понеделник, 25 април 2016 г.

Шамбала и Агарта - 2ч.

"Новият Световен Ред"(Novos Ordo Seclorum) на ционистите не е нищо друго освен препратка към Царството на Подземният изкуствен рай- БИЛА-СВАРГА.("Била" на Санскрит значи "дупка").

КОИ СА ТЕЗИ СТРАННИ РАСИ? КАК СА СЕ ЗАСЕЛИЛИ В ЗЕМНИТЕ НЕДРА? И КЪДЕ СЕ НАМИРАТ ВХОДОВЕТЕ КЪМ ТЕХНИТЕ ГРАДОВЕ?

Едно от най-често цитираните имена за обществото на подземните обитатели е Агарта, чиято столица е Шамбала. Очевидно източник на тази информация е „Димящият бог” – „биографията” на норвежкия моряк Олаф Янсен. В „Агарта - тайните на подземните градове” от Уилис Емерсън се описва как с едномачтовия си платноход Янсен проникнал във вътрешността на Земята през вход, намиращ се на Северния полюс. В продължение на две години морякът живял сред обитателите на колониите, обединени от названието Агарта. Според Емерсън тези същества били високи шест метра, а над света им греело димящо слънце. В една от колониите – Малката Шамбала – било седалището на правителството. „Докато Малката Шамбала е вътрешен континент, сателитните є колонии са по-малки затворени екосистеми, намиращи се непосредствено под земната кора, или са скрити в планините” – пише авторът.

Как и защо „подземните богове” са се заселили там? В книгата се твърди, че катаклизмите и войните на „повърхността” принудили тези същества да заживеят във вътрешността на земното кълбо: „Избухва продължителна война между Атлантида и Лемурия, използването на термоядрено оръжие в крайна сметка унищожава тези висши цивилизации. Пустините Сахара и Гоби, австралийската пустош и пустините в САЩ са само няколко примера за последвалото разрушение. Подземните градове възникнали като убежище за хората и сигурно хранилище на секретните документи и технологии на двете древни култури.”

ПРЕДПОЛАГА СЕ, ЧЕ СЪЩЕСТВУВАТ НЯКОЛКО ВХОДА КЪМ АГАРТА:

Пещерата Момот в Кентъки, Сащ;

Планината Шаста в Калифорния - говори се, че агартският град Телос се намира във вътрешността и под тази планина;

Манаус, Бразилия;

Мато Гросо, Бразилия - предполага се, че отдолу е град Посид;

Планината Епомео в Италия;

Тибет (Хималаите) – говори се, че входът към подземния град Шонши се пази от местните монаси;

Монголия – вярва се, че под границата между Монголия и Китай се простира град Шингуа;

Рама, Индия – твърди се, че под града има друг град, също наречен Рама;

пирамидата Гиза в Египет;

Рудниците на цар Соломон;

Южният и Северният полюс.

Древна индийска легенда гласи, че в подземните градове Патала и Бхогавати живеят хора-змии, които воюват с Агарта. Описват ги като раса, владееща високите технологии. Нагите (местните обитатели) мразят човеците, затова ги отвличат, изтезават и дори ги изяждат.

Поддръжниците на тази теория твърдят, че докато входът към Бхогавати е някъде в Хималаите, в Птала може да се проникне през кладенеца Шешна в Бенарес, Индия. Авторът на „Подземните жители” Уилям Мот казва: „Според херпетолога Шърман Минтън този вход наистина съществува – четирийсет стъпала водят надолу към кръгла падина и стигат до затворена каменна врата, покрита с барелефи на кобри. В Тибет се намира мистична гробница, която също е наречена Патала. Местните жители твърдят, че тя се простира върху древна пещера и система от тунели, които стигат до азиатския континент, а може би дори по-далеч. Нагите имат влечение към водата, затова входовете към подземните им жилища често са скрити на дъното на кладенци, дълбоки езера и реки.”

В статията си „Кухото земно кълбо – мит или реалност” Брад Стайгър споменава легендите на древните – раса, населявала нашата планета преди милиони години, която по-късно се заселила под земята. Древните били изключително интелигентни и владеели технологии, непознати до този момент. Те имали голяма продължителност на живота и предхождали с около милион години появата на хомо сапиенс. Древните избягвали контакта с „надземните” хора, но от време на време ги подлагали конструктивна критика; говори се, че често отвличат човешки деца и ги отглеждат като свои.

Една от най-противоречивите истории за подземните жители е така наречената „мистерия Шейвър”. През 1945 списание „Изумителни разкази” публикувало дописка на Ричард Шейвър, който твърди, че наскоро е гостувал в град на извънземна цивилизация. Повечето читатели обявили автора за луд, но той настоявал, че всичко написано е вярно. Твърдял, че в праисторически времена расата на древните (или титаните) дошла на нашата планета от друга слънчева система. След като поживели на повърхността, те открили, че под влиянието на нашето Слънце остаряват преждевременно; затова се скрили под земята и построили грамадни жилищни комплекси. След време решили да се заселят на друга планета, а подземните им градове станали убежище на мутанти: злите Деро – разрушителни роботи, и добрите Теро – роботи, необременени от расови предразсъдъци. Шейвър твърдял, че се е срещнал именно с тях. Въпреки голямата популярност на „мистерията на Шейвър” вход към този подземен град така и не бил открит.

Друга любопитна теория гласи, че ние, хората, всъщност живеем във вътрешността на земното кълбо. Придържа ни не земното притегляне, а центробежната сила, получавана при въртенето на планетата. Твърди се още, че звездите са блещукащи ледени късове, окачени много нависоко, а илюзията за ден и нощ се създава от въртящо се централно слънце, което е наполовина светло, наполовина тъмно. В Германия дори била основана секта, чиито вярвания са били свързани с теорията за „обърнатата Земя”. Тази концепция била възприета и от мнозина нацисти, намиращи се високо в йерархията. Твърди се, че Хитлер не се е самоубил в бункера, а с най-приближените си хора е избягал по таен тунел, водещ до тайно летище. Оттам със специално подготвен самолет те стигнали до Южния полюс, проникнали в тайнствения подземен свят и изчезнали завинаги. forum.xnetbg.com/index.php За пръв път името на подземното царство Агарта се появява в западната литература в съчиненията на френския окултист Гийом Александър, маркиз дьо Сент-Ив д`Алвейдър. По-късно, през първата половина на ХХ век, са публикувани трудовете на философа-традиционалист Рене Генон. В своята книга "Владетелят на Света", разглеждаща традиционните символи на идеята за царската власт, последният предава легендата за Агарта по следния начин:

"След Гобийската катастрофа Учителите на висшата цивилизация, притежателите на знанието, синовете на Външния разум, се заселили в огромната система от пещери под Хималаите. В сърцето на тези пещери те се разделили на два "пътя" - на Дясната и на Лявата ръка. "Първият път" назовал своя център "Агарта" ("Скритото място на Доброто") - и се отдал на съзерцание, без да се намесва в светските дела. "Вторият път" основал Шамбала - центърът на могъществото, който управлява стихиите, човешките маси и ускорява приближаването на човечеството до "шарнира на времето". Маговете-водачи на народите можели да сключват договори със Шамбала като принасят клетви и жертвоприношения".

Представата за съществуването на някакъв Владетел на Света, явяващ се духовен вожд на човечеството и първообраз на всички монарси, присъствува в множество традиции. В тази връзка последователят на Генон - италианският традиционалист Джулиус Евола пише ("Бунт срещу съвременния свят", гл. 3):

"Като отправна точка можем да разгледаме индуското понятие за чакравартин или "вселенски цар". Чакравартинът може да бъде разглеждан като архетип на царската функция, на която различните царе представляват повече или по-малко съвършени образи или дори отделни въплъщения винаги, когато те се придържат към традиционния принцип. Чакравартин буквално означава "господар" или "предач на колелото". Тази представа ни връща отново към идеята за центъра, който съответствува също и на едно вътрешно състояние, един начин на съществуване или по-точно - един път към Битието.
(...)
В този смисъл, чрез отнасянето към един общ традиционен символизъм, царствеността придобива значението на "полюс". (...) Гореспоменатото понятие за чакравартин е свързано също с един цикъл от загадъчни предания във връзка с реалното съществуване на един "център на света", който упражнява върховната си функция тук, на земята. Някои основни символи на царската власт са имали първоначално тясна връзка с тези идеи. Един от тези символи е бил скиптърът, главната функция на който е свързана по аналогия с "оста на света". Един друг символ е тронът, "издигнатото" място; в добавка към значението на устойчивост, свързано с "полюса" и "неподвижния двигател", неподвижното седене върху трона буди съответните вътрешни и метафизически асоциации".

Р. Генон счита за един от образите на Владетеля на Света споменавания във Вехтия Завет Мелхиседек (Битие, 14: 18 - 20; Псалми, 110 : 4), чието име означава "Цар на Правдата" (евр. мелки-цедек). В Библията той е наречен владетел на Салем (евр. шалом), т.е. на "мира". Интересно е, че в раннохристиянската епоха е съществувала гностическата секта на мелхиседекианите, които считали Мелхиседек за въплъщение на Логоса (Словото). Според тях той бил по-висш не само по отношение на Авраам, тъй като съвместявал в себе си както светската, така и духовната власт, но също и по отношение на Иисус, за който в Писанията се казва, че е посветен в свещеническия чин на Мелхиседек (ап. Павел, "Послание към евреите", 5: 6, 10; 7: 17). Раннохристиянските апологети Епифаний ("Против ересите") и Марк Пустинник ("Против мелхиседекианите") предават възгледите на мелхиседекианите, че Мелхиседек бил "цар на света, цар на справедливостта", "духовно същество и син на Бога", който нямал нито майка, нито баща. Подовно на това в славянската версия на "Книгата на Енох" Мелхиседек е син на Софония - жената на Ноевия брат Нир, заченат по непорочен начин. А в еврейските апокрифи "Книга за борбата на Адам" и "Книга на Вярната мъдрост" се разказва, че след Потопа Мелхиседек бил оставен да пази тялото на праотеца Адам и да извършва богослужение в "една планина" в "центъра на света". Той бива наричан също "Наследника на Светлината", т.е. Пазителя на Тайните.
Друг образ на световния монарх в християнския запад Генон открива в средновековната легенда за "презвитер Иоан". Последната възниква в епохата на кръстоносните походи. Считало се, че това бил цар и първосвещеник в някакво християнско царство в Далечния Изток, който уж изпратил вълшебен пръстен на германския император Фридрих Барбароса, а в посланието си до византийския василевс Мануил Комнин обещавал подкрепа на кръстоносците във войната им с "неверниците" за освобождаването на Божи Гроб. Руският учен Лев Н. Гумильов предприема изследване на тази легенда в своята книга "Търсения на измисленото царство" и стига до извода, че първообразът на "презвитер Иоан" вероятно е кара-киданският гур-хан. За "презвитер Иоан" споменава и Марко Поло, отъждествявайки го в своята история с кереитския владетел Тогорил Ван хан, на който Чингис хан първоначално бил васал.
Що се отнася до легендата за подземната страна, считана понякога за резиденция на Владетеля, то преданията за нея се откриват в митовете и фолклора на почти всички евразийски народи. Така според индусите първият човек и същевременно първи цар е Яма, наричан още Дхармараджа. Последното име може да се преведе като "Цар на Правдата" (срвн. с Мелхиседек). Още в древната ведическа митология Яма е също така и повелител на царството на сенките, т.е. на подземния свят. На него съответствува иранският Йима (по-късно Джам или Джамшед), който бил първият човешки цар, управлявал в древната Арияна Вайджо (перс. "Арийският Предел") - прародината, отъждествявана с арктическия материк Хиперборея. По-късно, когато надвиснала заплахата от Потопа, той построил подземното убежище Вара, в което се спасил, заедно с избраните. В митологията на алтайските народи пък владетел на подземния свят е Ерлик хан. Това име означава "мъжествен" или "човешки" цар (от алтайското ер - "мъж, човек"). Уйгурите го наричат Ерклик-каган (букв. "Могъщият Цар"). Освен че е "цар на хората", той е и съдник на душите, който също изпраща болести и бедствия като наказания за греховете на смъртните, т.е. също се явява като "цар на правдата". При него отиват шаманите в своите 9-дневни астрални пътешествия в търсене на сила и мъдрост, за да получат окончателното си посвещение в магическото и лечителското изкуство.
Легендите за подземната страна и нейните обитатели се срещат и във фолклора на народите от Поволжието на територията на някогашната Волжска България. Ето какво пише за това Игор Павлович в своята статия "Многоетажната Вселена", публикувана в сп. "Уральский следопыт" (№10 / 1990 г.; с. 71 - 72):

"Н. К. Рьорих пише: "За народа всичко, което е изчезнало, е отишло под земята: там има пасища, конски табуни, овчи стада. С една дума - простор. В митическото съзнание спускането под земята се е разбирало като преход в друг свят".
Прекрасни са сказанията за Страната на Вечната Младост в хълмовете на Англия и Ирландия. Нощем, разказват легендите, в определено време на годината, хълмовете се разтварят и леещата се от тях неземна светлина примамва случайните пътници в страната на джуджетата-сиди, заселили се под земята в отколешни времена.
Фолклорът на Урал направо посочва пътя към вълшебната подземна страна. При Бажов четем [следното]: "Огледай езерата и ще видиш в едно по средата камък, стърчащ като хълм. От едната [му] страна има бор, а трите [други са] голо-голенички като стени. Ето, това е мястото. Който със злато стигне до този камък, нему ще се открие пътят надолу, под езерото".
Според уралския фолклор в древни времена под земята се е скрила една славна и богата страна. И понякога се чуват камбани, звънящи дълбоко под земята: бим-бам, бим-бам.
(...)
...Според сказанията подземната страна на Урал се простира от река Гремиха до река Сысерть. В по-късните варианти тя се отъждествява със системата от подземни дворци на Медната планина на Стопанката [к.м. - б.пр.]. Това се съгласува с волжските сказания за сподвижника на Степан Разин - Фьодор Шелудяк: "Спасила го Стопанката на Каменните планини. И той попаднал в удивителни подземни дворци".

Подобни предания можем да открием и в персийската традиция, свързвани не само с Йима (Джам), но и с Афрасиаб (Франграсйан) - легендарният владетел на туранците, който е още един от образите на Владетеля на Света. Ето накратко обобщените сведения за него, които дава И.В. Рак ("Мифы древнего и раннесредневекового Ирана", С. Пб., 1998; "Именной и предметный справочник-указатель, с. 510 - 511, 456):

"Франгрбсйан, авест.; средноперс. - Фрасийак Тур; фарси - Афрасиаб. В зороастрийската легендарна история предводител на турите [туранците - б.пр.], най-зъл враг на иранските арийци. (...) Първоначално вероятно е фигурирал в (предполагаемия) цикъл от сказания за Тура и Йима; във всеки случай указанията, позволяващи да се предположи връзката на представите за Франграсйан и представите за Йима се съдържат в множество източници: в средноперсийската и късната традиции на Фрасийак са присъщи чертите на културен герой; той издига своя подземен дворец в недрата на същата планина Бакуир, в долината на която Йима построил "несметно множество села и градове" [к.м. - прев.]; описанието на този подземен дворец напомня описанието на Кангха [планинска крепост и страна в източен Иран, блажена обител, където няма болести, мъки и смърт - б.пр.]; Афрасиаб строи крепост, която също като Вара-та на Йима представлява убежище от мъката и смъртта (срвн. в "Яшт" 5.57 - "праведната" Кангха също принадлежи на турите - отрицателните персонажи). Някои източници изобразяват Фрасийак-Афрасиаб като ревностен огнепоклонник, стоител на храм на Огъня, освободител на Иран от магьосника Зайнигу, и притежател на Фар [ = авест. Хварена - царската харизматична аура - б.пр.]. Представите за положителните качества на Франграсйан са отразени още в "Младата Авеста" ("Яшт", 19.39): Франграсйан убива Зайнигу с оръжието на Саошиант [бъдещия "Спасител" - б.пр.]. (...) Образът на Афрасиаб в преосмислен вид е навлязъл в митологията на тюрките, азербайджанците, узбеките и туркмените (вж. Басилов В.Б. "Афрасиаб" в "Мифы народов мира", т. І, с. 129).

Бакуир. Средноперс. късно. Название на планина; не се поддава на отъждествяване с реален топоним.

Ако се опитаме да открием етимологията на името Афрасиаб, предадено в най-древните авестийски текстове като Франграсйан, то най-близкото алтайско съответствие ще бъде Тангра-хан (Тенгри-хан), означаващо "Небесен (Божествен) Цар". Тъй като в алтайските езици терминът тенгри предава понятията "бог", "господар", "небе", "вселена", то името Тенгри (Тангра) Хан, с което е наречен един от най-високите върхове на планинската верига Тиен-Шан (кит. "Небесната Планина", тюрк. "Тенгри-Таг"), може да се преведе и като "Цар на Света". Обикновено с него се обозначава владетеля на горния свят, но то би могло да означава и неговия представител на Земята - всемирният монарх. Показателно в това отношение е, че и един от тюркските кагани - малолетен княз, управлявал наистина съвсем малко - е носил името (или титлата?) Тенгри-каган. В своя речник от ХІ век граматикът Махмуд Кашгари съобщава, че тюрките-езичници наричали своите жреци тенгиркен. В полза на етимологията на името "Афрасиаб / Франграсйан" от "Тангра Хан" според изследователя Димитър Табаков говори и едно съобщение на арменския историк Мовсес Дасхуранци от неговата "История на агваните (кавказките албанци)", в която той казва за хунобългарите савири от Кавказ, че:

"...използувайки коне за огнени жертви, те почитат някакво гигантско диво чудовище, което зоват като бога Тангри-хан, наричан от персийците Аспандиат".

Според Д. Табаков Аспандиат = Афрасиаб, следователно Тангри-хан = Франграсйан. Що се отнася до обителта на този всемирен монарх, свързвана в персийските източници с неотъждествената планина Бакуир, то нейното име може да се изведе от тюрк. Baqпr (Бакър) - "мед", т.е. "Медната Планина" (или Бакър-Таг - срвн. поволжското сказанието на Стопанката на Медната Планина, цитирано от И.Павлович по-горе). В този кръг от символи се намира и "Медното гумно на прабългарите", чиито функции в българската традиционна култура са разгледани от на Иван Венедиков в едноименната книга (С., 1983). Според него то представлява:
"... светая светих на българската държава, като се има предвид не само политическия, но и духовния център, един вид опората на езическия свят - столицата Плиска. Това е всъщност един комплекс от няколко сгради, обкръжени от малко укрепление - дворецът на българските владетели, разположен всред една огромна равнина, която поразително напомня огромен харман" (с.73).
"С приемането на християнството и с проникването му дълбоко сред народа в България медното гумно е загубило своята същност. За него се говорело като за някаква преживелица, която народът не е могъл да си обясни. (...) Известията на медно гумно трябва да се поставят между ІХ и ХІ в. и най-старото от тях се отнася до столицата на България - Плиска" (с. 80 - 81).
"Унищожаването на медното гумно от Борис с приемането на християнството дава в европейския изток първия юнак, който се бори на медно гумно, където са дворците на владетеля. След това в България се говори само за медното гумно като стар езически символ" (с.254).
"Гумното" (т.е. "харманът") със "златният стожер" в средата може да се сравни с Алтан Хадаас - "Златния Гвоздей" - монголското название на Полярната звезда. Така посочените образи се явяват аналози на центъра (т.е. средището, столицата), както и на "Планината" ("Световната планина"), която носи символиката на Axis Mundi ("Оста на света") като инд. Сумеру, монг. Сембер, волж.-бълг. Самар и т.н. Всички тези понятия са символи на "полярността" и "централността" като функции на сакралната царска власт.
Съгласно сведенията на полския пътешественик Фердинанд Осендовски, предадени в неговата книга "Зверове, богове и хора", Владетелят на света в Агарта имал двама помощници. Интересно е, че всички степни империи в Евразия копират този сакрален модел в своето държавно устройство. Така при древните хунобългари (хьиунг-ну) имаме цар (в кит. запис шан-ю от древнохунското "широк и велик") и двама "премъдри крале" (кит. дьютьи-уанг < догри-хан според де Гроот); при древните тюрки - един каган и двама ябгу (респ. шадове) и т.н. чак до монголската империя на Чингис-хан, също разделена на три дяла. Според нордическите предания в древния Асгард (= Агарта?) управлявали Один (Вотан) и неговите "братя" Вили и Вее, които били синове на Бор. От своя страна гръцките предания разказват, че в Хиперборея управлявали тримата "братя" Бореади - знатен род от царе-жреци, потомци на Борей и Хиона.
По-нататък Осендовски пише, че Владетелят и двамата му помощници били заобиколени от множество пандити (учени). Аналогични представи могат да се открият в преданията на ислямските мистици (суфите). Така
"Съгласно мистичния канон на Земята винаги има определен брой свети хора, които са допуснати до общуване с Бога. Заемащият най-високо положение в тази йерархия се нарича "Ос" (Qutb) или "Полюс" на своето време. Нему са подчинени две свети същества, носещи титлите "Верни", разположени от лявата и дясната му страна. Под него се поставя четворката "Следващи" (Evtad), а на другите по-ниски плоскости се намират петте "Светлейши" (Envar) и седемте "Добри" (Akhyar). Следващото стъпало е заето от четиридесетте "Отсъствуващи" (Rijal-i-ghaib), наречени също "Мъченици" (Shuheda). Когато "Полюсът" прекратява своето съществуване, наследява го "Верният", заемащ мястото от дясната му страна. На тези свети хора, които носят колективното название Повелители на Душите или Направляващи, е дадена духовна власт над останалите хора, многократно превишаваща временната власт на земните владетели" (А, Гарнет, "Мистицизъм и магия на турците"; цит. по М.П.Хол, с. 686 - 687).
А ето какво пише за това невидимо световно правителство персийският мистик Худжвири:
"... сред светците има "четири хиляди, които се крият, не се познават помежду си, не осъзнават превъзходството на своето положение, като остават постоянно скрити от себе си и от света". Счита се, че светците образуват една невидима йерархия, върху която се крепи световният порядък. Върхът на тази йерархия се нарича кутб (полюс). Това е най-изтъкнатият суфи на времето си, който ръководи събранията, редовно провеждани от този августейши парламент, членовете на който присъствуват на тях, необременени от условности като време и пространство, а мигом се събират заедно от всички краища на земята, прекосявайки морета, планини и пустини с лекотата, с която простосмъртните прекосяват улицата. Под кутб се подреждат различни класове и степени на святост. Худжвири ги изброява във възходящ ред така: триста добри ахиар, четиридесет заместници абдал, седем благочестиви абрар, четири поддържащи аутад и трима надзиратели нукаба. "Всички те се познават помежду си и не могат да действуват без взаимно съгласие. Задачата на аутад е да обикалят света всяка нощ и ако има място, което очите им не са съзрели, на следващия ден на това място нещо няма да бъде наред и тогава трябва да известят кутба, за да може той да насочи вниманието си към това слабо място и чрез благословията му недостатъкът да се оправи". ". (Р.Никълсън, "Мистиците на исляма", С. 1996, с.86 - 87).


За името "Агарта"

Рене Генон е смятал, че името "Агарта", с което бива наричана резиденцията на Владетеля на Света, е санскритско. Впоследствие се оказва, че това не е така. Някои изследователи го свързват с Асгард (др.исл. Асгардур) - "Крепостта (букв. Стената) на Асите" от нордическата митология. Граф дьо Гобино считал, че Асгард може би съответствува на древния град Асагарта, който се намирал южно от Каспийско море и уж служил като преден пост за арийското нашествие в Азия. Интересно е обаче, че според тълкуванията на исландския учен писател Снори Стурлусон (1179 - 1241 г.), Асгард е тъждествен с Тюркланд ("Земята на Тюрките"), откъдето дошъл в Скандинавия Один (герм. Вотан). Въз основа на това украинският езиковед и историк Омелян Прицак ("The Origin of Rus'"), стига до извода, че Асгард е другото име на Тмуторокань (Таматарха) - столицата на кан Кубратовата Велика България, а сетне - на Хазарския каганат.
Други изследователи свързват Агарта с Агаде - древната столица на Акадската империя, основана от Саргон (акад. Шар-уккен - "Истински цар") ок. 2360 г.пр.Р.Хр. Според легендата градът, както и основателят на акадската династия, сменила шумерското господство в Месопотамия, се намирали под покровителството на богинята Иштар (= Венера, която се свързва с метала мед - Стопанката на Медната Планина?). Саргон споменава във Вехтия Завет под името Нимрод - този, който "пръв стана силен на земята" (Битие, 10: 8 - 10). Интересно е, че в летописите на старите маджарски хронисти - Кезаи (ХІІІ в.) и Йоханес от Турос (ХV в.) - родословието на маджарите и хунобългарите и в частност - това на Атила - се извежда именно от Нимрод (Менрот) и неговите синове - братята Хунор и Мадьяр. В случая навярно става дума за преосмисляне на старо предание, отъждествяващо библейския персонаж с последния владетел от полулегендарната династия Хья (ХХІ - ХVІ в.пр.Р.Хр.) - тиранина Дзе, чийто син Шун-уей съгласно китайските източници бил родоначалника на хьиунг-ну (древните хунобългари). Според холандския учен Йохан де Гроот в старокитайското произношение на името Шун-уей е било Хун-ок или "Хунор". Така Хунор, синът на Хья Дзе, бил преосмислен от християнските маджарски летописци като Хунор - син на Менрот (Нимрод). Интересно е също, че освен при маджарите личното име "Хунор" се среща и при скандинавците под формата "Гунар".
Все пак, като търсим етимологията на името "Агарта", отново се сблъскваме с алтайски корени. Така например през Средновековието волжските българи са употребявали термина Ак Йорт за понятието "Държава" ("Джагфар Тарихы", т. І, с. 348). Тюркобългарската дума Ак (Aq) означава "бял" или "сребърен", а думата юрт - "дом". Последната може да се свърже с древнотюркските думи орту ("среда, средище") и орду ("дворец"). Така названието "Агарта" може да се преведе като "Бялото Средище", "Белия дворец" или "Белия дом", респ. "Бялата Юрта", споменавана в тенгрианската молитва "Нека здраво стои хилядолетната бяла юрта!" ("Джагфар Тарихы", т. ІІІ, с. 115).

Асите, Асгард Асите са божествата в скандинавската митология, чийто предводител е Один. Аси са и Тор, и Фриг, и Хаймдал и т. н. Етимологията на думата отвежда през старонордическото ass ("бог") към индоевропейското *ansu- ("дух"), откъдето пък са индийските асура, иранските ахура и др. В превод Аси наистина ще означава божества. Тяхното обиталище Асгард (Ásgarðr), буквално означаващо "ограденото място, градината на Асите" е съставено от думите "ass" (божество) и "garðr" (оградено място, градина, двор), което се извежда отново от индоевропейския корен *gharto- от базовото *gher- (улавям, заграждам, ограждам). Тоест в този смисъл ограденото място наистина си е град, поселище, както и градина (все пак е на божествено поселище smilies/smiley.gif). (В нашия език *gharto- си преминава в значението "Град", във фригийския например също под формата "gordum").
Статия в Роден Край www.rodenkrai.com
Агарта и Шамбала

Съгласно цитираната по-горе легенда, преразказана от Р. Генон, в съвременната епоха съществуват 2 духовни средища. Едното от тях е Агарта - центърът на Дясната Ръка и бялата магия, а другото - Шамбала. Името на последното вероятно произлиза от санскритските думи шамбха - "мир, благо, щастие" и ла - "държа". Руските учени Бронислав И. Кузнецов и Лев Н. Гумильов, проучвайки една старинна тибетска карта на това митично царство, сочено за родина на древната религия Бон, стигат до заключението, че то се е намирало в Иран (тиб. Тагзиг = Таджик), или по-точно в платото на Елам (тиб. Олмо). Не е изключено традиционното противопоставяне на Иран и Туран да отразява противостоенето на двете средища на традиционната духовност - Шамбала и Агарта. Освен в тибетската религия Бон и някои школи в ламаизма, идеологията на Шамбала преминава и в измаилизма (карматството) - езотерична шиитска секта, известна най-вече със сектата на асасините (убийците) на Хасан Сабах - "Стареца от Планината". Последната била унищожена в Иран от монголите, но идеите й били пренесени на Запад от Ордена на тамплиерите. Наследници на последните са илюминатите и франкмасоните - тайните общества, чиято дейност се проявява в революциите и превратите от последните две столетия, довели до духовната катастрофа на Западния свят, подчинен днес на световния конспиративен елит - контринициатическия (т.е. "противо-посвещенски") кръг, обозначаван от Рене Генон със суфийския термин аулийа аш-шайтан ("Светиите на Сатаната"). Известният американски масон Менли П. Хол в своята книга за Шамбала признава връзката на традицията, към която принадлежи, с този духовен център. Забележително е сходството на учението на карматите с това на Шамбала - и двете се основават върху идеята за космическото Огледало - един своеобразен антисвят. Ето как го описва накратко руският учен Лев Н. Гумильов ("Этногенез и биосфера Земли", М. 1997):

"...[В] Арабския халифат (...) от IХ в. насетне бедуините от Бахрейн приемат идеологическата система на карматството и се разпространяват по Сирия, Египет и Иран. В Египет карматите установяват своя династия - Фатимидите, а в Иран овладяват планинските крепости Аламут, Хирдекух и Лумбасар, откъдето диктуват на мюсюлманските султани и емири своята воля. Персите ги наричат измаилити, а кръстоносците - асасини. Идеологията на карматите е откровено идеалистична, но не религиозна. Според тяхното учение светът се състои от две половини, огледално отразяващи се една в друга. В този свят те, карматите, били угнетявани, обиждани и ограбвани. В антисвета всичко трябвало да бъде наопаки: те, карматите, щели да угнетяват, обиждат и ограбват мюсюлманите и християните. А да се прехвърлят в антисвета можели само с помощта на "живия бог" и назначените от него старейшини-учители, на които трябвало безусловно да се подчиняват и да им плащат пари." (с. 124 - 125).
"Но има една черта, сродяваща всички тези системи - отричането на живота, изразяваща се в това, че истината и лъжата не се противопоставят, а се приравняват една с друга. От това произтича програмата за човекоубийството, защото след като не съществува реален живот, който се разглежда или като илюзия (в тантризма), или като мираж в огледално отражение (в измаилизма), или като творение на сатаната (в манихейството), то няма за кого да се съжалява - та нали обектът на жалостта не съществува, а и няма защо да се съжалява - Бог не се признава, значи няма пред кого да се държи сметка, а не бива да се съжалява, защото това означава да се продължат мнимите, но болезнени страдания на съществата, които в действителност са призрачни. А след като е тъй, то при отсъствието на обект лъжата е равна на истината и за своите цели можем да използуваме и едната, и другата... Действителността понякога бивала толкова ужасна, че хората били готови "да се хвърлят" във всякаква илюзия, особено в една толкова логична, строга и изящна. А нали като влизали в света на фантасмагориите и заклинанията, те се превръщали в господари на този свят или, по-точно, били искрено убедени в това. А фактът, че за това усещане на свобода и власт над околните те трябвало да плюят върху кръста като тамплиерите или да разбият на части метеорита на Каабата като карматите, съвсем не ги смущавал. Наистина, като поемали по този път, те съвсем не придобивали лична свобода. Напротив, те губели дори онази, която притежавали в твърде ограничени предели, докато се намирали в една или друга позитивна система. В нея законите и обичаите им гарантирали определени права, съизмерими с носените задължения. А тук те нямали никакви права. Строгата дисциплина ги подчинявала на невидимия вожд - стареца, учителя, затова пък той им давал възможността да нанасят максимална вреда на своите ближни. А това било толкова приятно, толкова радостно, че за това си струвало да пожертвуват живота си." (с. 563 - 564).

Нека сравним това с изказванията на тибетския гуру Чогям Трунгпа ("Шамбала - свещеният път на воина", С., 1998), проповядващ в Америка учението на Шамбала:

"...Но съгласно нашия начин на мислене източникът на ученията на Шамбала или самото царство Шамбала не е някаква таинствена небесна обител. Това е сферата на космическото огледало, винаги достъпна за хората, ако те се освободяат от напрежението и разширят своя ум. От тази гледна точка великите управници на Шамбала, наречени царе Ригдени, са обитатели на космическото огледало. Те представляват изначалното проявление на необятния ум на най-висшата мъдрост - драла. ...Тяхното царство е космическото огледало... В обителта на царете Ригдени няма размишления, размишленията показват неустойчив ум, нямащ доверие към чистотата на вашите възприятия, ето защо умът се колебае и прпеминава от място на място. Тук няма никакви размишления".

Следователно и тук адептът няма право да мисли самостоятелно, а трябва само да се подчинява на идващото "отвъд" духовно влияние. Сходно, нали? Съгласно ламаистката версия на учението за Калачакра (санскр. "Колелото на Времето" или "Черния Кръг", тъй като кала на санскритски означава "време" и "черен"), свързано с астрологията и сакралната география, пренесено в Тибет от Иран през Х век и вероятно взело своите начала от древноперсийското еретическо учение на зерванизма, считащо за първоначало на всичко Времето (Зурван), в Шамбала щели да управляват 25 царе, наречени "Благородни" (санскр. кулика, тиб. ригден, монг. тегюс иджагурту каган). Считало се, че първият - Дева Саниго - бил ученик на Буда Шакямуни, който според тибетските вярвания е постигнал нирвана в 2134 г. пр. Р. Хр., а 12-ят - Сурия - се е възцарил в 1027 г. При последния от тях - ригден Джапо - ще има война между будистите и друговерците, след което ще настъпи нова ера на разцвета на будизма.
И тъй, Шамбала, следователно, е центърът на черната магия - черното учение (Калачакра) или традицията на Лявата ръка. Центърът на бялата магия или на традицията на Дясната ръка е Агарта ("Бялото средище"). От метаисторическа гледна точка това съответствува на противопоставянето между иранци (индоарийци) и туранци (тюрки), между Иран (Елам) и Туран (Алтай) - двата потока на разклонилата се бореална традиция, взела началото си от Гобийската (палеосибирска) цивилизация, наследила духовността на изгубения арктически материк Хиперборея (Арктогея). Сред този кръг народи особено място заемат древните хуни (хунобългарите) - харизматична раса, изиграла значителна роля в историята на Евразия.
Според мнението на Димитър Табаков (изказано пред автора на тези редове в частен разговор) имената на хунобългарските предводители от епохата на Великото Преселение на народите, засвидетелствувани в западните летописи, в действителност са титли на върховни военачалници, изпълнявали функция, подобна на тази на каган-бека при хазарите и шогуна при японците. Самият сакрален монарх (каганът) оставал в своето средище някъде в дълбокия тил, далеч на Изток (къде?). Кой тогава е бил Той? Бог Один и хуните “В древността имаше хора, които бяха вещи в магьосничеството. Тор, Один и други бяха в състояние с хитри действия наподобяващи чудеса да смаят простолюдието и да спечелят прозвище на божество. Най-вече бяха заблудени хората от Дания, Норвегия и Швеция. Последиците от измамата бяха такива, че скандинавците бяха искрено убедени в свръхестествената сила на чародеите, молеха им се и им отдаваха голяма чест...Саксо Граматик, “Деяния на Датчаните”, книга първа
От думите на датския историк може да се отсъди, че Один не е измислено божество, а човек притежаващ изключително високи знания и умения, чрез които той е спечелил почитта на по-ниско развити хора. Напълно логично е, че когато в някое примитивно общество дойде интилигинтен и запознат с нови технологии пришълец, то той би бил боготворян заради делата си. Трябва да се отбележи, че в древността скандинавците са стояли на много по-ниско ниво на развитие от траки, скити, келти и римляни. Организираното земеделие и скотовъдство пристига в северните германски земи две хиляди години след като се е появило в Тракия. Скандинавската Бронзова Епоха започва повече от хиляда години след тракийската, а желязото навлиза в бита на германските народи, около седем века по-късно отколкото при тракийските халиби. Дейвид Фоукс лансира идеята си, че древния бог Один е всъщност хунския благородник Улдин, който е дошъл в Скандинавия през V-ти век заедно с армията си. На това ранно хунско нашествие Фоукс приписва нетипичния за германските народи ген Р1 а1 сред скандинавците. Трябва да се отбележи, че най-стария вариант на този ген се намира на Балканите. Това за съжаление е пропуснато от Фаукс. Той също нарича погрешно жертването на кон в гроба на благородник азиатска традиция. Явно не е осведомен, че най-ранните погребения от този тип са в черноморските степи.
Странно е, че датчаните не говорят често за най-древното име на страната си. Римляни и гърци са наричат тази северна държава Cimbrica Chersonesus -Кимбрийски полуостров. Това не е случайно. Дания е обитавана дълго време от кимбрите наречени още кимерии.

Техен е сребърния котел от Гундеструп, чийто стил и технология на изработка доказват, че е направен в Тракия. Иконографията на артефакта показва смайващи прилики със сребърния котел от Борово, сребърната фалера от Ямбол и други тракийски находки. Самите кимерии принадлежат на палеобалканските етноси. В дълбока древност са обитавали черноморските степи и Тракия, а името им е обяснимо с пеласгийския глагол кимернао-владея, господар съм, т.е. кимерии означава върховни, господари.
Хуните-кимерии не са отишли в Северна Европа чак през IV-ти V- ти век както проповядват повечето учени, а много по-рано. Названията Кимбрийски полуостров и Мори Маруса са наложени дълги векове преди 372 година, когато дедите ни стават абсолютни господари на Балканите. Скандинавски торкви, мечове, копия от второто хилядолетие преди Христа показват ясна връзка с торкви, мечове и копия от нашите земи. Освен това имаме свидeтелството на Йордан, че много преди Троянската война хуни и гети са били една общност в Сканза. Хуните-кимерии дават старото име на Дания и Северно море, а гетите са митичните геати от поемата “Беовулф”. Напълно естествено е хуните –кимерии да са искали да запазят старите си северни територии. Тези земи са били считани от предците ни за наши, все пак старото име на Дания е Кимбрийски полуостров, а не датски, английски, или саксонски. А и присъствието на хунски герои в сагите е индикация за продължителен контакт между германи и хуни-кимерии. Хуни са споменавани многократно в “Песента на Нибелунгите”, също в сагите “Волсунга”, “Херварар” и “Еда”.

За Один ( хунът Улдин според Фаукс) може да се каже, че е късно божество в пантеона на северните народи. Тацит не го споменава изобщо. Документирани са имената на Тиусто, Манус и Херкулес. Гай Юлий Цезар, познаващ германите от личен контакт пише, че те боготворят слънцето ( Тиусто-Диу), луната ( Манус) и огъня – Вулкан.

Саксо Граматик е бил прав донякъде считайки Один ( хунът Улдин според Фаукс) за чародей, смаял скандинавците с уменията си. Според Йордан хуните са потомци на древни магьосници, така наречените халируни. Разбира се магия е твърде разтегливо понятие. За примитивните народи всяка непозната технология е чародейство, а тези способни на изключителни деяния са наречени богове. Хунския лък е изпращал стрели на триста метра, за германите това е било истинско чудо. Украсените със злато и скъпоценни камъни хунски мечове са изглеждали като божествени атрибути. Докато германите са живели в схлупени къщурки, украсените с дърворезба просторни хунски домове са будели истинско възхищение(1). Умението на хуните да правят медовина (2) и други питиета непознати на германите също допринасят за високата репутация на предците ни, на които се е гледало като на богове. Според Снори градът, от който са дошли боговете се намира там където река Танасквил ( Дон, наричана още Танаис в древността) се влива в Черно Море. Йордан нарича тази област земите на българите. Като богове освен Один са споменати Балдер, Видар, Вали, Ходер. Техните имена напомнят на нашите Балдьо, Видор, Въльо, Едрьо.

В името на градът на боговете в скандинавската митология, Ас се тълкува като Бог, дума сродна на етруско-пеласгийските думи аис –Бог, аисна-божествен. И двете са свързани с нашите ясна, ясно, яснота ( светлина). Явно става дума за древно божество на светлината. Самата дума Бог е едно от имената на слънцето (4). Частицата гард се тълкува като град. И тя принадлежи на палеобалкански език. Същата дума е както пеласгийската горт-град и тракийската горд-град.

Не само названието Ас-гард е обяснимо на палеобалкански език. Името на Улдин ( Один) е тракийско, сродно е на споменатия от Прокопий Улитей. И двата антропонима имат занчение владетел, властелин, вожд. Свързани са с българските лични имена Владин, Владан, Владей. Скандинавския Один е известен и с името Водан, което е прекрасен еквивалент на българското Водан, идващо от старобългарския глагол водити-водя, продвождам.
Това, че хунът Улдин е приет на почетно място в германския пантеон не трябва да ни учудва. Гърци и римляни почитат обожествените тракийски царе Дионис, Атис, Орфей. Гетския Залмоксис полага основата на келтската религия. Пеласгите са наречени от Омир богоравни. Палеобалканските народи са изпреварили всички европейци със столетия и дори хилядолетия по отношение на технологии, религия и организация. Дедите ни са раздавали знания на много други народи и по този начин са си спечелили име на божествен народ. За съжаление нищо не трае вечно. Дори и най-великия бива застиган рано, или късно от падението.Това е неизбежно, случвало се е често в миналото и ще продължава да се случва.

Статия в Роден Край www.rodenkrai.com

Колобърът Абрек-Бол твърди, че Покръстването на Дунавска България е прекъснало духовната й връзка със "Слънчевия Храм" - едното от духовните средища на изчезналата цивилизация, намиращо се в планините на Изтока. По същото време, т.е. през ІХ век - счита той - е започнал и упадъкът на западното християнство, причинен от изгубването на Светия Граал, попаднал в ръцете на адептите на черната магия.
Московският изследовател от кумъкски произход Мурад Аджи е на мнение, че целият тюркски свят, наричан от него Дешт-и-Кипчак ("Половецкото поле") е бил разделен на отделни автономни области или държави (каганати), управлявани от каган (сакрален монарх) и шад (светски управител и началник на хазната). Къде обаче е бил центърът на тази огромна "федеративна империя" и кой е бил нейният върховен Владетел? Дали това не е Афрасиаб (Франграсйан) -владетеля на Туран от персийските предания? С други думи -(Тангра-хан)?
Китайските исторически хроники свидетелствуват, че на върха на йерархията на древната хунска империя стояли петима души: владетелят (шан-ю), левият и десният "премъдри крале" (дьютьи = кит. хьиен, от тюрк. догри или тогру - "правилен, справедлив"; при по-късните българи съответно канартекин и боила таркан) и техните заместници (кит. гулъ, вероятно от тюрк. оглу - "син" в смисъл на "заместник"). Навярно в началото единствено тези петима върховни велможи са били наричани белгун, което на древнохунски означава "петте човека" от бел (= тюрк. беш) - "пет" и хюн / гун - "човек". Впоследствие това название било преосмислено като "балкар" ("сияйните, светлейшите" от корена балк-, в смисъл на "аристокрация"), от което произлиза името "българ", превърнато през VІ век в етноним на хунския народ (чието старо име хуни означава просто "хора") от владетеля Курт Кубрат ( = "Обединителя"). Както видяхме по-горе това държавно устройство възпроизвежда модела на сакралното царство Агарта. В тази връзка ще бъде интересно да се обърне внимание на факта, че през VІІІ в. дунавско-българският владетел е носил допълнителната титла сю-беги ("господар на войската си"), сякаш за да подчертае, че той е върховен главнокомандуващ като пълномощен представител на някой друг (на сакралния монарх Тангра-хан?).

Каква ли е била мисията на българите, прекъсната от Покръстването през 866 г. (нали именно каган Борис-Михаил унищожава "медното гумно" съгласно българските средновековни апокрифи)? Дали те не са били поданици на върховното царство Агарта? Не са ли били посланици на Владетеля на Света (Тангра-хан), изпратени да цивилизоват "западните варвари"?
Но и тази тайна, сякаш в съзвучие с думите на Осендовски, "пази дълбоко мълчание...".
                               

Mедното Гумно на Българите и Индийската Кумбха

                          

Няма коментари:

Публикуване на коментар