неделя, 5 ноември 2017 г.

Вътрешно спокойствие. Как всеки може да го постигне в 3 стъпки

                   

Стъпки към вътрешното спокойствие. Разсъждения и практически упражнения по медитация за начинаещи, ретроспекция, работа с биографията, имагинация и инспирация.

Това е едно абсолютно задължително условие, когато искаме да вкараме мислите и чувствата си в ред и да установим контрол върху собствената си воля.

Ние няма как да бъдем спокойни, ако се оставяме външните понякога нелепи обстоятелства да насочват собствените ни мисли. Ако чувствата ни експлодират при всяко случайно впечатление, ако волята ни се управлява изцяло от подсъзнанието, мирът в душата ни е оставен в ръцете на произвола или на неясно какво.

Разглеждаме практически наставления за постигане на нужното вътрешно спокойствие, които помагат човек да започне и развиването на духовни органи за възприемането на свръхсетивния свят. Да може да си обясни наглед неразбираемите неща, които му се случват. Това е дълъг път, но все от някъде трябва да се стартира.

В началото на частта „Вътрешното спокойствие“ от първата глава „Условия“ (⇐ настоящият текст е продължение на това ⇐ ⇐) в своята книга* Рудолф Щайнер доста сериозно набляга на нуждата да имаме духовен наставник.

Защо ни е нужен духовен ръководител?

Една от причините е, че докато развиваме по-фините функционалности на сетивата си, ние няма как да бъдем сигурни дали придобиваме напредък.
Необходим ни е човек, който да ни насърчава, когато вижда, че сме на прав път.
Който да ни дава пример със себе си, че постигането на целта е възможно.
И който ни напътства, когато вижда, че се отклоняваме.

От цялата работа постоянството е най-трудното нещо.

Без да подценяваме волята и способностите си, ще признаем, че наличието на подобен наставник само ще увеличи решимостта ни да правим едни и същи упражнения всеки ден. Стига този човек да е истински посветен и да е преценил, че си заслужава да вложи част от енергията си в нашето развитие (виж слайда „Трите закона на посветените“ по-долу в презентацията!).
1. Съществено и несъществено

Едно от най-важните правила в началото на този път според Щайнер е да се научим да създаваме у себе си моменти на вътрешно спокойствие. В тях ние трябва да различаваме същественото от несъщественото.

Всеки ще каже, че е достатъчно зрял и умен, за да прави разлика между тези неща. Но нима понякога не изпадаме във внезапен бяс, който ни заслепява? Никога ли не постъпваме така, че после да съжаляваме? Не се ли ръководим често пъти от тъмните сили на подсъзнанието и не извършваме ли действия, чиито причини са не дотам рационални и не докрай изяснени за нас?





Ако се вгледаме във всекидневието си, ще установим, че нерядко се впускаме в занимания, които просто ни „изяждат“ времето. Като добавим и принципа на Парето, че с 80 процента от усилията си постигаме едва 20 процента от ефекта, който желаем, влиянието на уж незначителни фактори ще стане респектиращо.

Ще видим, че правенето на разлика между съществено и несъществено вероятно невинаги е най-силната ни черта.

И така, правенето на тази разлика може да се постигне само в условията на пълно вътрешно спокойствие, без SMS-и и месинджъри, без гледане на реклами по телевизията, без разсейване и прочие неща, от които не е лесно да се избяга в нашето съвремие. Изненадващото е, че именно бягството от тях по-късно ще ни даде възможност да станем по-производителни, да се изпълним с енергия и по-ефикасно да вършим обичайните си задължения.

Изтриване на сетивата

Повечето от дейностите при изграждането на вътрешно спокойствие са на принципа на изтриването, който е характерен за висшите сетива:
За да чуеш звука (гласната, съгласната), трябва да изтриеш вибрацията, която го носи.
За да чуеш думата, трябва да изтриеш звуците.
За да разбереш изречението(мисълта), трябва да изтриеш думите.
За да възприемеш Аза на човека, с когото общуваш, трябва да изтриеш изреченията и мислите.
  

Същото е и със задълженията и спокойствието. За да изпълняваш по-добре задълженията си, трябва да успееш за кратко време да ги подтиснеш, да ги оставиш в подчинено положение, да ги изтриеш и така да отсееш същественото от несъщественото.

В това време на усамотение и съзерцание ние трябва да се опитаме да дадем друга гледна точка върху обикновените си радости, върху тъгите си и трудностите си, върху събитията и собствените си действия. За целта са особено подходящи ретроспекцията и работата с биографията.

                         

Упражнение: Ретроспекция

При ретроспекция се препоръчва да разглеждаме периоди от живота си в картинна форма. Не словесна и не чувствена (разкаянието е напълно неуместно при това упражнение), а да се опитаме да си представим или спомним събитията под формата на образи и имагинации, колкото се може по-картинно и живо. Споменът за една усмивка, закачлив поглед, красива гледка, ярка композиция или ситуация вършат повече работа, ако са представени картинно, отколкото 1000 думи.
Работа с биографията

При работата с биографията се опитваме да разберем смисъла и посоката на живота ни в отделните 7-годишни периоди. Това можем да направим като започнем да попълваме таблица със събитията от първата до седмата ни година, от седмата до 14-ата и така нататък. После се опитаме да определим основните цветове и настроения, които са подходящи за всеки един период. След това можем да ги изобразим с някакъв символ или картина.
             


Това ще ни открие страхотни неща, които доскоро са били тайна за нас, дълбоко изтласкани в несъзнаваното. Животът ни ще придобие повече смисъл и цел, ще имаме по-задълбочено знание защо ни се случват определени събития, как се случват и дори какво можем да очакваме.

Ще разберем и какво са за нас близките ни, кои са те в живота ни, какво ни дават и какво получават от нас. За какво трябва да им бъдем благодарни. Съдбата ни ще стане по-осъзната. Ще започнем по-добре да различаваме същественото от несъщественото. А това е и първата стъпка, която ни интересува.
Отстранение, поглеждане отвисоко

Така успяваме да погледнем на случките, които силно ни засягат, по-„отвисоко“. Защото докато сме замесени и живеем с цялото си същество вътре в тях, ние получаваме изкривени впечатления. Заслепени сме от чувства и страсти, които не ни позволяват да бъдем обективни и свободни в оценката си. Ясно е, че докато сме „вътре“, ние сме под афект, а свободата и способността да дадем оценка на самите себе си тогава граничат с „кръглата“ нула.

Да го кажем и по друг начин: За да можем да бъдем по-свободни и истински, трябва да имаме моменти, в които можем „да се погледнем отстрани“ или от високо. Защото свободата ни винаги зависи от степента на осъзнаване на това, което вършим. А докато сме замесени в събитията, ние не осъзнаваме нищо напълно адекватно, заслепени сме от емоциите и чувствата си. И следователно точно в тези моменти не сме свободни.

         

Да гледаш на себе си като на друг

От нас се иска да погледнем собствените си преживявания, вътрешните си вълнения и постъпки така, все едно че те принадлежат на друг човек, а не на нас самите. Звучи сложно, но може да се проумее чрез следното упражнение.

Щайнер препоръчва да вземем собственото си отношение към някое трагично събитие, което ни засяга и го съпоставим с отношението ни към подобна трагедия, която засяга друг човек. После да се опитаме да приложим чувството, което изпитваме към драмата на другия върху собствената си драма. Прекалено брутално ли ви се вижда?
Кое е обратното на съпричастност?

Тук нещата са точно обратното на общоприетото. Обикновено ни призовават да проявим съпричастност към нещастията на другите хора, страдайки наравно с тях, както бихме страдали ако трагедията се е случила със самите нас. Това е прекрасно и така трябва да бъде, но не ни върши никаква работа в случая.

При изграждането на вътрешното спокойствие е нужно да постъпим наопаки: Да погледнем на собствените си нещастия с безразличието и хладната уравновесеност, с които гледаме на чуждото нещастие.

Не бива на това да се гледа като на радостно или несправедливо събитие. Мъдрата и правилна позиция, която е целесъобразна за постигането на „страничен поглед“, е че това е част от човешката природа. То важи и за значителните и за не толкова значителните неща. Важи и за радостите. Ако ние успеем да погледнем на себе си като на едно друго създание, имаме направена супер важна стъпка по посока на изграждането на вътрешно спокойствие.
Свобода и всекидневие

Всичко вече изглежда по-различно. Същественото става по-съществено, а несъщественото – по-несъществено, тоест доближава се до истинското положение. Докато, както казахме, ако ние сме вплетени във всекидневните събития и сме под властта на страстите и чувствата, тогава нямаме нужната свобода, за да направим разликата между главното и второстепенното, между трайното и временното, между вечното и мигновеното. Тогава всичко е една феерия от емоции и страсти и обикновено маловажното заема по-голяма част от времето и вниманието, отколкото (както ще се окаже по-късно) е действало наистина важното.

Свободата идва тогава, когато изтеглим фактите и събитията в чистия и хладен мисловен план на будното си съзнание.
Поглед от върха

Тази разлика може да се онагледи така: Докато се изкачваме към някой връх, ние забелязваме предимно острите камъни, които разкъсват ботушите ни, драките, които ни дърпат ръкавите, стръмнината, която ни взима дъха, насекомите, които ни влизат в очите и така нататък.

Когато се качим на върха и се обърнем да видим откъде сме дошли, всичко вече изглежда съвсем различно. Ние съзираме хоризонта и склона, спираме поглед върху зелените корони на гората, прелитаме над езерата и рекичките, покрай които сме минали. А трудностите и спънките се превръщат в благословена част от всичко това. Те са само необходимото съпротивление, което ни е позволило да се изкатерим чак толкова нагоре. Ако склонът беше съвършено гладък, ние никога нямаше да достигнем върха.

Ето как незначителните трудности, които са отнемали по-голямата част от вниманието ни, сега са се превърнали в незначителни детайли.

По тази причина, заради моментното заслепление в резултат на страстите, е нужно упражнението да се прилага само по отношение на отминали събития, а не към настоящите. В настоящите ние не сме още достатъчно свободни, за да ги разберем в такава пълнота, както бихме разбрали миналите от дистанцираната гледна точка – отстрани и отгоре, от върха.

Но важното в случая е не толкова това, което ще разберем, когато се разгледаме от “разстояние”. Главното е да изработим способността си да се дистанцираме от моментните страсти, които замазват погледа ни и ни пречат, когато искаме. Именно този процес и тази способност водят до вътрешно спокойствие. Изводите, които ще си направим, и поуките, които ще си извлечем, са прекрасни. Но още по-прекрасна от тях е способността, когато желаем, да поглеждаме към себе си отстранено, така сякаш сме някой друг човек.


2. Събуждането на вътрешния човек

Достигането на вътрешното спокойствие не остава незабелязано за никого. Това е невероятно приятно, желано и познато чувство, на което винаги тайничко сме се надявали. То съвпада обикновено с пробуждането на така наречения вътрешен човек. Някои го наричат “висш Аз”, “свръх Аз”, “Ангел хранител”, “съвест” и по много други начини.

Този вътрешен човек не може да бъде пробуден по други начини, освен чрез собствените ни усилия и в условията на трезво дистанцирано спокойствие. Той е и източникът на силите за изграждането у нас на по-висши сетивни функционалности. Неговото събуждане е съпроводено с разкриването пред човека на цял един духовен свят, за който той доскоро само е подозирал, но сега вече може да го види.
Насочване на житейската ладия

Това води до по-осъзнато участие и във всекидневието. Като цяло човек става по-уверен и по-буден, докато върши делата си. Изненадите стават по-малко. Той започва да ръководи събитията в живота си с по-твърда и сигурна ръка. Става по-силен и смел. От този нов за него духовен свят човекът получава силен прилив на енергия, с която да постига целите си.

Ако преди нещо го е плашело, той по-лесно намира начин да се справи със страха си и да преодолее препятствието. Ако преди разни дребни неща са го дразнели и са го отклонявали от пътя му, те вече не представляват толкова сериозен фактор. Съмнението в собствените способности и умения се заменя с креативност и решимост. Вече въпросът не е “Дали”, а “Как точно” може да се разреши дадена задача или да се справим с определен проблем. Инстинктивно човекът се насочва да отстранява първо значимите препятствия, а незначителните оставя за по-нататък.
Изваждане жилото на раздразнението

Във всички духовни учения жилото на раздразнението и отровата на нетърпението се описват като едни от първите пречки, от които трябва да се освободим, ако искаме да се развиваме пълноценно. С израстването на събудения вътрешен човек у нас се постига и това.

Постепенно ние откриваме, че дразненето намалява, а нетърпението е по-добре да се замени с полезно наблюдение. Ние започваме сами да определяме как да ни въздействат външните сетивни впечатления. Ако една дума е имала за цел да ни подразни или обиди, тя не може да го постигне, докато ние самите не го поискаме.

Ние вече можем да премахнем жилото на огорчението без проблем. С течение на времето и трупането на опит се убеждаваме, че всеки път, когато победим раздразнението, постъпваме правилно.

Обратното: Винаги, когато се поддаваме на раздразнение, ние грешим. Още на следващия ден, след като сме успели да преодолеем даден коварен дразнител, ние изпитваме голямо удовлетворение от мъдрата си постъпка. Целта на упражнението е да направим това днес, а не утре.
Отровата на нетърпението

Също така и нетърпението никога не дава добри резултати. Винаги, щом сме успели да се преборим с него, на следващия ден изпитваме удовлетворение от това, че сме постъпили правилно. Трудността обаче идва от това, как да избегнем нетърпението днес, за да се почувстваме удовлетворени утре.

Както вече стана дума, наблюдението е това, което може да измести нетърпението в опита му да ни провали.

Ако примерно чакате на опашка, вместо да се изнервяте и да потропвате с крак, разгледайте хората. Ако нещата в живота ви не стават достатъчно бързо, използвайте времето за проникновени наблюдения, които биха ви обогатили, биха ви навели на полезни изводи, които ще доведат до взимането на добри решения, вместо да се отдавате на безрезултатно и глупаво нетърпение.

Минимално усилие, положено в правилния момент, ще ви даде чувство на удовлетворение и насърчение веднага след това.

И тук е важен процесът. Важно е изграждането на тази способност, а не крайната цел в конкретния случай. Защото подобни случаи със сигурност ще има и в бъдеще, а радикалното им решаване се свежда до решаването на проблема с нетърпението, който се намира само у вас.
Израстване на “вътрешния повелител”

Така въпросът се свежда до извоюването на собствено жизнено пространство, което не е толкова зависимо от външните обстоятелства и техните дребни, но решаващи въздействия.

Спокойствието и сигурността, които се изграждат чрез усилията за постигането на всичко това, стават добрите условия за израстването на силен вътрешен човек. Постепенно духовният човек вътре в нас се превръща във “вътрешен повелител”. Когато осъзнаем, че това е най-доброто за нас, не минава много време, преди то да поеме управлението на “ладията” и да започне да я насочва към по-мъдър и духовен живот.

Така вече и настроенията ни не зависят от случайни външни влияния, а ставаме господари на себе си, по-независими и по-рационални. Когато ние постигнем способността сами да определяме как да ни въздействат външните сетивни впечатления и обстоятелства, сме постигнали друга важна стъпка към успешното си развитие.
Пътят, а не крайният резултат

Важно е да припомним отново: Както се казва и във всички по-важни духовни учения, тук всичко се свежда до процеса на усвояване на тези неща, а не до крайния резултат. Защото с постигането на една цел ние се оказваме на прага пред следващата. Решаването на даден проблем ни изправя пред нуждата от решаване на следващия.

Единствено усилията в опит да изградим умение за правилно действие във всякакви подобни ситуации ни дават сила в по-дълъг период. Спокойствието дава сила, а силата засилва вътрешното спокойствие. И то в крайна сметка се свежда до всекидневната динамика в развитието ни. Не постигнатата цел ни дава трайно удовлетворение, а изграждането на способност винаги да постигаме подобни цели.
3. Поглед към общочовешките неща

Както обикновено се случва, постигането и на това не е достатъчно. Защото човек никога не е напълно сам и независим. Той е част от цялото човечество така, както пръстите на ръката са част от цялото тяло, макар и да са обособени формално и като предназначение. Отделени от тялото, пръстите на ръката не могат да живеят сами.

Дори да допуснем, че те биха могли за момент да се помислят за самостоятелни и свободни от цялото, това не би било истина. Същото важи и за човека. Той може да бъде свободен само тогава, когато изпълнява общочовешката необходимост. Тоест когато осъзнава нуждата да постъпва така, както трябва, и когато постъпва правилно.

Разбира се, всеки е свободен да върши и глупости, но това неминуемо ще го доведе до несвободата да изпита последствията от тях. Ако един пръст е отделен от тялото, защото е решил, че е твърде свободен и самостоятелен, скоро той ще умре и ще изгние. Свободата да постъпваш неправилно, задължително води до несвободата от изпитването на последствията, до които води неправилното решение. Свободен си само тогава, когато осъзнаваш потребността от правилни постъпки в посока на общочовешката необходимост.
Поглед към висшите светове

Едва тогава можеш да насочиш погледа си към висшите светове, защото преди това той е бил насочен към решаването на проблемите, породени от твоите страсти, чувства, раздразнения, нетърпения, съмнения относно свободата, вироглавост и прочие действия, които са те правели несвободен.

Развитието на вътрешния свят е път към висшите светове и към способността за възприемане на общочовешката необходимост. Чрез тяхното съзерцание човек разбира, че е част от всичко това. Външните сетива и впечатления до този момент не са му говорили нищо за тази взаимна връзка. Всичко сякаш се е опитвало да го убеди в точно обратното.

Когато шумът и дразненията на външния свят утихнат и вътре в нас се установят тишината, сигурността и спокойствието, се освобождава “място” за блесването на духовния свят с неговата яснота и безупречност.

Реалността на духовния свят

Чрез постоянство в опита и събирането на лични уверения човек се убеждава, че този вътрешен свят не е по-малко реален от външния. Той вече му дава такава сила и увереност в постигането на външните цели, той е толкова убедителен във въздействието си върху ежедневието, че няма как да бъде по-нереален от поводите за раздразнение или химерите на нетърпението.

              

Мислите да се възприемат като предмети

Мислите започват да се въприемат като предмети или – нещо повече – като проява на живи същества, които се раждат, развиват се и взаимодействат с други, подобни на тях, все така „нематериални“, но силни във формирането на външната действителност.

Става ясно че това, което говори в мислите, е всъщност самият живот.

Когато човек се научи да различава гласа на мислите от гласа на чувствата и емоциите, той постига и разбирането за вътрешното слово.
Звуците на инспирацията

Тук е добре да направим разлика между картините, които трябваше да извличаме от всекидневието и символите – от биографията си, от една страна и от друга – словото. При Щайнер тези неща са ясно разграничени.

Картините са по-близо до идеята за имагинацията, а словото – до инспирацията. Две понятия, които стават все по-ясни с напредването по този път. И така, ако преди чувахме звуците само и единствено с физическите си уши, сега усещаме, че словото може да прониква в цялата ни душа. Вътрешното слово е ново раждане и повод за огромна радост.
Медитация и работа с мислите

Когато се научи да борави с мислите си по правилния начин и да ги възприема като жизнени предмети или проявление на субекти във взаимодействие, човек придобива и способността за градивна творческа медитация. Това е вид съзерцателно размишление, в което мислите оживяват и могат да предприемат собствени действия. Те биват наблюдавани и насочвани, но най-важното е взаимодействието между тях ясната им форма и прецизното им очертаване. Мъглявите усещания трябва да се избягват.

               

Ясните мисли идват от посветените

Ако човек разчита само на собствените мисли, той ще стигне най-вероятно именно до мъглявите усещания, които не са препоръчителни. Затова е добре да се насочи към извлеченото от по-опитните и по-мъдрите от него, които вече са минали по този път.

Както беше казано за свободата на пръстите на ръката и необходимостта от правилни действия, и тук нещата не стоят по кой знае колко по-различен начин. Ние сме най-свободни, ако насочим медитацията си към най-мъдрите и изпитани мисли, идващи от посветените и устояли на проверката на хилядолетията.

По-напреднали от нас, хора мъдреци вече са успели да синтезират в хода на медитациите (под формата на откровение) най-подходящите мисли, които по-бързо да ни доведат до желания ефект на възвисяване.

Не е трудно да се намерят подобни съчинения и препоръки. В стотиците книги, посветени на антропософията, има достатъчно много такива примери. Например: Едно добро упражнение за медитация върху „Кръста с розите“ по „Въведение в Тайната наука“!
Заключение: Достигане до Вечността

Това е пътят, чрез който човек пробужда у себе си нещо, неподвластно на смъртта, което не се ограничава от раждането, материята и дребните злободневности. Този път е достъпен за всеки човек, независимо от неговите интелектуални и умствени способности. За постигането му са нужни само желание, решимост и постоянство.

В тази вечна и ненакърнима същност могат да се съмняват само хора, които никога не са я усетили и изживели в себе си. Веднъж изминал описаното по-горе, човек повече не се съмнява и не се страхува.

Развитието на духовните сетива (за предпочитане с помощта на посветен ръководител) дава достъп и до едно пълно познание отвъд раждането и смъртта, дава нови сили и смисъл за продължаването нататък в един по-осъзнат и пълноценен живот.

Няма коментари:

Публикуване на коментар