Този текст е допълнение към тезисното изложение за Праславянската църква [ПП, ІІІ, 118–158]. В него представям доказателствен материал за върховното божество ХАР(А), почитано от последователите на Дакийската църква, а също и данни за дакийс- ките отшелници – калостари, от балканските земи. 1. КАЛОСТАРИ – КАЛУШАРИ Както показах в предишния текст за праславянската църква [ПП, ІІІ, 118–158], в Дакийската църква съществували последователи, които водели отшелнически живот, посветен на специфични аскетични практики. Това били КАЛОСТИТЕ, които изглежда са предпочитали индивидуалното отшелничество, и КАЛОСТАРИТЕ, които се обеди- нявали във форми на общежитие, т.е. манастирски тип организация. Тук представям данни за една следа, останала според мен на Балканите от КА- ЛОСТИТЕ и КАЛОСТАРИТЕ на Дакийската църква. Става дума за един обичай – КА- ЛУШАРИ (и сродните им Русалии), описан от етнографите в народната култура. Пър- вата важна особеност, която трябва да отбележа, е, че този обичай е намерил разпро- странение сред българи и власи в една обособена територия. Става дума за регион, включващ на юг дн. БЮР Македония, западнобългарските земи, Поморавието в Сърбия и севернодунавските земи в Румъния. Смятам, че тези географски очертания на зоната на разпространение не са случайни и тук ще се опитам да представя аргументирани обяснения. Обичаят КАЛУШАРИ включва особени, специфични елементи, които със своята „екзотичност“ и днес представляват сериозно предизвикателство за етнолозите. Тук ще представя накратко тези съставки, които според мен водят към спомена за дакийските КАЛОСТАРИ отшелници. Обичаят се изпълнява от група мъже, подбрани по строги морални критерии. Техен предводител е ватахът (ватаф). Приемането на КАЛУШАРИ- ТЕ и ставащото в дружината са обгърнати от тайнствеността на едно общество, включ- ващо само посветени. Съществен момент в поведението им са мълчанието и необщуването с околните. Смятам, че това възпроизвежда отшелническа практика, съществуваща в йога и будиз- ма на изток и известна като „исихия“ на Балканите през ХІV в. Друг елемент в действията на КАЛУШАРИТЕ е лечението на болен. То се из- вършва с баене – произнасят се определени наричания. Ако се обърнем към сведенията 75 за Залмоксис, такъв момент ще открием в един от диалозите на Платон. Там е описан такъв метод на лечение, използван от последователите на гетския учител. Този метод намира съответствие в практиката на МАНТРА-йога. Следва специфично изпадане в транс на някои от КАЛУШАРИТЕ. Този момент бих сближил с методите на медитация и достигането на най-дълбока фаза, известна в Раджа йога като САМААДХИ. Смятам, че този термин е бил познат в Дакийската цър- ква и е запазен до днес като българска дума – ШЕМЕТ. Фонетично развитие: SÄMÄD(H)I > SEMED > ŠEMET. Самата дума като значение отразява именно такова състояние на умствена откъснатост и самовглъбяване. Моментът със „съживяването“ на болния буди асоциации с възкресението на са- мия ЗАЛМОКСИС, описано у Херодот. Самата способност на КАЛУШАРИТЕ да осъще- ствяват лечение неминуемо отразява такива качества у КАЛОСТАРИТЕ. Последователи- те на ЗАЛМОКСИС са лечители (Платон). Орфей също е представян като лечител. На Изток напредналите в йога добивали специфични способности, наричани „сидхи“, сред които и тази да влияят благотворно върху болни с енергийното си поле. В християнство- то подобни качества се приписват на самия Христос и на някои светци-отшелници. Представените дотук по-съществени елементи на обичая КАЛУШАРИ и изложе- ните обяснения за мен са съществени доводи, за да смятам, че този обичай отразява за- пазен спомен за практиките и способностите на отшелниците КАЛОСТАРИ в Прасла- вянската (дакийска) църква. И до днес сферата на тези проявление (въпреки ширещата се шарлатания) буди жив интерес и можем да си представим как в условията на тога- вашния бит са били възприемани подобни явления. Според моята оценка, обичаят като начална форма е бил едно имитиране, напо- добяване на тайнствения живот и практики на уединилите се КАЛОСТАРИ. Несъмнено по-късно в обичая са навлезли странични елементи, но основното ядро, както се опитах да покажа, води към общността на дакийските КАЛОСТАРИ. Техни съмишленици на Изток били последователите на йога и на будисткото и джайнистко отшелничество. Освен анализираните дотук съставки на обичая КАЛУШАРИ, друго важно дока- зателство за така застъпвания от мен негов произход е лингвистично. Става дума за названието на участниците в тези обреди – КАЛУШАРИ. То съвпада с формата КАЛО- СТАРИ, която изведох за Дакийската църква. Очакваната и допустима промяна, която се е получила, напълно се вписва в набора от фонетични промени за тази езикова среда: KALOSTARI > KALOŠTARI > KALOŠARI > KALUŠARI. Преходи: ST > ŠT, ŠT > Š, O > U.
Забележително е в случая това засрещане на термина KALOSTARI, изведен по чисто лингвистичен път за античната епоха с народното название КАЛУШАРИ на един обред, който и до днес буди вълнение и много въпроси. Предлаганата досега от изсле- дователите етимология на названието КАЛУШАРИ от рум. caluş ‘конче’ е несъстоятел- на. В обичая не присъстват коне и той няма допирни точки с тази сфера. Сега ще се върна към първоначално поставения проблем за странните на пръв поглед очертания на ареала, в който този обичай е намерил разпространение. Тези очертания съвпадат със зона, където през античността и ранното средновековие са про- текли важни етнодемографски процеси. След изоставянето на Траянова Дакия от римляните през 275 г. нейните жители били преселени на юг от Дунав в двете отсрещни новосъздадени провинции Крайбреж- на Дакия и Средиземна Дакия. В тези територии и съседна Дардания били настанени колонистите от Траянова Дакия заедно с тамошни даки, романизирани или нероманизи- рани. Така на Балканите се създава зона със силен романски елемент и смятам, че това са условията, които са породили консолидирането на влашкия етнос. Този етнос включ- вал малки общности, занимаващи се с подвижно планинско овцевъдство. Те били орга- низирани в родови общини, извършващи сезонни премествания „планина – поле“, из- ползвайки временни поселения – катуни. Поради този си начин на живот те остават „невидими“ за източниците до Х в. Едва тогава се появяват първите известия за власите в планинските зони на Балканите. Зоната на формиране на влашкия етнос е маркирана много добре от романска то- понимия и от латински заемки в българските говори. Сред преселените от Траянова Дакия наред с римските колонисти има и романи- зирани и нероманизирани даки. Именно последните носят в себе си спомена за КАЛО- СТАРИТЕ от предримска предтраянова свободна Дакия. И този спомен навярно вече е добивал формата на обредни игри. Именно в балканската зона на формиране на влаш- кия етнос още през ІV–VІ в. обичаят КАЛОСТАРИ – КАЛУШАРИ става споделен меж- ду преселени от север даки-праславяни и романци-власи. Така той продължава да жи- вее и в условията след VІІ в., когато някогашните бежанци АНТИ, ВАНТИ и СКЛАВИ- НИ се завръщат в прародината и вече с името СЛАВЯНИ-СЛОВЕНИ стават част от формиращия се през VІІ–Х в. български етнос. И отново за КАЛУШАРИТЕ. Обичаят преминава хронологично през времето на праславяните (ІV–VІ в.) и българските славяни (от VІІ в.). Поради подвижността на власите, породила широка миграция на Балканите и на север от Дунав по Карпатската ерига, обичаят е пренесен и отвъд Дунав. Така обичаят КАЛУШАРИ става общо явле- ние за българи (наследници на нероманизирани праславяни трако-даки) и власи (нас- ледници на римски колонисти и романизирани праславяни трако-даки). 2. КАЛОСТАРИ – КАЛУГЕРИ Смятам, че праславянският термин КАЛОСТИ, КАЛОСТАРИ [ПП, ІІІ, 133–134], отнасящ се за отшелници в Дакийската църква, е бил променен на гръцка езикова осно- ва и от него се е получил терминът КАЛУГЕРИ. Доводите ми почиват върху лингви- стичен анализ на термините. Думата KALOSTARI съдържа две основи: 1. KALO; 2. STAR. Етимологично втората основа произлиза от корена -(O)STA (срв. рус. STAR-OSTA) и наставка -AR. Предполагаемо значение на праславянските термини KALOSTA, KALOSTAR – ‘безб- рачен, неженен’. Праславянската дума KALOSTAR е била преосмислена и променена през гръцки език по следния начин. Първата основа KAL(O) е била възприета като гръцката дума KALOS ‘добър’. Втората основа STAR е била възприета като праславянска и славянска със значение ‘стар, старец’. Тя е преведена с гръцката дума GEROS ‘старец’. Така от основите KAL(O) и GER(OS) се е получила думата KALOGEROS > KALUGER. Това е бил термин за означаване на монах и на гръцки език има значение ‘добър старец’. Това название добило широко разпространение в българските земи след приемането на хри- стиянството като синоним на ‘монах, отшелник’. 3. ХАР(А) – ХОРС Най-напред ще представя т.нар. Тракийски Херос, божество, чиито изображения са известни от оброчни плочки, намирани в светилища от ІІ–ІІІ в. Смятам, че гръцкият вариант на името ХАР(А) предава праславянско (тракийс- ко) название, идващо от корена HAR(A). Поради наличието на звука Ä се е получило изясняване на E: HÄR(OS) > HER(OS). Коренът HAR(A) се съдържа в думи, запазени в български и в руски език със значение ‘добър, благ’: бълг. харен, харно; старо-харо; рус. хороший, хорошо, при преход Â > O и наставка -OŠ. Иконографията на оброчните плочки от ІІ–ІІІ в.сл.Хр. съдържа редица елементи, за чието тълкуване липсва сигурна основа. Херосът е изобразяван като конник, придру- жаван от куче, държащ копие или фиала, понякога ръката е изобразена в благославящ жест. В установените основни иконографски типове присъстват още фигура на лъв, Дървото на живота, змия, женска фигура (богиня). Има случаи на синкретизъм с други култове – към Аполон, Асклепий. Епитетите често отразяват местонахождението на съответното светилище и про- излизат от селищни имена. Т.нар. Дунавски конник (оброчни плочки от І в.пр.Хр. – І в.сл.Хр.) е по-ранен ва- риант в култовите паметници на Хероса. Този тип се появява в долното поречие на Ду- нав още по времето на Дакийското царство (и съответно на Дакийската църква). За мен това е съществен довод, че култът към Хероса се разпространява в тракийските земи, тръгвайки от Дакия. Там през І в.пр.Хр. – І в.сл.Хр. последователите на Дакийската църква са почитали божеството ХАРС(А), т.е. добрия, благия, милосърдния бог. Сред шестте божества от езическия пантеон по времето на руския княз Влади- мир, според Повесть временных лет, бил и ХОРС. Изследователите обикновено опре- делят източнославянския ХОРС като слънчево божество с ирански произход. Според мен името на това божество, почитано в езическа Киевска Русия, свиде- телства, че става дума за съхраняване на култа към бог ХАРС(А) от времето на Дакийс- ката църква. Названието ХОРС от най-стария руски летопис отразява развитието на праславянския корен HAR(A) във формиращите се източнославянски езици – срв. рус. хорошо, хороший. Навярно името ХАР(А) се е развило във вариант с наставка -OS, който отговаря на посочените по-горе думи, използвани и в съвременния руски език. ХОРС (ХОРШ?) е означавало съвсем разбираемо добър; добър бог; Добробог.
Няма коментари:
Публикуване на коментар