петък, 27 февруари 2015 г.

VENUS = Луцифер = номер 8


Луцифер  означава lightbringer, от латинската  LUX  "светлина" и  Фере  Думата Луцифер е открит в "да носят или да донесе."  едно  място в Библията - Исая 14:12 - но само в Кинг Джеймс и свързаните версии: "Как си паднал от небето, ти Деннице, сине на зората! . "В други преводи намираме:"! O светеща звезда на зората "(Мофат) или" O сутринна-звезда, син на зората "(Hebrew Bible)!. The King James Version се основава на Вулгата, на латински превод на Джером. Jerome преведени на иврит  helel  (ярък или брилянтен един) като "Луцифер", който е разумен латински еквивалент. И все пак тя е тази  Луцифер,  ярката един или светлоносец, които дойдоха да бъде разбран от мнозина като името на Сатана, Господ на мрака.
Луцифер се споменава само в Стария Завет, и Сатана не влиза в картината, докато в Новия Завет. Исус е известен също като "Утринна Звезда" в Новия завет, която обърква въпроса още повече. 
Но преди или по стар или нов завет, Венера е известна като "Утринна Звезда." Платон, които се смята, че са се родили в 428 г. пр.н.е. и затова предшества Новия Завет и някои от пренаписване на Стария завет, пише в своя работи призова Тимей :
Време, тогава, и небето се е появил в същия миг, за да може, след като е бил създаден заедно, ако някога е имало да бъде разтваряне на тях, те биха могли да се разтваря заедно. Тя е в рамка по образец на вечната природа, че тя може да прилича това, доколкото е възможно; за модел съществува от вечността, и е създал небето е била и е, и ще бъде, във всички времена. Такава беше ума и мислеше за Бог в създаването на време. Слънцето и Луната и пет други звезди, които се наричат ​​планетите, са създадени от него, за да се разграничат и да се запази броят на време; и когато той е направил своите няколко тела, той ги поставя в орбитите, по който в кръга на другата беше револвиращи - в седем орбити седем звезди. Първо, това е Луната в орбита най-близо до земята, и следващата слънцето, във втората орбита над земята; След това дойде зорницата и звезда свещен за Hermes, движещи се в орбита, които имат равен бързина със слънцето, но в обратна посока; и това е причината, поради която слънцето и Хермес и Луцифер изпревари и са застигнати от всяка друга.
Платон ясно тук се говори за Луцифер като действителната планетата Венера, с Hermes като планетата Меркурий ", движещ се в орбити, които имат равен бързина със Слънцето"  
Оказва се, че мизогиния на ранните слънчеви култове и по-късната римска църква може би е имал роля в свързването на женската Венера със Сатаната:
Има и много предхристиянски митове и алегории, които включват истории за Луцифер, който е латинското име на гръцкия Eosphoros. ... В най-старите зороастрийски алегории, Митра е трябвало да са завладее планетата Венера. В християнската традиция, Michael побеждава Луцифер.
Така ние виждаме, че в зороастрийски мит слънчевият възкръснал бог Митра побеждава божественото женско, представлявано от Венера, точно както на Архангел Михаил в по-късно християнската митология завладяват Луцифер. Слънчевата култове, на които Christian е само най-новите, се страхува, митичният силата на божественото женско и може би това е една от причините за объркването над истинската самоличност на Луцифер.


Read more: http://www.beliefnet.com/columnists/astrologicalmusings/2009/07/lucifer-satan-or-venus.html#ixzz3StnFeype                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                           

              

„Земното кълбо, устремено от Духа на Земята и неговите шест Помощници, получава всичките си жизнени сили, живот и мощ от Духа на Слънцето чрез посредничеството на Планетните Дхиани... те са неговите пратеници на Светлината и Живота“.
Подобно на това, както всяка от Седемте Области на Земята, всеки от седмината2 Първородени (Първоначални Човешки Групи) получава своя светлина и живот от свой специален Дхиани – духовно, а от Двореца (Дома, Планетите) на този Дхиани – физически. Същото става и по отношение на седемте велики Раси, които се раждат на нея. Първата се ражда под Слънцето; Втората под Брихаспати (Юпитер); Третата под Лохитанга (Марс с „Огнено тяло“, а също и Венера или Шукра); Четвъртата под Сома (Луната, така както и нашата Земя – Четвъртата Сфера, родена от Луната и намираща се под нейно влияние) и Шани, Сатурн3, Крура-лочана (притежава лошо око) и Азита (Тъмен); Петата е под въздействието на Будха (Меркурий).
1 „Идолатр.“, II, 373.
2 Науката твърди, че Венера получава от Слънцето два пъти повече светлина и топлина, отколкото Земята. Така тази планета, предвестница на изгрева и залеза, най-лъчезарната от всички планети, отдава на Земята, според това твърдение, една трета от запаса, който тя получава, и оставя за себе си две части. Това има както окултно, така и астрономическо значение.
3 „Както горе, така и долу“ е основната аксиома на окултната философия. Тъй като Лотоса е седмичен, т.е. в целия Космос той се проявява като седем Лотоса под седем различни форми, или както казват учените брамини „всеки от тях е централна фигура на едно от седемте главни разклонения на Религията на мъдростта“; и тъй като седем принципа, отговарящи на седемте принципа, които съответстват на седемте състояния на Праджна или Слънцето, са свързани със седемте състояния на Материята и седемте вида енергии, делението трябва да е еднакво по отношение на всичко, засягащо земята.
Същото е по отношение на човека и всеки „човек“ (всеки принцип) в човека. Всеки човек получава свое специално свойство от своя Глава (Планетарен Дух) и затова всеки човек представлява чрез себе си и седмичност (или комбинация от принципи, всеки от които има начало в свойство на определен Дхиани).
Земята получава всяка действена мощ или сила от един от Седемте Властелини. Светлината излиза от Шукра (Венера), която получава тройно количество и една трета отдава на Земята. Затова те двете се наричат „Сестри-близначки“, но Духа на Земята е подвластен на „Властелина“ на Венера. Нашите мъдреци изобразяват тези два глобуса, при което единият се поставя над Двоен Знак, а другият под него (първоначалната Свастика, лишена от своите четири ръце, или кръст +).1
Както всеки ученик на Окултизма знае, „Двойният Знак“ е символ на мъжкия и женския принцип в Природата, положителното и отрицателното, тъй като Свастиката или означава именно всичко това и много повече. От самото начало на зараждането на астрономията – предадена на Четвъртата раса от един от Царете на Божествената Династия – цялата древност, а също и Астрологията, е изобразявала в своите астрономически таблици Венера като Кълбо, поставено над Кръста, а Земята като Кълбо под Кръста. Езотерически това означава преминаване в зараждане на Земята или възпроизвеждане на нейните видове чрез полово съчетаване. Но по-късните западни народи не са пропуснали да дадат на това друго, съвременно тълкуване. Те са обяснявали този знак с помощта на своите мистици – ръководени от светлината на латинската църква – като означаващ, че нашата Земя и всичко съществуващо на нея е било изкупено от Кръста, докато Венера – иначе казано Луцифер или Сатана – го погазва. Венера е най-окултната, мощна и тайнствена сред всичките Планети, чието влияние и връзка със Земята са особено силни. В екзотеричния браманизъм Венера или Шукра – Мъжко Божество2 – е син на Бхригу, един от Праджапати и ведически Мъдрец, а също така Даитя-Гуру или свещенослужител и наставник на първобитните гиганти. Цялата история на Шукра в Пураните се отнася към Трета и Четвърта Раса. Както казва Коментара:
1 По този начин Венера се изобразява , Земята – .
2 В езотеричната философия това божество е с мъже-женствен род, или хермафродит: оттук е и „брадатата“ Венера в митологията.
„Именно чрез посредничеството на Шукра „двойните“ (хермафродитите) на Трета (Коренна Раса) произлезли от първите „Послеродени“. Ето защо това се изобразява със символа (кръг и диаметър) по време на Третата (Раса) и по време на Четвъртата.“
Това се нуждае от обяснение. Когато диаметърът се среща като един в кръга, означава женствена Природа; първия идеален Свят, самороден и самозаченат от вселенския всепроникващ Дух на Живота – така това също се отнася до първоначалната Коренна Раса. Той става андрогинен с развитието на Расите и всичко останало на Земята в своите физически форми и символът се превръща в кръг с диаметър, от който върви вертикална линия, изобразяваща мъжкото и женското начало, още неразделени – първото и най-ранно египетско Тау: , след което той става , което означава, че мъжкият и женският пол са се разделили1 и се е извършило преминаването в зараждане. Венера (Планетата) се символизира със знака на кълбо над кръста, като чрез това показва, че тя оглавява естественото раждане на човека. Египтяните са символизирали Анкх – „Живота“ със знака на кръга над кръста или което е друга форма на Венера (Изида) и езотерически означавало, че човечеството и целият животински живот са произлезли от божествения духовен кръг и е станало преминаване във физическото мъжко и женско зараждане. Този знак от края на Третата раса има също и фалическо значение, както и „Дървото на Живота“ в градината Едем. Ануки, форма на Изида, се явява Богиня на Живота; и евреите са заимствали Анкх от египтяните. Задно с много други мистически думи и тази е била въведена в тайния език от Мойсей, посветен в мъдростта на жреците на Египет. В еврейския език думата Анкх с личен суфикс означава „мой живот“ – мое битие, – което е „личното местоимение Анохи“, от името на египетската богиня Ануки.2
1 Затова кръстът на християните, ако се отхвърли неговия религиозно-метафизичен аспект, като символ е много по-фаличен, отколкото Свастиката на езичниците. Сравни том I, стр. 51.

2 Египетският кръст е астрономическият планетен знак на Венера, „означаващ съществуване на зараждаща енергия в полов смисъл; той е бил един от атрибутите на Изида, Майката, Ева, Havah, Майката на земята и се признавал за такъв от всички древни народи в една или друга форма на изразяване“. (От съвременен кабалистичен манускрипт.)                                                                                                               В един от най-древните катехизиси на Южна Индия, в Президентството на Мадрас, Богинята-хермафррдит Ардханари1 има върху себе си, точно по средата на изображението, египетски кръст, Свастика, „мъже-женствен знак“, за да се отбележи състоянието на Третата раса преди разделянето на половете. Вишну, който сега се изобразява с лотос, растящ от пъпа му – или с Вселената на Брама, развиваща се от централната точка, Нара – е представен в една от най-древните статуи като двуполов (Вишну и Лакшми), стоящ на лист от лотос, който плава във водата, като при това водата се издига в полукръг и се излива през свастиката – „източник на зараждането“ или слизането на човека.
Питагор нарича Шукра-Венера Sol alter, „другото Слънце“. От „седемте Дворци на Слънцето“ дворецът на Луцифер-Венера е трети в християнската и еврейската Кабала. Зохар прави от него обител на Самаел. Според Окултната доктрина тази Планета е Глава на нашата Земя и неин духовен първообраз. Поради това се казва, че колесницата на Шукра (Венера-Луцифер) се тегли от осем „земнородени коне“, докато конете на колесниците на другите планети са различни.
„Всеки извършен на Земята грях се усеща от Ушанас-Шукра. Гуру на даитите е Дух-Пазшпел на Земята и Човечеството. Всяка промяна на Шукра се чувства и се отразява на Земята.“
Така Шукра или Венера е представена като наставник на даитите, гиганти на Четвъртата раса, които според индуската алегория веднъж са обсебили властта на цялата Земя и разгромили по-малките богове. Титаните на западните алегории също са тясно свързани с Венера-Луцифер, който е бил отъждествяван от по-късните християни със Сатаната. И тъй като Венера, наравно с Изида, е била изобразявана с кравешки рога на главата, като символ на мистичната Природа – символ, означаващ Луната и може да се замени с нея, понеже всички богини са били Лунни Богини – изображението на тази планета се поставя днес от теолозите между рогата на мистичния Луцифер2. Именно благодарение на фантастичното тълкуване на древното предание, че Венера се изменя едновременно (геоложки) със Земята и затова каквото и да стане с едната, става с другата, и че техните взаимни изменения са били многобройни и велики, Св. Августин го повтаря, като отнася някои изменения в очертанията, цвета и даже в орбитите именно към този теологически изтъкан характер на Венера-Луцифер. Той даже отива толкова далеч в своята благочестива фантазия, че свързва последните изменения на Планетата с Ноевия и митичен Потоп, който уж е бил 1796 г. пр. Хр.1.
1 „Индуски Пантеон“, Мур.
2 Атеней твърди, че първата буква от името на Сатаната в древни времена се е изобразявала като дъга или полумесец; и някои католици, добри и свестни хора, искат да убедят обществото, че именно в чест на рогата на Луцифер, напомнящи полумесец, мюсюлманите са избрали полумесеца за свой национален герб. От самото начало на установяването на догмата на римокатолическата църква Венера е била отьждествена със Сатаната и Луцифер или Великия Дракон, въпреки всякаква логика и основание. Както е посочено от символистите и астрономите:
„Асоциацията между Змея и представата за тъмнината е имала астрономическо основание. Положението, което някога е заемало съзвездието на Дракона, показва, че Великия Дракон е бил Властелин на Нощта. Това съзвездие отначало се е намирало в самия център на Небосклона и благодарение на своите размери е получило името Велик Дракон. Неговото тяло се разпростира върху седем знака на Зодиака; и Дюпи, който вижда в Дракона на Апокалипсиса намек за небесния Змей, казва: „Не е учудващо, че такова обемно съзвездие е представено от автора на тази книга като велик дракон със седем глави, който е привлякъл една трета от всички звезди на небето и ги е свалил на земята“. (Станиленд Уек, „Великата пирамида“, стр.79; Дюпи, III, 255.)
Само че Дюпи никога не е разбрал защо Дракона, който веднъж е бил Полярна Звезда – символ на Ръководителя, Учителя и Насочващия, – е бил така унижен от следващите поколения. „Боговете на нашите бащи са наши дяволи“, гласи азиатската пословица. Когато Дракона престанал да е „Полярна Звезда“, водещо звездно божество, той споделил съдбата на всички паднали Богове. Сет или Тифон е бил вече, казва Бунзен, „велик бог, почитан в цял Египет, който е предавал на Властелините от осемнайсетата и деветнайсетата Династия символите на живота и мощта. Но след това, по време на двайсетата Династия, той внезапно бил подложен на гонение като злобен демон, и то дотолкова, че неговите изображения и самото му име са били премахнати от всички паметници и надписи, намиращи се в достъпните граници“. Истинската Окултна причина за това ще бъде дадена на тези страници.
1 „De Civitate Dei“, LXXI, VIII.
Тъй като Венера няма спътници, алегорично се твърди, че Аспхуджит (тази „Планета“) е осиновила Земята, родена от Луната, „която е надраснала своята майка и е причинила много грижи“ – намек за окултната връзка между тези две тела. Управникът на (Планетата) Шукра2 толкова заобичал своето осиновено дете, че се въплътил като Ушанас и Ј дал съвършени закони, които в по-късни векове са били пренебрегвани и даже отхвърлени. Друга алегория в Хариванша казва, че Шукра се отправил към Шива и го помолил да защити неговите ученици даити и асури от войнстващите Богове; и за да преуспее в своята цел, той изпълнил йогийски обред – „поемайки дима на отпадъците, стоейки надолу с главата в продължение на 1000 години“. Това се отнася за силния наклон на оста на Венера – достигащ до петдесет градуса – и до вечните облаци, които я обвиват. Но се отнася до физическия строеж на Планетата. Окултният Мистицизъм има отношение само към нейния Управник, вдъхновяващия я Дхиан-Коган. Алегорията, твърдяща, че Вишну е бил прокълнат от Шукра и затова е трябвало да се въплъти седем пъти на Земята като наказание за убийството на майката на Шукра, е пълна с окултен и философски смисъл. Това не се отнася до Аватарите на Вишну, тъй като те са девет – десетият все още трябва да дойде, – а до Расите на Земята. Венера или Луцифер – Шукра и Ушанас – самата планета е Носител на Светлината на нашата Земя както във философски, така и в мистичен смисъл. В ранните времена това е било добре известно на християните, тъй като един от първите римски папи, Понтиф, е носил името на Луцифер. Всеки свят има своя майка Звезда и сестра Планета. Така Земята е осиновено дете и по-малък брат на Венера, но нейните обитатели принадлежат на своя род... Всички съзнателни, завършени същества (завършените седмични хора или висшите същества) получават от самото начало форми и организми в пълна хармония с природата и състоянието на Сферата, която обитават1.
2 Шукра е син на Бхригу, великия Риши и един от седемте Праджапати, основател на Расата на Бхаргавите, в която се е родил Парашу Рама.
Сферите на Битие или Центровете на живота, явяващи се отделни нуклеи, пораждащи своите хора и животни, са безкрайни; нито една от тях няма прилика със своята сестра-спътница или с някоя друга планета, що се отнася до нейното собствено и специално потомство.2
1 Това съвършено противоречи на Сведенборг, който виждал на „Първата земя на Астралния Свят“ обитатели в дрехите на европейски селяни, а на „Четвъртата Земя“ жени, облечени като овчарки от маскарад! Даже прочутият астроном Хюйгенс се е намирал под грешната представа, че другите планети и светове са населени със същества, тъждествени по вид с тези от нашата Земя, притежаващи същите образи, чувства, същите интелектуални способности, изкуства, науки и еднакви жилища, даже еднакви тъкани за дрехите си. („Thйorie du Monde“.)
2 Това е съвременно тълкуване. То е добавено към древните коментари за по-ясно разбиране от тези ученици, които изучават Езотеричната Космогония, след като са завършили своето западно образование. Най-ранните коментари са твърде изобилни на прилагателни и риторични изрази, за да могат лесно да се усвоят.
Всички притежават двойнствена природа, физическа и духовна.
Нуклеолите са вечни и постоянни; нуклеите са периодични и крайни. Нуклеолите съставят част от Абсолюта. Те са като амбразури в тази черна и непроницаема крепост, завинаги скрита от човешкото или даже Дхианичното зрение. Нуклеите са светлина на вечността, излизаща от нея. Именно тази СВЕТЛИНА, която се кондензира във форми – „Властелини на Битието“ – първите и най-високите сред тях представляват колективно ДЖИВАТМА или Пратяг-Атма (която, представено символично, излиза от Параматма. Това е и Логоса на гръцките философи, появяващ се в началото на всяка нова Манвантара). От тях в низходящ ред – облечени във вечно уплътняващите се вълни на тази Светлина, която става груба Материя на обективен план – произлизат многобройните йерархии на творческите сили: някои от тях нямат форма, други притежават определена форма, а трети, най-низшите (Елементалите) нямат принадлежащи им форми, а се обличат в каквато и да е форма, според съществуващите условия.
И така, в духовния смисъл съществува само единно Абсолютно Упадхи (Основа), от което и в което се изграждат за манвантарните цели безброй основни центрове, където се извършват световните циклични и индивидуални Еволюции по време на периода на дейност.
Вдъхновяващите Разуми, оживяващи тези различни Центрове на Битие, се наричат Хора, зад границите на Великата Планинска Верига1, без каквото и да е подреждане, като Ману, Риши, Питри(В тези Станси употребяваме термина Питри, за да се облекчи разбирането им, но в оригиналните станси употребата му е друга и там те имат присъщи им наименования, освен че ги наричат „Отци“ и „Прародители“.), Праджапати и т.н., и като Дхиани-Будди, Когани, Мелха (Богове на Огъня), Бодхисатви(оживяващи (амилахо, както казват монголците) човешки форми.) и други от тази страна. Истински невежите ги наричат Богове; непосветените учени – Единен Бог; Мъдрите, Посветените, почитат в тях само Манвантарните прояви на ТОВА, което нито нашите създатели (Дхиан-Коганите), нито техните твари не само не могат да обсъждат, но даже и нещо да знаят. АБСОЛЮТА не може да бъде определен и нито един смъртен или безсмъртен никога не го е виждал и не го е постигал в течение на периодите на съществуване. Изменящото се не може да знае Неизменящото се, както това, което живее, не може да постигне Абсолютен Живот.                                                                                     Тайната доктрина Том 2 АНТРОПОГЕНЕЗИС - част първа, част 13                                                                                               
     “Сатана” не е еврейска дума, а халдейска, означава “Ненавист” и носи белега на халдейската или вавилонската религия. А името “Луцифер”, както и изхвърлянето на въпросната личност от Рая, заради опита му чрез бунт да заеме мястото на Бога са продукт на една фалшификация на Библията и усилията на множество богослови. 
Фалшификацията е дело на Йероним (331 – 420), който е преводач на Библията на латински език (Вулгата), проповядващ религиозен фанатизъм и крайна нетърпимост към всичко нехристиянско. Той, възползвайки се от факта, че Исай сравнява вавилонския цар Навуходоносор, поробителят на евреите, със Зорницата (планетата Венера, наричана Хелел – Заря от евреите и Луцифер – Светоносец от римляните) си позволил да изложи на латински началото на ст.12, гл.14 на пророчеството на Исая така: 
“Quomodo cecidasti de coelo, Lucifer, qui mane oriebaris” 
(“Как падна от небето, Луцифере, ти, който ставаше в зори”). Същото в българския превод на Библията звучи така: “Как си паднал от небето, ти, Денице, сине на зората”. 
Точно на този момент богословите нявгаш възкликнали тържествено: “Падането на луцифер е отбелязано в Библията! За това говори сам Исай!”. 
Оригиналният текст обаче е предсказание не за изхвърления от Рая Сатана, а за вавилонския цар, че Бог ще срине царството му: 
“… Ти ще подемеш победната песен срещу вавилонския цар и ще кажеш как изчезна мъчителят, пресече се тиранията! Господ съкруши жезъла на нечестивците, скиптъра на владетелите. 
Как падна от небето, Денице, сине на зората! Разби се о земята ти, който тъпчеше народите!” – този текст е доста орязан и в българския вариант на Библията. 
Не може да се твърди, че Исай говори за изхвърлянето на Луцифер-Сатаната от Рая. Става дума за Навуходоносор и само за него. И тъй като в Библията никъде не пише, че Луцифер-Сатаната някога се е опълчвал на Бога поради прекомерна гордост и желание да седи на трона му и е бил изхвърлен поради това в Ада, то следва да се приеме, че няма нищо такова, особено пък в Стария завет. 
Идеята за победения от бог Сатана е много удобно средство за всяване на страх у лековерните християни – “Пазете се, моля, благочестиви овци! Ако вие не се подчинявате на заповедите на господа църковниците, ще полетите като злите ангели направо в Ада” – пише Габриил Антуан Пажес (1854 – 1907) и в думите му има доста истина – църковниците са си присвоили неправомерно всички права за тълкуване на Библията и наричат ерес всичко несъвпадащо с извратените им представи за нея. 
В миналото чрез множество напъни християнството успява да се наложи като добре вкоренена официална религия в редица държави. 
Простотиите съпътстват християнската църква още от самото й начало. Срещат се: 
1/Абсолютен кретенизъм, като например на папа Бонифаций ІV (608 – 615), който бил завладян от натрапчивата идея да превърне всички вярващи без изключение в монаси. Дори целия свят да се покръсти на него пак нямало да му стигне, трябвало накъдето и да се обърнеш, да има само монаси. И то да бе само той кретен и само в това да се изразяваше кретенията им. 
2/Тотален разврат. Папа Мартин І (654 – 657) пише:”че почти навсякъде свещениците, дяконите и другите църковни лица затъват в позорните грехове на разврата, содомията и скотоложството”. Има папа умрял от венерическа болест, казва се Агатон (678-681) и не е единственият с такава участ. А има и една курва, преправила се на мъж и запомнена като папа Йоан VІІІ, която по време на религиозно шествие получила пристъп на родилни болки, а побеснелите от разкритието на пола й свещеници в изблик на християнско милосърдие по време на предсмъртната и агония удушили детето й. 
3/Алчност. Какво желаете? Зъб от светия, нокът, кост от който и да било апостол или мъченик? А колко сте готови да платите за стърготина от кръста на Иисус Христос? По времето на папа Пасхий І (817 – 824) било положено началото на този бизнес. Било пуснато в производство дори някои части от тялото – не е удобно да ги уточняваме - на свети Йосиф, на Йоан Кръстител и дева Мария. Остатъкът от обрязването на Иисус се появил по времето на Людовик Свети (1226 – 1270) и било купено от Анжуйскоя херцог, брат на краля и изложено в една черква за поклонение. Това с иконите също не случайно е в разцвет, пари се докарват и от това, какво като Бог не дава да се прави кумир и да има идолопоклонничество. 
4/Да не говорим за трупането на светска власт. 
През Средновековието като краен резултат от всички тези богоугодни дела, се заформя скромната идея, че светът на всяка цена трябва да се състои само и единствено от угодни на църквата, а следователно незнайно защо и угодни на Бога, християни. И за реализирането на тази своя идея, църквата прибягва до всяване на страх у масите чрез зловеща пропаганда – всичко, различно от официалната християнска доктрина е обявено за дело на Нечестивия. На пропагандаторите на това умно хрумване е дадена пълна свобода на собственото им въображение, така че да ръсят каквито им хрумне лъжи и гнусотии, за да набавят нови попълнения, уплашени от сатанинските зверства и треперещи вече за съдбата на безсмъртните си души в отвъдното овци. За църквата тази идея е поредният източник на пари и власт. 
Сатаната е обявен за лъжец – не бива да му се вярва, той изисква от подчинените си да му отслужват Смразяващи кръвта ритуали, да бъдат развратни, да убиват… На следващите го също не трябва да се вярва, защото и те като своя господар са много изкусни лъжци. Един вид връзват се ръцете на истинските сатанисти да кажат нещо за себе си, което да се рзличава от мнението на църквата по въпроса. 
Ужасната бедност, болестите, непосилните данъци и високата смъртност, обаче изиграли лоша шега на това гениално хрумване. Хората мечтаели за друг, по-добър живот и понеже църквата през Средновековието мислела само за себе си, се обръщали за помощ към Сатаната, за който същата тази църква тръбяла, че давал богатство в замяна на абсолютно подчинение на Мрака, което ставало чрез сделка – продажба на душа. Запазените писмени свидетелства за сключени подобни “сделки” са трагикомични. 
Християнската църква, в стремежа си за още и още власт и богатства(от които разбира се най-облагодетелствани са тези, които са най-горе в йерархията), с тези си приказки за същността на сатанизма, неусетно създава една много зловеща форма на сатанизъм, която си съществува успешно и днес. 
Наложените по онова време от християнската църква забрана за свободен избор на религия (ако не си християнин, си мъртъв) и за свободно изказване на мнение, както и на широката, граничеща с лудост пропаганда на измислените от същата смразяващи кръвта ритуали, нямало как да не сложат своя отпечатък върху сатанизма. Без достъп до адекватна информация за същността на сатанизма много хора били завлечени от християнската пропаганда, целяща да влее нови вярващи в църквата и да задържи там старите вярващи, за да може да преуспява последната. Наистина никой християнин не би застанал срещу църквата, ако смята, че тя и християнството го защитават от всичко зло, от жертвоприношение на децата му и от другите скверни дела на еретиците и в частност на сатанистите. За съжаление психически болни хора превърнали пропагандата в същност на сатанизма, като началото на тази практика съвсем не е поставено от маркиза Дьо Ла Воазен, която извършвала човешки жертвоприношения 1666г. както пише Ла Вей, а доста по-рано. 
Интересно е да се разгледа как църквата се справя със създаденото от нея самата положение. 
Православната църква си падала по гоненията. Този любим нейн спорт активно бил прилаган върху богомилството, адамитството, манихейството, отшелничеството и други. Православните християни измъчвали еретиците по най-различни начини, за да се откажат от възгледите си. Най-ревностните разпространители на нехристиянски възгледи завършвали на кладата. Най-много патели богомилите, понеже били с най-голямо влияние. Небезивестният за своето време богомил Василий Врач бил изгорен на клада през1111г. И понеже учението на богомилите се смятало за ерес, а църквата не търпяла тогава еретиците, според твърдението на Матей Едески,по времето на Алексей Комнин, десет хиляди еретици били хвърлени в морето, включително и редната баба на Алексей Комнин, а главата на богомилската секта, монахът Нифонт, бил осъден на ужасни изтезания. Брадата на монаха била оскубана косъм по косъм (а тя, по думите на летописците била гъста и дълга), след това, през време на разпита, палачът, който си разбирал от занаята, изтръгнал очите на жертвата си с пръсти. Накрая нещастният Нифонт също бил изгорен на клада. И не забравяйте, християнството е религия на милосърдието. 
Обаче доминиканците са по-находчиви от православните, трябва да им се признае. Те изнамерили върха на милосърдието и човеколюбието. Те създали Инквизицията. През 1229г. в Тулуза агенти – доминиканци се разщъкали навсякъде и докладвали за намерени ереси. 
За испанския инквизитор Торкемада пък (15век),известен с манията си да избива и новопокръстените християни и с изселването на евреите, освен със стандартното, наследниците на евреите казват, че го мразят повече от Хитлер, защото в Германия евреите се върнали веднага след войната, а в Испания – 450 години по-късно след Торкемадовата смърт. 
Манията да се преследват вещици и магьосници обаче съвсем не била създадена, за да се пази спокойствието на средностатистическите християни, както някой би си помислил. 
Доста именити граждани били измъчвани и екзекутирани само, за да се конфискува имуществото им. И ако някой инквизитор се опитвал да бъде човечен, също отивал на кладата. 
В Германия 220 000 флорина от подобна дейност преминали към джоба на Готфрид Джоан Фон Дорнгейм (неговият братовчед, епископ, изгорил само 900 вещици за периода 1623 – 1631г.). Мъченията в Германия включвали смачкване с тежести, стълба (уред за мъчение, изваждащ ставите на ръцете), къпане във вряща вода и други. Наказанията включвали отсичане на ръце и изтръгване на женски органи с нагрети до червено щипци. 
В Англия Матю Хопкинс заявил, че има “списък на Дявола, в който са записани всички вещици в Англия през 17 век”. Както и сенатор Джон МакКарти, той учредил Комитет по проверка на вещиците и печелел от това. И методите за мъчение били не по-малко ужасни от тези в Германия. На съвестта на Хопкинс за 1645г. тежат 68 екзекуции само в Салфорк. 
За 10 години Хитлер успял да избие 6 млн. Евреи. Просто е невъзможно да се представи в настоящето скромно съчинение, какъв е потокът от убийства, дело на църквата, продължил 4 столетия и то при условие, че ловът на привърженици на Сатаната е бил (доколкото това е документирано) много по-страшен и по-мащабен от зверствата на нацистите. 
Днес съществуват най-различни сатанински църкви. 
От средновековните рицари Тамплиери, Розенкройцери и Алхимици произтича Херметичният орден “Златна зора”, чийто клон е култът Зос Киа със съвременен наследник илюминатите от Танатерос. 
Алистър Кроули (изпедерасил се наркоман с огромен сакатлък в магията и с избухлив нрав), първоначално член на “Златна зора”, основава своя организация “Ordo Templi Orientis”. Още приживе на Кроули част от последователите му в Англия се отделили от него и създали групи – клубовете “Адски огън”. 
На 30 април 1966г. Антон Шандор Ла Вей, следвайки ученията на френските Тамплиери, клуба на Адския огън – Англия и херметичния орден “Златна зора”, създава първата официално призната църква на Сатаната в САЩ. От нея се е отделила общността “Храмът на Сет”, чийто върховен жрец претендираше, че е определен от демоничните сили за замесник на починалия през 1997г. Ла Вей. 
Друга известна сатанинска църква е "Църквата на Страшния Съд", известна повече с името "Процесът". Основана е 1963 г. в Лондон от семейство Робърт Мур и Мери-Ан Маклийн, които променили фамилните си имена и започнали да се наричат Де Гримстън. Отначало те принадлежали към "Църквата на сциентологията", чийто основоположник е Лафайет Роналд Хъбарт. Първоначално "Процесът" приемал съществуването на двама богове - Луцифер и Йехова, но по-късно приема и Сатаната.                                                                                                                                                                                                      Всички изброени църкви имат най-различни виждания за това какво е Сатаната (някои вярват, че е антропоморфно същество, други – че е тъмната сила в природата, трети са атеисти), какво е сатанизмът (едни са си все така заблудени от християнската пропаганда и залагат твърдо на кървави ритуали и поругаване на християнски ценности, второто от които не е зле, а други предпочитат личното себеусъвършенстване и развитие и като цяло се откъсват от християнската представа за зло) и какво е сатанинската магия (за едни тя е куп ритуали и заклинания, а според други ритуалите и заклинанията са шарлатанство). 
Има и още един вид сатанизъм, според който сатанистът не принадлежи към никаква църква, не се интересува от никакви чужди идеологии и сам решава в какво да вярва и в какво не.                                                                              
        Великият Щутград - нощният Дионис, част Първа                                                                                                                                                                                                              За честванията на “нощният Дионис” на Щутград е било отредено специално място, което се намира извън скалните порти, през чийто проход се влиза в територията на светилището. То представлява скрит скален масив, намиращ се в периферията на местността “Грохот”, там, където тя започва да граничи с Щутград. На скалата са изсечени символите, които са били характерни за нощните чествания на този предхристиянски богочовек. Основната и най-съществена група от символи е изсечена под скална козирка, подобна тази на Ситовският надпис, но с много по-малки размери, а върху нейната гладка повърхност е изобразен сърпа на Луната в последните фази на преди Новолунието и вдясно от нея с дупка е обозначена точно определена звезда или планета.                                    
  Под нея следва естествена хоризонтална скална цепнатина, под която във вляво е изсечен малък ромб в негатив.  В Скандинавието това е руната Инг, която означава “ден, светлина”.                                                                                                      В Скандинавието това е руната Инг, която означава “ден, светлина”. Пред тази композиция има малка скална площадка. В една от естествените дупки на скалата се откри мушнат и скрит там рог от говедо или бик. 
         Изправяме се пред скален запис на нощните Дионисиеви чествания, извършвани в тази част на Родопите, който е много добре запазен и носещ ценна информация, относно тяхната автентичност, незасегната от процесите на елинизация, настъпили в края на желязната епоха. Скалният запис ни носи редкият шанс да четем за тях не от ръката на антични автори, а от записаното върху скалата от самите участници в ритуала. Първото, върху, което акцентираме е явната доминация на Лунният сърп и звездата/планетата в цялата композиция.                                

Те са с най-големи размери и недвусмислено изобразени. Руната Инг ( http://www.runasceltas.com/Images/runa-ing.jpg ) в смисъла на “ден, светлина” е под тях, което показва, че ритуалът тук е нощен и се извършва в едно точно определено време, когато лунният сърп е в една от последните фази преди Новолунието, и когато точно определена планета/звезда, го приближи отдясно. Определено това е един специален ден, в който имаме една точна астрономическа позиция на две небесни тела. Тази астрономическа композиция – Луна –планета/звезда, определено прилича на лунният сърп и звездата в турското знаме, което не е случайно съвпадение, тъй като става дума за духовно-историческа приемственост в лунния, а не слънчев аспект на вярването. Слънцето е под хоризонта, то е в Дуат, Луната е властелин на небето, но не в пълнолунието, в което тя излъчва в пълен интензитет отразена слънчева светлина, а във фаза, преди новолунието, където отразената слънчева светлина е най-малко и Луната ще премине в новолуние, където ще свети със своята “собствена светлина”. Тогава тя не е зрима. Идеята за мрака, който господства над светлината тук е пълна, сякаш за да пресъздаде първоначалният космичен хаос, където няма нищо зримо и светлината още не се е появила. 
Нощният Дионис-Загрей в античните времена е наричан с епитета Иакх/ Иакхус (или още Якхус, Якх). Възможно е Иакх/Якх да е много по-старо божество с лунен характер, което Дионисиевият култ при неговото въвеждане е погълнал и усвоил. Получил се е своего рода синкретизъм, в който старото божество е станало нарицателно на определени страни и характеристики на новият бог. 
Това е и причината митографите да не са единодушни по въпроса за произхода му. Те смятат, че името му произлиза от ритуалният вик “Иакх”, който издават участниците в ритуалите на Елевзинските мистерии. Други смятат, че викът е Вакх или че това е видоизменение на едно от имената на Дионис – Бакхус. В този ред на мисли, можем да допуснем, че поредицата Якх-Вакх-Бакх е вярна или поне е взаимосвързана по един или друг начин и затова Иакх е смятан за посредник между елевзинските богини и Дионис. Въпросителната и неизвестността, която виси във въздуха около този епитет на нощния Дионис, ни кара да смятаме, че следите на Иакх/Якх трябва да бъдат търсени в праисторията. Затова се оглеждаме за регион, близък на Балканите, върху който праисторията на нашите земи е оказвала важно влияние. Такъв район е територията на Египет. И печелим още от първият път. Там съществува такъв бог на луната Ях (Yah, Yaeh). Първоначалните разбирания за Ях в Египет, дори не се отнасят към някакъв бог, а към Луната като небесно тяло, сателит на земята. Впоследствие името на Луната се сакрализира и се превръща в бог, за който трябва да отбележим, че е второстепенно антропоморфно божество в египетският пантеон, където властват другите лунни богове и Хонсу, Тот и “богиня” Некхбет. Неговите символи, обаче са именно полумесеца на новолунието, ибиса и сокола.                                                                                                                                                                                                   Важно е да се отбележи, че Ях има най-голяма популярност по времето на Средното Царство в Египет (2040 - 1780 пр.н.е.). При Новото царство (1580 до 1070 пр.н.е.), “богът Ях” добива царски статут, като влиза в именната система на царското семейство на Тива 17 и 18-та династии) като при 18-та династия(от около 1552 до 1292 пр.н.е.); той започва да губи влиянието си и значението си в Египет. Това не е случайно. През 1500 г. пр. хр. (в края на бронзовата епоха) на Елевзина тържествено са учредени от Деметра (Изида) мистериите, а Якх е богът, който води церемонията на посветените в тях. В случая не става въпрос за съвпадение. Трудно е да кажем, че един бог може да се препредава, но със сигурност той може да се усвоява от съзнанието и потребностите на духовното развитие да разгръщат други аспекти на неговата същност в един или друг регион – близък или далечен. Още повече, че съучредител и утвърдител на Елевзинските мистерии е древнобългарският (тракийски) владетел Евмолп със значителен принос за развитието на Пловдив като град през онази епоха, поради, което той е именуван на негово име в края на бронзовата епоха – Евмолпия. Следвайки тази златна нишка е съвсем нормално да допуснем, че жреческото съсловие на Щутград е имало своя принос и участие в учредяването на мистериите в Елевзина или най-малко в тяхното утвърждаване. Скалният запис указващ за тържествата по честването на нощният Дионис-Загрей в района на светилището свидетелствуват за това. В източната част на Щутград е култовото място/храм на Деметра, усвоено от християнството като “св. Димитър”. Керамичният материал констатиран в района на черквичката-грамада “св. Никола” ( в близост до св. Димитър) при Щутград, свидетелствува, че тази част на светилището е получила изключително бурно развитие именно в края на бронзовата и началото на желязната епоха, времето, в което са учредени и Елевзинските мистерии. 
Точно в този период и Иакх/Якх се свръзва с мистериите в Елевзина, в които е смятан за син на Зевс и Деметра (сиреч на небето и земята). Други сведения сочат, че е син на Персефона и Зевс и като такъв се е смятал за прероденият Загрей, който за да се спаси от титаните се превръща в бик и в тази си форма е убит и разкъсан от тях. Туптящото му сърце, обаче е спасено от Атина, донесено на Зевс и той го погълнал, възкресявайки и възраждайки го отново. Възроденият Загрей приел името Якхус/Иакхус. 
Не е случаен факта, че догматиката на християнството постулира раждането на Сина от Отца, така, както Загрей е роден отново от своя баща Зевс под прозвището Иакхус, с тази разлика, че християнството впоследствие отхвърля тази цикличност на превъплъщенията, характерни за Дионисиевото начало и постулира идеята за единородността. От всичко казано дотук е ясно, че в района на Щутград мистериите свързани с нощният Дионис-Иакх/Якх са възпроизвеждали именно разкъсването на Загрей под формата на бик и възраждането му като Якхус. Затова свидетелства и откритият бичи рог в една от дупките в скалите.                                                                                                                                                                                                                        Иакх/Якх като носител на факела ( т.е. на светлината в мрака) в Елевзина е смятан за прорицател или вестител на божественото дете на Великата Майка и същевременно за самото нейно дете. Връзката му с процесите на създаване – оплождане и раждане е явна, като тези процеси най-вероятно са символи на неговите превъплъщения и преобрази. Един път той е Баща, който създава и чрез създаденото, Сам себе си ражда, Сам себе си проявява в Космичната Нощ, която е утроба на неговото Самопроявление. Това става в една точно определена астрономическа ( а вероятно и астрологическа) позиция на две небесни тела.Лунния сърп е прогресивно намаляващ, защото душата, когато се вгръща, когато се повива в материята губи от своята първоначална светлина, защото попада в един свят на стихии и страсти, които разкъсват нейната девствена чистота. Тук имаме едновременно както символика, така и реално астрономическо събитие и нощните Дионисиеви чествания, свързани с Елевзинските мистерии е възможно да имат и характера на честване на Деня на раждане на Дионис-Загрей или деня на прераждане на Загрей като Иакх. И факта, че този ден специално е отбелязан го превръща в своего рода “Рождество”. В полза на това е и идеята за Детето, в лицето на което Дионис-Загрей се явява сам на себе си създател. Факт е, че самият Иакх/ Иакхус е наричан “ звездата носеща светлина на нощния обред” а като буен танцьор на поляната (‘Жабите”, Аристофан) е наричан също “звезда носеща светлина в тъмнината на ритуалите”.
Това недвусмислено е отбелязано в папирусът на Ани и за египетският бог Ях:

“O Единствен, сияещ като лунния бог Ях (IAH); O Единствен, блестящ като Ях (IAH); 
Този Озирис Ани излиза сред тези твои множества навън, и се връща обратно като Блестящият (Сияещият). Той е отворил отвъдното (отвъдния свят). 

И още: “Аз съм луната-бог Ях (IAH) сред боговете; Аз не се провалям (не гасна, не се изчерпвам) “

В полза на допускането, че скалният запис в района на Щутград показва именно прераждането на Загрей като Иакх/Якх е и включването името на бога Ях в Египет, в имената на царското семейство през Новото Царство. Имена като Яхотеп дъщеря на царя на 17-та династия) – “Ях е същност”; Камос – “бикът се роди” (последен владетел на 17-та династия); Яхмос/Амос – “Ях се роди” (името на основателя на 18-та династия). Всички тези имена недвусмислено свидетелстват за горното, а изображението на бик, който излиза от скалата в началото на скалният масив на Щутград само потвърждава горепосоченото.                                                                                          
                                                                                                                                                                     Вляво от него, под муцуната му има по-бледо изображение на птица с разперени крила, подобно слънчевият диск на Хор. Изображението е много близо до иконографията на Некхбет в Египет, наречена “здравото око на Хор” и е в пряка връзка с Луната. Като такава, тя е наричана “Майка на Майките”; “Великата бяла крава на Некхеб” и е покровителка на новороденият фараон.           
Елевзинският Иакх/Якх е много близък и до образа на бог Хонсу (Кеншу) в Египет, другият по-съществен и важен лунен бог там, който изразява формите на Луната в различните й фази. Формата, в която той е най-близък символно до изображенията в скалният запис край Щутград е Кеншу-Ра- Кхарт (Kensu-Ra-Khart); форма, която изразява същността на бога в най-чист вид , и в която той е наричан “Кеншу-бебето” и “Кеншу-детето” и негови епитети са “Господарят на Истината” (в асоциация с Птах) и “Луната през нощта”. Като такъв, когато е новолуние се нарича “могъщият бик” (с максимална оплодителна сила), а по време на пълнолуние е “кастрираният бик” (няма оплодителна сила). Той не само управлява месеца (времето), но и има абсолютна власт над злите духове, които вредят на земята, въздуха, морето и са враждебни към човека, причинявайки му болести, лудост и смърт. Освен това, той е отговорен за плодородието и възпроизводителните сили на цялата природа, животни, растения и хора. При настъпването на новолунието, когато лунният сърп изтънява, светлината на този сърп дава възможност на жените да зачеват деца; говедата да се размножават успешно; зародишът да нараства в яйцето. Интересното в случая е, че тези фази на Луната преди новолунието водят до увеличаването на свежият въздух или накратко казано на праната в човешкият организъм, т.е. водят до всеобщо увеличение на жизнената сила (Чи).
Нужно е да се спомене, че Хонсу (Кеншу) е син на Амон-Ра и се идентифицира с боговете Хор и Ра, поради, което въпросната му лунна форма( Kensu-Ra-Khart) съдържа много слънчеви аспекти, точно както е отбелязано на скалният запис, чрез слънчевата руна, която е свързана с плодородието, възпроизводителността и повишаването жизнената енергия.                                      
 Кеншу е дете утринта, старец вечер и младеж в началото на годината. По този начин, той е свързан с пролетното Слънце и Луна и цикличното обновление на тяхната енергия. 
Наличието на малкият кръг отдясно на лунният сърп върху скалният запис при Щутград, не е никак случаен. Най-вероятно това е “неподвижна звезда”, т.е. планета. Обикновено Луната при своето движение по еклиптиката бива приближавана отдясно от някоя планета и образува сходна зрима конфигурация, каквото имаме в скалният запис при Щутград. Такава планета е Венера, Марс, Юпитер и т.н.                                     
                                                                                                                                                                     Това ни навежда на мисълта, че фактически скалният запис представлява част от лунно-слънчев календар, ползван в района на Щутград за религиозни цели. Коя обаче е планетата, която приближава (в съединение) лунният сърп преди новолунието отдясно на скалният запис? За отговора на този въпрос са необходими сложни астрономически изчисления и наблюдения, затова ще подходим към въпроса математически. Ще си изградим теорема, която да докажем, и в която ще допуснем, че неподвижната звезда/планета, която се съединява  отдясно на лунният сърп е Венера. И така, ако планетата отдясно на лунният сърп е Венера, то тогава календара, по който се извършвани и нощните чествания на Дионис ще се окаже твърде близък до египетският полулунен календар, ползван също за празнични цели. В един от египетските календари (те са общо 3)позицията на Земята около Слънцето е определена именно спрямо планетата Венера (Афродита). В този ред на мисли е ясно, коя е тази “звезда носеща светлина на нощния обред” , с която е символизиран Иакхус/Якхус в Елевзинските мистерии. В астрономически аспект, това е планетата Венера (Афродита) като небесен символ на Великата Майка. В този ред на мисли е напълно възможно в горният ред на скалният запис, тя да е представена в ролята и на Вечерница, а в долния, (където е руната на светлината), да символизира нейното положение като Зорница. Но това е предположение. Нужни са точни археоастраномически изследвания по въпроса. Трябва да отбележим, че Венера/Афродита в Шумер се нарича Инана (Нинхурсаг) и за нея е отреден следният химн: 

“На онази, която идва от небесата,
Поздрав отправяме...
Възвишеност, величие, сигурност (са нейни)
Когато вечер сияйна изгрява,
Свещен факел, който изпълва небето.
Мястото й в небесата е като Луната и Слънцето...
В небето сигурна тя е, добрата “дива крава” на Ану.
На земята е вечна, господарка на земите.”

Фактът, че в шумерските епоси, Инана (Нинхурсаг) е определяна като “свещен факел, който изпълва небето”, то можем да предположим, че факелът носен от Иакх в Елевзинските мистерии визира именно планетата Венера като небесен символ на Великата Майка. Скалното изображение в района на Щутград, носещо връзката между Луната и Венера, обаче доближава образа на Великата Майка повече до нейното финикийско възприятие като Астарта ( при финикийците, тя е пряко свързана с Луната и Венера), която също символизира Божествената Майка, която дава живота. Астарта (Истър) е представяна именно като жена с рога, символизиращи полумесеца в есенното равноденствие, която след смъртта на своя мъж – Слънцето, победен от княза на мрака слиза при него в Хадес през седем врати, летейки със своите крила. Така, както тя оплаква загубата на своя съпруг, така и Аст (Изида) оплаква загубата на своят брат и съпруг Асар (Озирис), така и Деметра страда безутешно по своята отвлечена в Хадес дъщеря Персефона и именно с това Деметрино страдание са свързани церемониите в Елевзинските мистерии. В крайна сметка, отвличането на Персефона в Хадес е именно модел за засаждане на семето в почвата, (обличането на душата във физическо тяло) и е пряко свързано със земеделският цикъл и идеята за плодородието и като цялост с идеята за раждането/ прераждането. Именно поради това, Божията Майка има три основни форми или титула – Царица, Дева и Майка или това са трите й аспекта на присъствие в мирозданието – Небе, Земя и подземен свят (вътрешен космос). 
Лунният диск в древността се е наричал Арг/Арк или Аргха и се е смятало, че носи зародишите на живота, които се оплодяват във Великата Бездна и слагат началото на всеки нов цикъл. В този ред на мисли, приближаването на Венера до Лунният сърп, трябва да се приема символично като влагане зародишът на живота в небесната утроба. 
Неслучайно “аргха” е и продълговат съд, употребяван от йерофантите като жертвена чаша в култа към Изида, Астарта и Венера-Афродита (богини на зараждащите сили на Природата/Материята). Когато бъде поставен хоризонтално, лунният сърп има формата на лодка или кораб и тогава е ясно защо строителя на кораба на аргонавтите се нарича Арг или Арго, а построения от него кораб също “Арго”, а участниците в похода за Златното рухо – аргонавти. Аргус Паноптес – Всевиждащият стоок великан, син на Гея е и пазителят на Йо – любовницата на Зевс, превърната от Хера в бяла крава и затворена от нея с пазач вездесъщият Аргус Паноптес.                                  
  Малък двузнаков надпис показващ именно тази “аргха”, в която се влагат зародишите на живота е изобразен на скалата около Щутград , встрани от основната композиция “Лунен сърп-Венера”, в северна посока и въпреки своята първичност на изработката, той се роднее с подобни изображения в новопредставени, извадени от 80 годишна секретност, артефакти на маите в Мексико.                                                                                                                                   
                           
 Долу подобни от Месопотамия                                                                         
                                                                                                                                                                                                                                                                           и Шумер                                               
   Древна индуска легенда разказва, че първото грехопадение било извършено, когато Брама-Праджапати се влюбва в собствената си дъщеря Ва (Небето или Зората) и приема образа на елен, а тя – на сърна. Всичко това са символи-фундаменти на лунният път на вярата. 
Затова наличието на женския аспект в честванията на третият Дионис-Иакхус, не е никак случайно. Орфическите разбирания за него са, че той има двойна природа, включваща, освен мъжкия и женският аспект (Слънцето и Луната). Последният е наречен с доста интересното име Миза или Мизес (Misa, Mises) и има посветен отделен химн в орфизма, в който този аспект е наречен «неизразима, чиста и свята царица”. 
Той също така е недвусмислено изразен на скалата със записа около Щутград по един много интересен начин под формата на женски устни (вж. http://www.voininatangra.org/modules/xcgal.../DSC_0140-1.jpg ), символ, чийто начин за изобразяване много прилича на египетският йероглиф Ru/Re – “врата, уста, място за излизане” и вероятно в случая визира “мястото или вратата”, през която посвещаваният трябва да влезе в мистериите или да ги напусне като посветен. Не бива, обаче да се изключва и другото му тълкуване, че e женски символ на месторождението и указва посоката “север” (месторождение в северната част на Небето), защото в случая символът наистина сочи тази посока.                                  
                                                                                                             Женският аспект на Дионис-Иакхус е вътрешноприсъщ, неотделен от самия него, така както Ева е вътрешноприсъща на Адам, преди разделението им. Съвсем логично е да се предположи, че Дионис-Иакх в орфизма носи същата идея за изначалното божествено (девствено) състояние на човека, каквото имаме описано и в книга Битие. Затова в Елевзинските мистерии, той е описан като “богът, който носи Спасение”, една концепция, напълно припокриваща се и преминаваща след това в християнството. Свидетелството в тази посока е възкресението на Дионис-Бромиус след неговото разкъсване, като Иакхос, (който всъщност е възстановеният първи Дионис- Загрей) и Спасението, което той носи, така както в християнството Спасителят след Възкресението възстановява божеското достойнство на човека, загубено вследствие изгонването му от Рая. Представата за Дионис-Иакхос като дете и същевременно като бог Спасител виждаме много ясно демонстрирана след това в християнството. Матей Гл.18:3. и рече: “истина ви казвам, ако се не обърнете и не станете като деца, няма да влезете в царството небесно”. 
Символът, с който е представен Дионис-Иакхос/Вакхос/Бакхос като “Спасител на Човечеството” е Рибата. С този символ, той се асоциира с богове като шумерският Енки (Еа), филистимският Дагон, индийският Вишну, асиро-вавилонският Оанес, догонският Номо и т.н. Същественото в този символ на Рибата е именно идеята за Спасението на човечеството от Потопа или както е посочено в индийската митологична концепция “Вишну е Рибата, насочваща Ковчега на Вайвасвата Ману през водите на Потопа”. 
Съгласно написаното в кодексите на маите и ацтеките, обаче, причина за потопа описан в Библията е именно планетата Венера. Тя постепенно се приближила към Земята, и по целия свят започнали ужасни бедствия. Земята с по-голямата си маса и гравитационна сила, издърпала от нея облак от водород, който, влизайки в атмосферата на земята взаимодействал с кислорода и изгорял, образувайки голямо количество водна пара. Вследствие на това, над повърхността на планетата се формирали огромни черни облаци и повърхността на Земята била залята с вода, като вследствие обилните валежи, водата достигнала нивото на планините. Всичко това било съпроводено преди това с големи пожари и непрекъснато падане на големи метеорити. 
Според въпросните кодекси ( http://simon-vit.livejournal.com/29237.html ), Венера пет пъти се приближавала до Земята опасно близко и пет пъти предизвиквала най-различни катаклизми. Шестото й приближаване било на достатъчно голямо разстояние и не предизвикало катаклизъм.
Най-вероятно при тези свои приближавания на Венера е влизала в съединение с Луната, поради, което при маите, Их Чел ( Ix Chel), Луната-богиня е и водна богиня, управляваща раждането и тъкането и се изобразява държаща кана с вода, която тя изливайки на земята, може да възпроизведе друг всемирен потоп. Затова изображенията й са комбинация от водопад и змия.                                                                                      
   Подобен вид запис на такъв род бедствие, описано в кодексите на маите има и на скала край село Ситово ( вж.http://www.voininatangra.org/modules/xcgal/albums/userpics/10544/Sitovo_skala%20sxs%20znaci%7E0.jpg и сравни с http://2.bp.blogspot.com/-RNVacsbLA90/T2lW...1%8B+%D0%BA.png ) 
Затова е необходимо да отбележим, че съединението на Луната и Венера, има и своята обратна, отрицателна страна* , не само посочените позитивни аспекти.                                                                                                
 Съединение на Луната, Венера и Юпитер от Големия телескоп наПаранал на Европейската южна обсерватория                                                                                               
 
                                                                                                             
Венера винаги е третият най-яръкт обект в небето (след Слънцето и Луната)Повечето от нас наистина не мисля, на Венера като притежаваща редица фази като луната, но го прави, и  показва най-големия си блясък в пълна фаза. Венера - като "Вечерница" - е била най-ярката на 6 декември, когато тя бе в близост до това, което астрономите наричат ​ най-голяма осветена степен.Този път на най-голям блясък за Венера винаги се случва малко преди планетата да мине между Земята и СлънцетоСкоро, Венера ще излезе от отблясъците на слънцето преди зазоряване.През следващите месеци, се е виждала  като "Зорницата" от средата на януари до края на октомври 2014 г.И е блеснала в своята брилянтна светлина най-добре в средата на февруари.
[Image: Земята и Венера обикаля около Слънцето на часовниковата стрелка, както се вижда на север от равнината на слънчевата система.Венера достига своя най-голям коефициент на удължаване на вечерното небе около 72 дни преди отстъпва връзка и най-голямото му удължение в утринното небе около 72 дни, след по-ниско връзка. Този свят се проявява в най-голямата си светеща степен по средата между най-големия коефициент на удължаване и отстъпване на връзка. Източник: EarthSky.org].