, защото те не са фактически. Много често една използвана дума не е просто назоваване на физическия носител зад думата, а е представителна за нещо много по-широко от изначалния носещ Поток. За обикновения четящ – древните текстове ще бъдат безсмислици; но за някой, който е на същото или поне близко ниво на съзнание до това на автора на тези писания – текста придобива съвсем друго измерение. Описаното е особено характерно за източните мистични извори и западната алхимия.

                     


Тесерактът е много ключова конструкция, за земната физическа Игра. Условно, той е междинната спойка между 5D и 3D. Той е онова, което Висшият Аз използва, за да може да навлезе във физическата платформа и нефизическите светове различни от 4D. 




image

Как тесеракта прави материята възможна и какво всъщност представлява самия тесеракт. Онова, което той наистина е, няма почти нищо общо с онова, което можете да прочетете за хиперкуба в научно-езотеричен смисъл, просто защото на всяко едно обяснение му липсва едно допълнително измерение. Няма как да обясниш конструкция, която не принадлежи на физическото сечение с физически репрезентации.

image

Най-общо казано тесеракта е най-малката градивна частица на материята на ниво енергиен blueprint. Сянката на това в 3D виждаме в лицето на куба. Ето защо ние репликираме кубичната матрица на съществуващото толкова автоматично и с такава лекота. Понякога я отразяваме директно чрез кубове, въплъщавайки я в кубичните конструкции, в които живеем (наричаме ги „къщи“ или „блокове“), но в повечето случаи изразяваме идеята чрез квадрати (и по-рядко чрез шестоъгълници, осмоъгълници или бинарни цветови кодове).[Всяка една от изброените форми има портална функция, защото тя е представителна за самата решетка, която се явява портал за по-висшето съзнание в 3D-формат.
] Ние самите мислим „квадратно“ – в прави линии формиращи „решетки“. Такава е матрицата и на самия ум (въпрос за изцяло различна тема). Това не е нещо „лошо“ само по себе си. Просто е начинът, по който творим в 3D-реалността. Неслучайно сме разделили земното кълбо на меридианна мрежа[Която пък наред с всичко друго ни носи и концепцията за време, точно каквато функция има и тесеракта – метафорите са милиони], която формира решетка, неслучайно градовете ни (погледнати отгоре) приличат на решетки или компютърни платки...
Неслучайно казваме и на интернет „мрежата“, защото той плете мрежа от взаимовръзки, линкове, коментари, препратки и т.н.[Ние затова и вече искаме да сме постоянно в мрежата – защото искаме да сме постоянно свързани. Само че сякаш не съумяваме да го преживеем по най-подходящия и градивен начин. Заменяме връзката с истинския живот за виртуалната такава, защото в интернет тя е по-очевидна и... лесна. Фактът, че имаме хакери в мрежата пък е символична метафора за това, че вече имаме капацитета да хакваме системата/реалността си. Евентуално, това ще бъде правено с мисъл и в истинската решетка – тази на реалността.] Всяка форма на съзнание и свръзка е решетка на ниво структура. Ние просто несъзнателно пресъздаваме този модел, търсим го. Това става изключително очевидно, когато си дадем сметка, че самият ни подход при изграждането на реалност в реалността предпочита кубичните и квадратни форми. Ние строим своите кубични жилища с кубични форми (тухли) създавайки още и още квадратност.



Когато за пръв път започваме да създаваме виртуална реалност (чрез първите електронни игри), ние отново го правим чрез кубчета – ние пресъздаваме тесерактната реалност чрез 2D/3D-сенки в лицето на пикселите. Защото на подсъзнателно ниво разбираме, че това е градивния елемент на всичко,и аналогично чрез него – започваме да творим по принципите заложени в самата материя.
Това е много добре пресъздадено в скорошния филм „Pixels“ (със симпатичния и верен слоган „The Game is not over“ :P).



В него виждаме как най-малката градивна частица на материята бива показана като „куб със съзнание“. Когато тя е разбита – тя се разпада на още малки кубчета.
Ако приемем, че 6-те страни на куба са врати, то те ще влизат във вътрешността на един и същ куб. Хиперкубът обаче е различен. Всяка страна на хиперкуба би ви отвела във вътрешността на различен куб, независимо колко пъти влизате или излизате дори през една и съща врата. Всъщност „трикът“ при тесеракта е там, че няма една и съща врата и не можете да минете 2 пъти през такава. Ако, например, имате един хиперкуб с 6 страни и 6 врати, вие имате 6 куба обитаващи едно и също пространство и всяка врата ще ви отвежда в абсолютно различен куб.Физическата реалност е структурирана по същия начин. Може би това ви доближава до техническото разбиране как минало, настояще и бъдеще всъщност съществуват в едно вечно Сега и как всички различни реалности съществуват едновременно в една „обща точка“.
Тесерактната реалност е безкрайно във всички посоки „поле“ от свързани хиперкубове, всеки от който съдържа и проектира различна физическа реалност.
Когато говорим за „поле“ имаме предвид, че се говори за 1 тесеракт, който може да бъде разгледан като безкраен брой по-малки такива. Зависи как искате да го видите. Може да се вижда по много начини, но класическите са 3: като един-единствен „мега-тесеракт“ представителен за целостта на Всичко Което Е на „долните нива“ на съзнание; като двойно усукана плетеница от тесеракти; и като безкрайно във всички „посоки“ „поле“ от множество свързани помежду си в четириизмерна мрежа тесеракти.

                



„8“ е истинският първоначален ключ към разбирането на куба и самия тесеракт. Както казах, „геометрично погледнато“ тесерактът е четириизмерна аналогия на триизмерния куб. Тесерактът се съотнася към куба така, както квадрата се съотнася към куба. Точно както куба има 6 квадратни лица, хиперкубът съдържа 8 кубични клетки. Условно, за целите на 3D-разбирането ни, той може да бъде сведен до клетка съставена от 8 различни куба:

В тази връзка „8“ е едно от ключовите числа за разбиране на тесеракта. Ако приемем, че 6-те страни на куба са врати, то те ще влизат във вътрешността на един и същ куб. Хиперкубът обаче е различен. Всяка страна на хиперкуба би ви отвела във вътрешността на различен куб, независимо колко пъти влизате или излизате дори през една и съща врата. Всъщност „трикът“ при тесеракта е там, че няма една и съща врата и не можете да минете 2 пъти през такава. Ако, например, имате един хиперкуб с 6 страни и 6 врати, вие имате 6 куба обитаващи едно и също пространство и всяка врата ще ви отвежда в абсолютно различен куб.[40] Физическата реалност е структурирана по същия начин. Може би това ви доближава до техническото разбиране как минало, настояще и бъдеще всъщност съществуват в едно вечно Сега и как всички различни реалности съществуват едновременно в една „обща точка“. В пътешествия из тесерактната реалност съм виждал безкрайно във всички посоки „поле“ от свързани хиперкубове, всеки от който съдържа и проектира различна физическа реалност. Виждал съм много подобна аналогия в сериала „Farscape“:

Когато говорим за „поле“ имайте предвид, че говорим за 1 тесеракт, който може да бъде разгледан като безкраен брой по-малки такива. Зависи как искате да го видите. Класическите са 3: като един-единствен „мега-тесеракт“ представителен за целостта на Всичко Което Е на „долните нива“ на съзнание; като двойно усукана плетеница от тесеракти; и като безкрайно във всички „посоки“ „поле“ от множество свързани помежду си в четириизмерна мрежа тесеракти.
                


Тесерактът на практика винаги е само 1, защото съществува само едно нещо, което се самопреживява по безкрайно много начини (никога не забравяйте метафората за Първичната частица докато четете този текст). И това, което ме удивлява всеки път е как от всяка една стена на произволен тесеракт може да се получи достъп и преминаване в друг произволен тесеракт, без значение „колко надалеч“ са разположени те един от друг. И, вярвайте, „далеч“ може да бъде доста сериозно като вибрационна честотна концепция (спрямо настоящата ви), предвид че говорим за фактически безкрай. На този фокус на съзнанието обаче, разстояние не съществува и придвижването става неусетно само с намерение. Искаш да си някъде и си „там“.




Тесерактът се състои условно от 8 вплетени 3D-куба. Обикновеният 3D куб има 8 ъгъла. Тук играе схемата 8 х 8, което разбира се е „64“. Казано опростено „64“ е „пулсацията“ на един тесеракт. Няма да кажем „64 пулсации в секунда“, защото там идеята за такъв тип време е абсурдна[ От линейна гледна точка тази пулсация не може да бъде отчетена, защото в известен смисъл именно тя прави времето да се случва :) Т.е. именно тя създава темпоралните характеристики, което означава, че самата тя няма как да подлежи на тях.], но да речем, че това е „цикъла“ на един тесеракт. Начинът по който ми бе илюстрирано това бе чрез zoom във всеки един от 8-те ъгли [ В ъглите става обогатяването между потоците и раждането на нова реалност. Всеки ъгъл е портал на метафизично ниво по аналогията на ъглите на тесерактите през които взаимодействат различните реалности. Може би оттук идва израза канализиран от несъзнаваното: „Не знаеш какво дебне зад ъгъла.“ Защото подсъзнателно разбираме, че структурно това е изцяло ново пространство, невидимо от гледна точка на реалността в която сме в момента. На практика – на ниво строеж на реалността – онова, което следва зад ъгъла е различна реалност. Зад всеки ъгъл се случва нещо различно до което ние нямаме визуален достъп към настоящия момент и това е 3D-метафората за една по-висша истина. Ето защо, онова което е в ъгъла има тенденцията да остане скрито или незабелязано.] на даден куб, в който навлизаха 8 различни потока от други кубове, което на практика е 64 битов код (казано на компютърен език). Това, което казваме е, че отвъд 64 „бита“ (или идеи) – вече говорим за друга платформа, която не е базирана на тесеракта. След „64“ не може да става дума за материя или астрал, това е прага на структурите на съзнание поддържани от хиперкуба. Т.е. това е прага на честотния „затвор“ на тесеракта. „64“ не е края на всички възможности, а е threshold-а за преминаване към ново съзнание, което е отвъд динамиката на настоящия формат. Затова и „64“ в сбор е 10 – защото то ни води към Всичко Което Е или поне следващата негова „версия“. Т.е. най-пълната версия, която можем да имаме за тесеракта символично се отразява от „64“ и неговото кратно „8“. Всичко това хвърля особено любопитна светлина върху факта, че тесеракта, който в 2D бива осмоъгълник, е прага, който поддържа формата на физическото преживяване. При това положение не е учудващо, че навярно един от най-известните осмоъгълни символи в нашата цивилизация е именно знакът „STOP“, който бележи прага на самия тесеракт и задава подсъзнателната команда този праг да бъде спазван и непристъпван.



Разбира се STOP-ът е най-често срещан във формата черно-бяло-червено – цветовете на самата платформа. Виждате сами как смислите на една метафора се просмукват по множество различни начини в един-единствен символ. Вече имаме достатъчно информация да разбираме защо хексагона и октагона изскачат в синхромистичната работа на Джейк Коци и винаги имат портална функция. Защото те са представителни за естествената портална функция на тесеракта.
Разбирайки тесеракта и „64“ можете да си дадете и сметка защо И-дзин има не повече или по-малко, а точно 64 хексаграми. Защото книгата всъщност е символична карта на начина, по който духът се изразява в тази плътност. Ето защо и ДНК има 64 кодона, защото то е модификация на същото нещо. ДНК е физическият носител, който прави взаимодействието между дух и материя възможно. Биологичното тяло може да се съотнесе към тесерактната структура само чрез ДНК. Двойната спирала е друга версия на тесерактни модел „8 х 8“. В този смисъл, не би следвало да е шокиращо, че ДНК сама по себе си също прилича на „8“.
Тесерактната структура е като двойно усукана спирала от множество „минитесеракти“, които се преплитат като огледално съпоставени вити стълби. Намираме тази формация за много по-илюстративен метафоричен модел на действителния механизъм. По тази логика е крайно обосновано, формацията, която ни позволява да преживеем материята също да е с формата на двойно усукана плетка. В този ред на мисли ДНК просто имитира по-голямата тесерактна структура на ниво шаблон и резонира с нейните модели. „8“, „64“ и самата усукана форма свидетелстват за това.[На практика ДНК и И-дзин нямат нищо общо в прекия смисъл на нещата. Връзката между тях е, че и двете са представителни за една и съща идея, просто са две различни сечения на едно и също нещо. Двете концепции резонират много силно една с друга заради еднаквия шаблон зад тях.]
Отново – символът на осмицата е примката на реалността. Ако създадем една пътека, усучем я като осмица и започнем да вървим по нея – ние винаги ще се въртим в loop. Няма излизане. Ние вечно се въртим в дуалност (защото тълкуваме платформата с ума). Тя е безкрайна, защото тесерактните полета нямат край и самата структура на тесеракта няма край. Не можем да излезем от него by ordinary means. Начинът е да го изкласим като идея, за да преминем в други структури. За тази цел е нужно да се премине отвъд кубичното. „8“ е по-висшия вестоносец на самата двуизмерна платформа. Затова смисловото разгръщане на идеята започва с квадрат, после се възприема като шестоъгълник, а впоследствие преминава в куб. 8 х 8 е края на формата видян в неговата пълнота – оттам нататък следва съвсем друга формация. Това представлява „8“ от гледна точка на тесерактната структура.
Много любопитно е да се наблюдава как е градирало разбирането ни за „64“. Първоначално в древността сме го свеждали до вниманието си чрез И-дзин. После сме го разбрали чрез ДНК – несъзнаваното си е дало сметка за тесеракта посредством собствената ни генетика – че самите ние сме този код. После сме научили достатъчно, че да започнем да го пренасяме в 64 bit-ов код. Това е прогресията на тази идея. Вече сме в етап, в който ще можем да преживяваме кода със съзнанието си и няма да имаме нужда да създаваме метафори, които да ни „напомнят“ за структурата на реалността.



С тесеракта е свързан и въпроса за „времето“, който също трябва да изследваме, ако искаме да разберем структурата или по-скоро – начинът по който ума преживява структурата. Защото концепцията за „време“ сама по себе си също е loop.
Физическите реалности съществуват наведнъж. Минало, настояще и бъдеще (и всички възможни техни версии, вариации и разклонения) съществуват под формата на „вечно Сега“.
Чисто структурно преживяването в материя е по същество конгломерат от безкрайно количество замръзнали неподвижни кадри. Съзнанието преминава през милиарди такива замръзнали кадри в секунда и това негово пътуване от един „screenshot“ в друг – създава усещането за „линейно време“. Намерението упражнявано в динамиката на това движение ви пренася в съответните версии и разклонения на тесеракта, които са материализирана реалност представителна за природата на нагласите ви. Затова казваме, че: „човек не може да избяга от постъпките си“. Защото правейки несъзнателно конкретни избори, той навлиза в определени тесерактни стени и дефинициите му предопределят реалността му.[На този етап читателят може да разбере по-добре вече обяснения механизъм зад predictive programming-a. А именно – елита не може да формира бъдещето ви – те манипулират възприятието ви за него и по този начин вие създавате версията угодна за тях. Ако се замислите ще видите колко хитро и чисто е това изпълнение. И те могат да го правят именно защото познават структурата зад нещата.]




Какво са Нишките, stream-овете, които изплитат самия тесеракт?
Всъщност по-точно е да се каже, че те изплитат и структурата, и съдържанието му.
Това е трудно за обяснение, най-вече защото от позицията ни на хора няма как да разберем как дадена реалност може да се посвети само на едно дадено сечение и да преживява Творението единствено чрез него. Когато си в тесеракта това не е толкова трудно за разбиране. Тъй като всичко е холографско, дори един-единствен елемент може да е достатъчен, за да разбереш Всичкото. По подобен начин ние посвещаваме периоди от живота си на различни неща. Например някои художници рисуват определена своя творба с години, така че това не е толкова далечно за разбиране. Сега проектирайте тази идея на макрониво и припознайте факта, че става дума за същия принцип – дадени съзнания решават да изследват реалността през призмата на определено проявление, разлиствайки пластовете на Всичкото чрез едно-единствено нещо. Например в полу-материална реалност, в която съзнанията формиращи местната си среда имат афинитет към многоцветните ромбоидни форми и начина им на изразяване е изцяло свързан с тях - ромбоидна реалност (и преживяващите я съзнания).
Сътворението е „съставено“ от безкраен „брой“ идеи. Както казах, тези идеи са „сами по себе си“ и не са обвързани в причинно-следствени комплекси. Когато съзнанието „преминава“ през решетката на тези идеи обаче, то формира континуитет, което обогатява дадена тесерактна клетка с мемите на някоя друга такава. Това може да бъде наречено „тесерактно осеменяване“ и става чрез тези нишки, които са на практика микро-тесерактни потоци. По този начин всички тесеракти са в контакт с всички останали. И колкото и различни да са тези реалности, те се обогатяват от този сблъсък със себе си. По същество това създава парадокс, в който изведнъж си даваме сметка, че говорим хем за самостоятелни единици, хем за неизменно свързани такива. Този „сблъсък“ на тесерактите обогатява самото Творение и не е нищо друго освен репликация на най-грандиозния парадокс/мит зад Всичко Което Е – То едновременно съществува и не съществува; съставено е от безброй индивидуални частици, но в същото време тези частици са една и съща (Първична) частица.
Поради това всяка една идея от онова, което наричаме „проявен свят“ е съставена от множество такива нишки. Например, всеки един предмет от материалния ни свят, без значение каква е земната му история на създаване, е представителен за огромен брой идеи идващи от други реалности. Пресичането на тези реалности в една конкретна точка формира проявление, което кристализира в нещо на което ние даваме име и използваме с определена функция, вписвайки го в локалните параметри на местното несъзнавано. Това важи с десеторна сила за нематериални понятия, идеи и концепции. Именно тези нишки правят синхромистицизма валиден и синхроничностите като феномен – възможни. Защото всеки един символ, картинка, понятие, обект (и т.н.) е представителен за множество смислови потоци.
Много добра физическа репрезентация на това можем да видим в някои (сравнително) нови течения в интерактивното изкуство. Не знам точното име на стила, но ако трябва да му дам име, бих го нарекъл „съставна оптическа илюзия“. Говоря за инсталации, които от определена перспектива приличат на един цялостен обект, но при промяна на ъгъла на наблюдение, ясно личи, че елементите са отделни. Например виждаме това нарисувано лице...
Ешер може би е прародителя на всичко това, защото той е имал способността да вижда нещата наопаки в огледален upside-down маниер. При опит това да бъде репликирано в 3D, то неизбежно се транслира като оптическа илюзия, защото „свързващото измерение“ не може да бъде предадено във физическата плоскост – то принадлежи на друга плътност.
Всяко едно нещо е като вързоп от смисли[73], които могат да бъдат разкомпресирани като zip file.
[73] Между другото, именно тези многосъставни смислови потоци, носени от тесеракта правят т. нар. „магия“ възможна. Понеже един предмет е конгломерат от много носещи потоци, комбинацията от тях задвижва дадени архетипни енергии. С точните вибрационни ключове тези енергии биват насочвани чрез магически свидетел и „жертвата“ преживява концепцията, която е завихрена с намерение от човека правещ магията. Оттук нататък цялата ритуалистика на магията са просто методи за навлизане в дадена честота необходими на ума.
Както знаете един компресиран файл може да съдържа, да речем, 10 картинки или 7 Word-документа в себе си. Но всички те са обединени и компресирани в един общ файл, който можете да именувате с някакво трето име – каквото пожелаете. Гледайте на ВСИЧКО в Творението по същия начин. Дадена идея от дадена реалност се сгъстява и придобива формата на някоя обица на женско ухо да речем.[74]
[74] В тесеракта всички тези осъзнавания се случват извън времето по начин, който на наш език може да се транслира като „разбрах го мигновено“. Т.е. няма единица време за която тези осъзнавания да се случват.
Това се случва във всеки един момент. Чисто структурно, тази обица не е твърд предмет и идеята за нея не идва оттук. Тя се преизбира във всеки един момент от „локалното“ съзнание, защото всеки един момент е една различна паралелна реалност.[ние прескачаме през милиарди всяка секунда без да си даваме съзнателна сметка за това.] Постоянно виждаме форми от други реалности, само че не можем да ги напълним с тамошния смисъл и да ги припознаем като такива (в крайна сметка – не това е и идеята). Ние виждаме само физическата им манифестация и решаваме, че те са нещо нормално и прилежащо на нашата реалност, но те не са фактическа част от нашата динамика. Те са част от друг енергиен blueprint. Ако можехме да ги напълним с формата, енергията и мисловните модели на реалността откъдето произхождат – щяхме да ги възприемем като нещо много, много различно. Т.е. ние пропускаме реалността си не само визуално (защото както знаете честотния спектър, който преживяваме с окото не е и частица от онова, което се случва „около“ нас), ние пропускаме реалността и на смислово равнище.[Разбира се от определена гледна точка това трябва да е точно така, за да може да има каквато и да е Игра с определени параметри и извличане на съответните преживявания от нея. So it’s generally OK :)]
това е именно просмукване[77] на някакъв смислов blueprint от друга реалност, която ние преживяваме тук по някакъв си трети начин. Можете да гледате на това по следния поетичен начин.
Представете си, че Източника пише историята на Всичко Което Е на един топ от бели листи А4 :) Докато пише на най-горния лист, мастилото от перото му протича и избива на малки петна на по-долните листи. Малките петна на долните пластове листи не са представителни за основния текст – всъщност, ако на първия лист текста се чете ясно (макар и с екстра мастило), колкото повече листи махате, толкова по-абстрактни ще са формациите от по-горните подгизнали участъци и те няма да формират никакъв разпознаваем смисъл. Ето това е „просмукване“.
Примерът важи с двойна сила, когато това просмукване идва от по-висока плътност. Тъй като идеите в по-високите плътности са грамадни[78] те обикновено „прокапват“ тук под формата на някакъв малък детайл от нещо друго (мастилото избива все по-ситно колкото по-долен е листа спрямо основния най-отгоре, където е разлято мастилото).
Обикновено отколкото по-висока плътност идва дадена концепция, толкова по-абстрактно ще е проявлението му в 3D.[ приказката „Джак и бобеното зърно“ демонстрира същото нещо. Тя е конденза на факта, че всекидневното съзнание има капацитета да „надзърва“ в по-високи плътности. И когато Джак се завръща „оттам“ – никой не му вярва, смятайки че всичко е плод на неговото въображение. Което е предопределената съдба на всички, които говорим за това. И то само защото тълпата не разбира, че всичко така или иначе е плод на нашето въображение – най-вече физическата реалност.]
Понякога това проявление може да изглежда много миниатюрно не защото е такова само по себе си, а защото не можем да видим по-широката му тема, която се проявява нелокално и по доста разнообразни начини. Ето защо проявленията на идеите от най-високите плътности – тук смятаме за напълно произволни. Просто защото те са много „разредени“ и нямаме адекватния прилежащ контекст, за да ги разпознаем като онова за което тези проявления са представителни в действителност. Филтърът на ума е твърде тесен, за да допусне в оригинален вид огромността на онези концепции и връзките, които бихме могли да направим между „отделните им елементи“ в 3D, често изглеждат на ума като „твърде произволни“. Ако щете това е вярно и защото „най-висшето“ и „префиненото“ пробива по „най-незабележим начин“ в „твърдото“ и „ниското“.
Помнете метафората за капчиците мастило, които пробиват все по-ситно, колкото по-долен е листа спрямо горния на който се е случило „разливането“. Именно по всички тези причини обикновено казваме, че „разковничето е в детайлите“ или че „малките камъчета обръщат каруцата“. Защото урокът, основната тема на дадено преживяване или неговия най-висш смисъл под формата на поука, избива в сюжета на земната ни драма под формата на малък детайл, който сме склонни да пренебрегнем. Просто защото теснотата на фокуса ни не достига дотам да разбираме истинското значение и контекст на дребните детайлите в сюжета ни. Квантовият парадокс тук е, че за да разберем най-дребното ни е нужна по-висока перспектива.



Да вземем два смислови тесерактни ръкава, които се „пресичат на кръст“, формиращи участък от решетката. Хоризонталният се „просмуква“ през „стените“ на вертикалния, както вода пробива през хартиена стена – „на петна“. Нахлува и „иска“ да завземе и напои със собствен смисъл свое собствено сечение. Това буквално създава ново пространство (Ин) и допълнително линейно време. Ян потоците са пробиващи, защото те са чист устрем и носител на основната тема. Това е неутралната природа на решетката и нейната механика. Благодарение на пресичането може да възникне нова вибрация в Творението – чрез комбинация и „кръстоска“ на тесерактни потоци. Нищо не се кръстосва по 1 и същ начин 2 пъти. Нищо не може да бъде повторено.
Не можеш да влезеш два пъти в една и съща река.
— Хераклит
Горната сентенция извира директно от разбирането на несъзнаваното за структурата на платформата (което се прехвърля като метафори и във всекидневния живот под различни проявления). На този свят няма две едни и същи неща. Няма. Пробвайте да пишете върху собствения си почерк, повтаряйки с химикал вече написаното и вижте дали ще има поне една дума, която да не излиза от очертанията на първата! Когато говорим за платформата говорим за кубче на Рубик, което бълва безкрайни комбинации чрез своя многоцветен „хаос“. Това всепроникване създава реалността във всеки един момент и тя ВИНАГИ е различна. Просто филтъра на ума ни посивява проявлението и го прави да изглежда същото, създавайки от безкрайното разнообразие една рутина. Без Его обаче, не би могло да има стабилно, линейно земно преживяване. Така работят нещата.
Bottom line – ролята на хоризонталите е, че те могат да служат за задълбаване в дадена идея от вертикала. Това може да е много полезно, ако знаете как да го използвате. Тъй като обаче не знаем как да го прилагаме мъдро и по избор, живота ни изобилства от хоризонтали, вместо да следваме своите въздигащи Ян-вертикали. Зациклянето в този принцип наричам „тесерактен капан“. За да го изкарам от частния случай, който описах и да дам по-генералната постановка – в тесерактен капан влизаме най-често когато на ниво структура имаме потенциала да направим някаква стъпка в дадена посока и вратата за това е отворена, но не се решаваме да прекрачим. Най-често от страх, слабохарактерност, нерешителност или просто... апатия. Започва се циклене, депресия, драма – накратко – самозаключване в даден хоризонтал. Това обикновено са важни моменти в живота, в които буквално трябва да нахлуем с всичка сила и устрем, грабвайки вертикала, иначе естествения тайминг бива пропуснат и започваме да циклим яко, защото буквално закъсняваме. На ниво структура се предполага, че би следвало да сме в друго сечение и ритъм отдавна. Това е странно да се наблюдава от гледна точка на хиперкуба, защото има замръзване в един определен момент, който се разтяга в протяжност до безкрай. Самото вътрешно състояние е още по-странно, защото на едно ниво хем си в този капан, хем виждаш, че не би следвало да си там и това създава усещане за вкопченост и безнадеждност.
Лошото на „капанния хоризонтал“ е, че на практика в това състояние има един потенциал, който не може да се разгърне и стои блокиран в „сметката ти“. Средата и ресурса ти са отвъд твоя достъп. Не защото това е фактически вярно, а защото самото естество на структурата предопределя държанието и програмите на ума, които създават привидната „солидност“ на тези нагласи. Сякаш не можеш да осъществиш никаква връзка с нищо в реалността си, всичко е едно потиснато, приземено, без контраст, без възможност за живец, който да „разиграе“ Потока ти и да го превърне в интригуващ и вълнуващ за теб самия. В същото време тази възможност сякаш е там, „на една ръка разстояние“, но просто нямаш достъп до нея. Защото няма устрем нещо да се промени. Това е най-честото проявление на „зациклянето по хоризонтал“ що се отнася до персоналната реалност. Виждам постоянно хора, които увяхват пред очите ми и се състаряват просто защото не могат да пуснат хоризонталите си.[110] Уж времето тече еднакво и за двама ни, но състаряването там е буквално с дни. Защото времето не тече еднакво за онзи, който е в Потока на вертикала си и онзи, който цикли в хоризонтала си. Всичко това може да бъде отнесено и към несъзнаваното, когато видите в кои колективни теми сме зациклили като човечество.
[110] Бърза скоба. Ако нещо ти е „много познато“ – до степен на тотална досада – това е признак, че си спрял твърде много. Без значение в какъв аспект е проектирано това – обстановката ти, квартала ти, приятелите ти, живота ти. Наясно съм, че не можем да живеем всеки ден на ново място и постоянно да правим нови неща – нямам това предвид. Но ако не можем да говорим за фактическа промяна всеки ден, то поне трябва да сме способни да виждаме същите неща по различен начин и да ги правим интересни сами за себе си, което да разчупи малко кристализацията. Не говоря за привнасянето на някаква претенциозна езотерична практика в живота ви. Говоря за наличието на един естествен себеосвежаващ и себеобновяващ се психологически процес. Когато нещо стане твърде познато и рутинно и това започне да прави впечатление дори и на вас (:Р), това е кристализация в даден хоризонтал. Една подобна ситуация създава и напрежение в живота. Защото колкото повече разтягате кадъра, толкова повече енергия се изисква от вас, за да запазите формата му. Това е причината поради която най-честите характеристики на хората зациклили в хоризонтал са: липса на енергия и ентусиазъм (за каквото и да е извън параметрите на темата на хоризонтала), апатия, изгасналост в лицето, сивота, мърморене, както и проектиране на тиха агресия (защото всъщност я изпитват към себе си и собствената си слабохарактерност).



Вертикалите на Полярностите всъщност се явяват техни хоризонтали, което ги прави кристализирали. Това е нещо, което наричам „полу-парадокс“, защото е парадокс само на пръв поглед. Когато познавате естеството на нещата то е естествена закономерност.
Полярностите нямат вертикали, защото те нямат реална страст от сърцето, техният устрем се задава изкуствено от същества и йерархии, които нямат пряко участие на Земята, а само искат да я контролират. И ако има все повече страст на Земята, тези изкуствени матрици малко по-малко ще се изтласкват от консенсусната реалност, защото всеки ще бъде себе си, а не нещо друго, което не е. Когато си в сърцето, а не в ума, дуалността като модел няма да има такова енергийно определящо влияние каквото има в момента. Което ще облагороди цялата решетка. Това пък от своя страна няма да създава структури и ситуации, които да се проектират като физически механизми налагащи контрол. Така че малко по малко репресивните и авторитарни парадигми ще отпадат от колективния ни фокус. Разбира се, това ще става постепенно и ще възникнат физически проявления и лостове транслиращи процеса в линеен план, но това ще е ядрото на по-високия ред на случване.



Не забравяйте, че когато нещо от по-висока плътност прониква тук, то организира около себе си местни фамилиарни физически лостове, чрез които тази идея да намери структурно приложение в трета плътност. И от вероятностите, които съм наблюдавал в несъзнаваното, това рестартиране на консенсуса ще стане чрез завръщането към митологията на планетата.




Тесарактната реалност създадена от излъчватели - Кааби е основата върху която съзнанието изгражда този илюзорен шахмат "ареален" материален свят.

              

Око-то е ЧЕРНА КУТИЯ("camera obscura"), което поглъща светлина, като "черна дупка". Окото се асоциира с индивидуалната душа, криеща се в материята. (Виж публ. "Матрицата Майа")
С очите човек възприема над 80% от информацията за околният свят. Окото е "прозорец към света", но - и "информационен устой" на душата в матрицата("тъмна стаичка" за възприятия). С последното се обяснява фактът, че засилване на сензитивността и пара-нормалните възприятия се развиват у хора, които са изгубили своето физическо зрение. Зеницата на всички очи е черна, независимо от светът на ирисът. Това е с цел-поглъщане на светлината, която отразяват обектите в матрицата.
Всички обекти могат да се наблюдават чрез очите, благодарение, че те ОТРАЗЯВАТ светлината. Никога не може да се наблюдава с очите ИЗТОЧНИКЪТ на Светлината, тъй като той не отразява светлина! За "отразител" на светлината се счита Луната и индивидуалната душа, затова и тя се асоциира възприема със
САМОТО ОКО!

             




Черната кутия Всички лъчи се събират и произвеждат обърнат образ 


Око-то е ЧЕРНА КУТИЯ("camera obscura"), което поглъща светлина, като "черна дупка".Окото се асоциира с индивидуалната душа, криеща се в материята.
Черната кутия; Всички лъчи се събират и произвеждат обърнат образ. Пеленачетата след като прогледнат виждат обърнат образ.
                               



Висшият Аз е „изкуствена“ конструкция на нещо по-голямо. Той може да бъде описан по следния начин. Представете си една седефена и огледална „сфера“. Бивайки във вътрешността ѝ, онова, което се наблюдава е как от всеки неин „сантиметър“ се излъчва нов различен фрактал, който води в различни реалности, които съзнанието може да преживее. (Да виждаш „лицата на инкарнациите си“ по стените на Висшия си Аз за мен е нещо тривиално. Да виждаш потоците и техните безкрайни разклонения е нещо доста по-различно. Т. нар. „nexus of time“ вътре във Висшия Аз, е просто символ за умението и респективно възможността ти да се фокусираш в различните пластове, теми и потоци на този „конгломерат“ и взаимовръзките между тях. Това прилича изключително много (и като визия, и като идея) на технологията „Церебро“ показана в „X-men“ и използвана от п-р Ксавие. В този смисъл да се „свържеш“ с Висшия си Аз е да говориш с висшето си въображение. Не е НИЩО ПО-РАЗЛИЧНО от това, ама НИЩО.) Освен това Висшият Аз е като междинен колектор на преживявания. Ето защо на това ниво няма и Аз-овост – защото то просто е „сборен пункт“ или „хранилище“. Той е „временна“ конструкция образувана от по-голямото същество, което можете да срещнете под името „Oversoul“ (дума за която така и не мога да намеря адекватен аналог на български). За целите на илюстрацията да кажем, че този Oversoul също прилича на „сфера“, но „по-голяма“. Той има 8D-перспектива и концепциите там са още по-огромни. Както Висшият Аз има милиони инкарнации свършващи в края на неговите „пипала“ (ако трябва да се позова на най-известната му илюстрация), така и Oversoul-а има милиони „Висши Азове“, които са на края на неговите „пипала“. Разбирате магнитуда на мащаба... Поток надхвърлящ всичко познато, дори от перспективата на Висшия Аз. Oversoul-ът вече е свързан като структура с Всичко Което Е. Oversoul-ът е „изкуствена“ конструкция на Всичко Което Е → Висшият Аз е „изкуствена“ конструкция на Oversoul-a → така както индивидуализираната душа е „изкуствена“ конструкция на Висшия Аз. Индивидуализираната душа пък вече формира тяло. Такава е матрьошката. Висшият Аз е формация подпомагаща Oversoul-а да изиграе плътностите до пета. Така че малко или много в него има параметри. Много абстрактни, но ги има.



Our eyes are not only viewers, they are also projectors.

— Jim Carrey

В тесерактната реалност смисълът и разбирането за нещата са моментални и няма нужда от обяснения и смилане.Всичко по естество е абсолютно празно и ние го създаваме от нищото.


Преживяването на Великата Пустота е състояние, в което виждаш формата и енергийната структура на физическите неща, но в същото време усещаш как те са буквално направени от „нищо“ и са проекция на твоя собствен ум, който просто си играе с тях. Няма форми. Има само усещане за Tворение, за съществуващи идеи, атова тук е само платформа, която по същество представлява нещо празно – няма как да се каже по друг начин. Ето защо много древни традиции пряко или косвено ни казват, че трябва да се превърнем в нищо, защото този свят е нищо.


                             


Всяка форма на съзнание и свръзка е решетка на ниво структура. Ние просто несъзнателно пресъздаваме този модел, търсим го. Това става изключително очевидно, когато си дадем сметка, че самият ни подход при изграждането на реалност в реалността предпочита кубичните и квадратни форми. Ние строим своите кубични жилища с кубични форми (тухли) създавайки още и още квадратност.
Дори когато за пръв път започваме да създаваме виртуална реалност (чрез първите електронни игри), ние отново го правим чрез кубчета – ние пресъздаваме тесерактната реалност чрез 2D/3D-сенки в лицето на пикселите. Защото на подсъзнателно ниво разбираме, че това е градивния елемент на всичко,и аналогично чрез него – започваме да творим по принципите заложени в самата материя.
Най-малката градивна частица на материята бива показана като „куб със съзнание“. Когато тя е разбита – тя се разпада на още малки кубчета.( в скорошния филм „Pixels“ (със симпатичния и верен слоган „The Game is not over“ :P).
Когато говоря за „поле“ имайте предвид, че говорим за 1 тесеракт, който може да бъде разгледан като безкраен брой по-малки такива. Зависи как искате да го видите. Може да се вижда по много начини, но класическите са 3: като един-единствен „мега-тесеракт“ представителен за целостта на Всичко Което Е на „долните нива“ на съзнание; като двойно усукана плетеница от тесеракти; и като безкрайно във всички „посоки“ „поле“ от множество свързани помежду си в четириизмерна мрежа тесеракти.

             


Представете си, че наблюдавате една абсолютна черна празнота, в която няма нищо. Няма материя, няма обусловен свят, идеи и респективно – няма никакви физически закони на които „нещата“ (които вече казахме, че не съществуват) да се „подчиняват“.
Единственото, което съществува в тази черна празнота е възможно най-малката и първична частица от която са съставени всички материални неща по начина по който ги разбираме ние в нашия свят. Тази частица е толкова малка, че на практика тя няма маса, защото по същество – тя самата не е материя. Респективно, тя не е под въздействието на гравитация или на каквито и да е други съществуващи от наша гледна точка сили. Поради тази причина, тя притежава възможността за безкрайна скорост. Не просто скорост равна на тази на светлината (която за нас бележи границата маркираща нашата физическа реалност), а скорост без лимит. Ако разберете какво означава „безкрайна скорост“ много скоро ще си дадете сметка, че тази частица има способността да бъде навсякъде по едно и също време – едновременно. Не съществува нещо, което може да я задържи или спре, защото тя е единственото, което съществува в празнотата.
И понеже може да прави това, тя ще е способна да създаде ефекта, че се появява сама до себе си. Правейки го, за страничния наблюдател това действие се възприема така, сякаш съществуват, две, три, четири, пет... – безкрайно много частици. В действителност, това е една и съща частица, която просто пътува с безкрайна скорост и изглежда така, сякаш е навсякъде едновременно – може да се появява до себе си отново и отново, проявявайки вариативност на всякакви модели.


Замисляйки се за момент, скоро ще ни стане ясно, че това е същата частица изграждаща нашите тела, звездите и всички планети във вселената. По този начин, ние буквално – дори физически – сме едно и също нещо.
Защо е важно да разберем буквалността зад тази алегория? Защото дори днес – етап, в който част от колективното съзнание е дотолкова разширено, че да разбира, че всичко е Едно, ние много често разбираме тази концепция единствено на енергийно равнище – че всичко е единно на нива отвъд физическата реалност. Материалният свят от своя страна някак си наместваме в схемата като придатък към всичко това. Метафората за Първичната частица обаче ни илюстрира, че дори на физическо ниво, всичко е изградено от същата малка единица, която е градивния материал на всяко едно съществуващо нещо. Тази алегория ни води и до разбирането, че всички ние споделяме едно и също „време“. В известен смисъл, тази частица прекарва известно „време“ да бъде вас и всичките атоми във вашето тяло, прекарва известно „време“ да бъде планета в друга галактика, скачайки оттук-там и т.н. – формирайки различни форми и различни техни изражения, формирайки Всичко Което Е.
В изградения контекст, тази идея за Единство ще ви позволи наистина да разберете защо всеки път когато направите някаква промяна, тази промяна рефлектира върху концепциите ни за „всичко“ и „навсякъде“ – защото на практика всички ние променяме и моделираме само една единствена частица. С малко допълнително ментално построение от ваша страна това може лесно да ви обясни и защо феномена наречен „синхроничност“ е възможен. Най-незабележимото потрепване на клепача ви може да е свързано на идейно ниво с избухването на звезда на милиони светлинни години оттук. И най-малкия нюанс в някоя идея минаваща през главата ви току-що пренареди няколко слънчеви системи и галактики, дори това пренареждане да е минимално. Възприемете това много буквално. Всички сте чували за теорията на хаоса и потрепването на крилата на пеперудата, което създава тайфун на другия край на света. Именно тази идея стои зад нея.
Движението с безкрайна скорост на тази частица създава определени модели. Тя дефинира определени пътища и шаблони, които в нашата равнина на съществуване разпознаваме като геометрични форми, златни сечения и пропорции (и всичко, което може да бъде проявено изобщо). Тези модели не се преживяват по същия начин на различни нива на съзнание, но в нашата плътност се проявяват най-вече като идеята за фракталните „намотки“ в природата. Ако не друго, това поне трябва да казва на всички ню ейджърчета, че няма „свещена“ и „несвещена“ геометрия – има само геометрия, защото на това ниво, тя е проявление на Всичко Което Е. Просто движението на частицата кристализира и заема форми в именно тези форми.

               

Първият камък във вселената на Marvel, това е камък на пространството. Той е известен на всички девет свята като Teserakt. Той представлява светещ куб, които може да отваря портали към други места.





В света на Marvel голяма експлозия е била причинена от колапс на огледало и Вселената е разделена на 6 части. На 6 камъни - камъни безкрайността.



http://kino-kritika.blogspot.bg/

Всичко казано за Източника може да бъде единствено метафора, която да послужи за отправна точка на ума. Не е възможно нещо толкова абстрактно, което съдържа всички идеи, да бъде описано адекватно с думи и да бъде разбрано в цялост.
Една от най-добрите линейни метафори, които съществуват за природата на това какво е „бог“ е съвременната алегория за Първичната частица. И тъй като говорим за мит, той не трябва да бъде възприеман буквално, но в същото време може да спомогне за разбирането на истинската структура на Всичко Което Е, която на практика – не може да бъде назована пряко, а единствено с метафора. Това, че мита не е действителен, не означава, че разбирането му няма да ви доближи до идеята как наистина работят нещата.


                 
                   
За да надградим тази идея с още едно стъпало, нека кажем, че всяка една сила, която изглежда че държи две частици, две тела (Земята и Луната например) или каквото и да е заедно, не е в действителност сила, която „пътува“ между тези две тела, нито е дори сила, която действа върху тях. Това, че Земята и Луната са в близост не се дължи на нищо друго освен на проявление на модел, който определя това да бъде точно така, както е. Защото няма как да съществуват причинно-следствени връзки между неща, които са по същество Едно, ок? Причинно-следствени връзки може да има между минимум две неща. А ние нямаме две неща. Имаме едно, което просто изглежда така, сякаш се проявява като безкрайно много. Ето това е недуално мислене. Това е съзнанието на Безкрайното отразяващо Себе си в Себе си, което създава форми, които ние наричаме „модели“.
Самата концепция за „Всичко Което Е“, предполага, че не съществува всичко което е и нещо друго, допълнително, което седи някъде ей там, много надалеч... Всичко Което Е е Всичко Което Е – затова и го наричаме с това „име“. Няма нищо извън него освен Източника (да, „Всичко Което Е“ и „Източника“ са две различни неща, но няма да се впускам в това засега, което означава, че в настоящата статия ще продължавам да ги използвам предимно като синоними). Така че всичко, което съществува в мирозданието по същество е „направено“ от Всичко Което Е. Да, има различни версии на Всичко Което Е, негови аспекти, проявления – всеки възможен начин който е възможен да се прояви – съществува. Защо?
Защото може. То не се нуждае от причина, защото причината предполага наличието на външен свят, а такъв няма. Понеже може – То го прави. Прави го, защото това е идея, която съществува. А за да съществува – тя трябва да бъде разиграна. Защото всичко, което съществува – съществува. Ние не можем да мислим за несъществуващото (ако искате можете да се пробвате). Идеята за отражението изисква да бъде разигран всеки един възможен ъгъл, всяка една възможна перспектива. Защо? Защото ако това не бъде направено Всичко Което Е няма да бъде Всичко Което Е! То е Всичко Което Е с причина – защото е ВСИЧКО КОЕТО Е и НИЩО не прави изключение! Всеки един от нас, всяко същество, всеки индивид, всяко място, всеки обект, всяко различно „нещо“ в Творението, физическо или нефизическо, е просто един различен начин по който Всичко Което Е вижда себе си.

                   








Който разбира метафората за Първичната частица (за която се разбрахме, че хем е метафора, хем не е), може би вече е направил връзките и разбира, че не съществува нищо друго освен индивидуалното съзнание. Чисто механично не може да има друго. Всъщност винаги избягвам да говоря за „техническата страна“ на Източника и Всичко Което Е, защото структурата му е толкова шокираща за ума, че той отказва да я приеме. Той по-скоро би се объркал, отколкото да си изясни нещата за себе си. В същото време това е най-нормалното (мета)логичното обяснение, което може да съществува от един момент на разбирането на реалността нататък. А именно – че проявлението на дадено съзнание като такова е единственото съществуващо и то е абсолютно само в празнотата. Вие като индивид сте дадената гледна точка на Всичко Което Е и не съществува нищо друго, което да е само по себе си – няма хора, няма предмети, няма (не)физическа вселена. Ето защо и единственото, което можем да открием във все още „неизвестното“ ще бъде просто още от самите нас. Защото няма друго освен нас. Нелепо е да ни е страх от неизвестното. Различни отражения на нас, различни версии на нас – това е всичко което може да съществува в неизвестното. Впускането в неизвестното, погледнато от тази перспектива, може да носи единствено радост, защото би довело само до по-добро и холистично разбиране на Всичко Което Е проявено чрез нас.

                          





НЯМА външен свят и единственият начин да го преживеем е, като го създадем. Точно толкова могъщи сме. Правим го толкова естествено и с такава лекота, че изглежда така сякаш света съществува независимо от нас. Но по същия начин като с Първичната частица – има само едно съзнание, което просто изглежда по различни начини. Това съзнание сте вие и няма нито едно друго съзнание, защото то е само Едно априори. Просто изглежда така, сякаш са много. По този начин, вие НИКОГА нямате пряк контакт с друго съзнание. Това е технически не-въз-мож-но. Ако искате контакт с „друго“ съзнание, вие трябва да създадете версия на това съзнание от собствената си енергия и да го разиграете като мит, защото НЯ-МА друго съзнание. Това „друго съзнание“, съществува независимо като още едно индивидуално отражение на Всичко Което Е, но от негова перспектива. То също трябва да създаде вас в неговата собствена реалност, ако иска да преживее контакта с вас. ЕТО ЗАЩО, казваме че ВСИЧКО във „външния“ свят (особено другите хора) е отражение. Най-накрая имате чисто техническо разбиране по въпроса. Всичко „външно“ е отражение, просто защото източника му е във вътрешната реалност, която е всичко, което съществува. Няма как нещо да се прояви във външния свят, ако то преди това не съществува като аспект във вас. Физическото преживяване съществува вътре в съзнанието, а не извън него.

                    








Всичко това изглежда излишно усложнено и неправдоподобно за линейния ум, но след „време“ ще си дадете сметка, че това е най-логичното и опростено нещо в Творението. Това е и причината поради която съществуват безброй реалности. Защото всеки аспект и проявление на Всичко Което Е по необходимост създава своя собствена паралелна вселена и То е единственото, което съществува в нея. Още веднъж – това е чисто техническия механизъм зад нещата. Поредният парадокс е, че умът винаги иска да разбере структурата, но когато стигне до дъното на нещата той блокира, защото тя е толкова парадоксална и абстрактна, че не може да се изведе конкретен смисъл от нея без това да създаде още и още парадокси в собствените ни системи от убеждения и дефинции – били те научни или окултни. Неизменно възниква и конфликт, а оттам и съмнение, защото същите тези дефинции не могат да бъдат пуснати в името на разширението. Фалшивата самоличност не може да се самонадскочи, защото това означава да се изгуби завинаги (о, ужас!). Оттук в ума възникват множество въпроси, 2 от които може би са най-резонни:
Първо защо продължавам да говоря за „други“ съзнания, ако е само Едно?
Ами защото само така може да възникне контраст чрез който да бъда разбран. Линейната ни реалност не би имала смисъл, ако в нея не се учи чрез дуално разбиране. Няма как дадена концепция да бъде обяснена без да вложим в картинката разбирането за „външен свят“ и независимото от нас съзнание. Точно затова преживяването ни има и точно такъв формат – създаваме илюзорна „външна реалност“, защото тя е много по-добро огледало на вътрешната такава, отколкото, ако трябва да разбираме нещата сами по себе си без „проявления“. Това не означава, че подобно описание на такава структура е резонно. Преживяването за тази „външна“ структура е повече от реално и за нас очевидно съществуват други хора, но това не означава, че това е технически коректно описание на самата структура, ок? Надявам се успявам да изразя адекватно на език онова, което имам предвид. Точно както например, за линейното съзнание прераждането изглежда като валидна концепция, но реалността на самия механизъм няма нищо общо с линейното прераждане на една и съща личност, защото на практика не съществува време и всичко е едновременно. Преживяването на структурата не е самата структура, но това преживяване обогатява разбирането на Всичко Което Е за себе си. Ето това е мощта на парадокса.
И второ – ако има само едно съзнание, как, привидно множеството съзнания, преживяват онова, което изглежда като обща колективна реалност, в която дадени неща се разбират по общ начин, имаме общи преживявания и взаимодействаме по много конкретен начин един с друг?
Отговор: защото във Всичко Което Е съществува концепцията за колективно споделената шаблонна реалност на която „ние“ стъпваме, решавайки да имаме земно преживяване като аспект на играта на Всичко Което Е със самото себе си. Това не променя факта, че съществува само едно съзнание – вашето. Настоящата тема няма за цел да се спира подробно на този аспект сега, но това е част от величествената парадоксална природа на Всичко Което Е, която срива всички устои на ума. Респективно, това е концепция, която не може да бъде разбрана с ума. Всичко Което Е е само едно, но има много проявления като много неща, които сами по себе си също са абсолютно единични и не съществува нищо друго освен тях. Като фрактал във фрактала. Ето защо казваме и че самото движение на частицата създава по естествен път фрактална реалност, която формира плътен свят чрез концепцията за тесеракта, който се явява медиаторната форма за локалното преживяване на Всичко Което Е. Това са изключително комплексни за разбиране от линейния ум концепции, който работи в режим или/или. За да разберете природата на Всичко Което Е, съзнанието трябва да спре да работи с изключване на вероятности, а с включването на всички възможни вероятности и придаването на еднаква тежест на всяка една от тях. Защото всички те са проявление на дадена идея във Всичко Което Е. Колкото повече търсим „правилната“ реалност, „правилната“ формула и т.н. – толкова повече разбирането за естеството на нещата ще ни се изплъзва. Една от архетипните идеи поради които концепции като „бог“ и „религия“ са изобретени, е именно нуждата на ума да „разгадае“ Източника, to make some particular sense of it, вместо да разбере, че той е Него. Това създава и винаги ще създава още разделение, защото самият мисловен модел не може да се самокомпенсира със собствените си средства.

Първичната мат'реална частица - Тесеракт или Кааба
                
                   


Изследванията показват, че по същество ние сме в капан в пространството и времето вътре в един куб от системата за контрол от матрицата на Сатурн. Световния управляващ елит и техните тайнствени сътрудници - сиви - от хиляди години ни "играят" в робство чрез помощта на тази извънредно напреднала технологична система за контрол на матрицата Сатурн?



Казано е, че в системата за контрол на матрицата, Сатурн е "мейнфрейм компютър", задвижван от фотонната енергия на нашето слънце. Тогава Сатурн изпраща информация, която се получава от нашата Луна действа като някакъв вид интерфейс модулна система. Луната, от своя страна, изпраща комуникационни сигнали на Земята с помощта на виртуални измервателни уреди, производство на симулираната информация; фалшивата реалност, която ние получаваме и мислят, че са истински.
Усвояването на тази фалшива реалност вътре в неизбежната матрица е била използвана като платформа за този привидно безкраен цикъл, свързани с идеята за прераждане страдание, смърт, болести и глад ...


               
   
1.ЮДЕИ И МАСОНИ СЕ КЛАНЯТ НА САТАНАТА -САТУРН/ТЕТРАГРАМАТОН -1-ВИ ИЗЛЪЧВАТЕЛ В ХОЛОГРАМАТА

2.МЮСЛИТЕ СЕ КЛАНЯТ НА ЛУННИЯ ДУХ НА "СТАРОВРЕМСКАТА ЗМИЯ" ЗАТВОРЕН В САФЕРОТ - СФЕРА, - "ЛАМПАТА НА АЛАДИН" В КУХАТА ЛУНА/НИБИРУ. и НА ЛУННАТА КААБА - 2-РИ ИЗЛЪЧВАТЕЛ В ХОЛОГРАМАТА.

3.РИСТЕНИТЕ СЕ КЛАНЯТ НА ТЯЛОТО НА "ДРАКОНА - ЗМИЯ - КА, ЗАТВОРЕНО В КААБА/ТЕСЕРАКТ/ХИПЕРКУБ ВЪВ ВЪТРЕШНАТА ЗЕМЯ - ИЗЛЪЧВАТЕЛ В ХОЛОГРАМАТА

4. МИТРАИСТИТЕ СЕ КЛАНЯХА НА ТРАНСЦЕДЕНТАЛЕН БОГ, ИЗВЪН ХОЛОГРАМАТА. СВЕЩЕНИЦИТЕ НА МИТРА БЯХА МАСОВО ИЗБИТИ ЗА ДА СЕ НАЛОЖИ РИСТИЕНСТВОТО.


Най-големият изкуствено създаден излъчвател, който действа върху планетата, определено е нашия собствен сателит – Луната. Създаден първоначално като боен кораб и понесъл тежки удари при множеството извънземни междуособни конфликти, неговата основна функция бива променена и той е паркиран в орбита около Земята, като придатъчно контролиращо устройство.
Наред с множество други функции, бидейки огромен електромагнитен компютър, Луната излъчва към Земята огромен куп програми, които в крайна сметка до голяма степен формират нашата реалност, защото биват приемани подсъзнателно от почти всички живи същества. При последната смяна на властта върху планетата бунтовническата фракция изцяло подменя програмите, които са се излъчвали към Земята характерни с доминацията на женския принцип и по този начин мъжкият принцип се превръща в господстващ. Това е ход, който има за цел да срине авторитета на официалната господстваща до този момент орионска фракция. Така битката за контрола върху Земята на практика минава през борба за контрола върху Луната.
Цялата холограма се съдържа във всяка една нейна част. Няма никаква нужда да ходите на някакво специално и свещено място на планетата, тъй като тази „святост“ се намира във вас самите. Мястото на което се намирате е функция на вашето съзнание. Източникът е навсякъде, а не само в големите катедрали и храмове, както и в религиозните статуи и идоли, нито пък само в символите, които го представят на човешкия ум.
Няма нужда да се „възнасяте“ никъде другаде освен във вашето собствено съзнание. Имате нужда единствено да се фокусирате върху собствена си воля и да пробудите „благоволението“ на бога във вас самите и да генерирате съответстващата честота, която да активира латентните енергии които „спят“.
Преходният илюзорен свят се разпада, за да може да се интегрира в истинския Аз отново към Източника. Нито един създател няма да изостави СЕБЕ СИ вечно заклещен в капана на която и да е илюзия.

                    

                               

















http://www.parallelreality-bg.com/analizi/podrobnianalizi/587-game-platform-64.html

Няма коментари:

Публикуване на коментар