неделя, 25 януари 2015 г.

Избор на реалности




Осъзнавайки работата на сензориката и на ума и тяхната роля в създаването на класическата реалност в процеса на наблюдение (декохерентност на обкръжението), аз мога да разбера, че онова, което обичайно се разбира под реалност на явленията не е нещо друго, а продукт на работа на моите системи на възприятие и фиксации, оценки, и предпочитания на ума. Обикновения човек не може даже да различи света на своите представи от реалността, както на равнището на образите, така и на равнището на вербалните личия. Съществува явление, наречено вътрешна репрезентация, в резултат на което мисълта, представата за нещо, е способна да предизвика точно такъв сигнал по нервните вериги, както и реалният обект.

Този избор на реалности, който аз суперпозицият , напълно се определя от работата на моите системи н възприятия и от ума. И само в състояние на сливане със света (обичайно за неговото обозначение се използва думата самадхи) аз преставам да бъдя безсъзнателен прибор, предсказуемо отделящ само определени компоненти на суперпозицията от безкрайният им брой. Още веднъж: този неизменен център на битието във всеки от нас, за който говорехме, се оказва равен на Вселената! Другояче не може да бъде – само в затворена система се запазва кохерентността на състонията.

Активното, осъзнатото възприятие, достъпно в състоянието на самадхи, това е творчеството. Със своето активно наблюдение (взаимодействие с обкръжението) ние проявяваме едни или други негови свойства, тоест реализираме скрития потенциал на Пустотата, потенциалът на състоянието на суперпозицията. В това състояние ясно съзнаваш илюзорността на всички граници и своята възможност да ги разтваряш и организираш.
Може да се добави, че всеки опит, основан на разделението на субект и обект, древните индуси са наричали майа – илюзия. Въпросът не се свежда до това, дали всичко наоколо е илюзия или не.Въпросът е в това, че в този случай е невъзможно да се различи реалността от илюзията – нали е невъзможно да се узнае, каквото и да е за обекта, без да се взаимодействува   с него. А в резултат на  взаимодействието, състоянието на субекта и обекта се „заплитат”, стават взаимосвързани, някакви части от всяка от двете подсистеми се оказват примесени и вече няма никаква възможност да се отделят в тази „преплетена” част, кое се отнася към първия обект и кое към втория. Примерно, по същия начин, ако реката се влива в морето, на някакво разстояние от брега вече не може да се каже, къде е речната вода и къде морската. Те са се смесили!
 Обаче в тази част, която още „не се е смесила”, ние както преди можем да разделим системата на съставящите я, т. е. да кажем: ето тази част се отнася до първата подсистема, а тази до втората.Такова състояние е характерно за всички обкръжаващи ни обекти (доколкото всички те
взаимодействуват помежду си) и се нарича смесено-заплетено състояние.
 Подозирам, в много вече назрява въпросът: ако не гледам Слънцето съществува ли?                                                                                                                                                                                                                                                                     Да, ако никой ама никой, не „гледа” Слънцето и нито един обект наоколо (включвайки   
астероидите, другите звезди, прахът, атомите и т.н.) не взаимодействуват с него и не записват в структурата си информация за него, то Слънцето престава да съществува като локален класически обект и преминава в чисто квантово (непроявено, нелокално, суперпозиционно) състояние. Обаче,доколкото наблюдаващите подсистеми наоколо са огромно множество, Слънцето изпъква пред тях като локален класически обект. Другите обекти от външния свят вече са осъществили декохерентност и са прехвърлили обекта под наимено анието „Слънце” в окално състояние. При това, всеки от обектите „вижда” другия само като онези компоненти, взаимодействието с които в него са били достатъчно силни за фиксация на състоянието. Може да се каже, че всеки от съществуващите обекти внася своя принос във формирането на реалността. И ако такива обекти са достатъчно много, реалността около нас се представя като „обективна” и независеща от нас. В този случай възниква илюзията за обективността на света и съществуването в него на История. Разбира се, такава „обективност” възниква преимуществено в „плътните” пластове на реалността, характеризиращи се с висока енергия на взаимодействията и ниска степен на заплетеност, когато множество обекти ВЕЧЕ са осъществили декохерентност на интересуващата ни нелокална структура. А в общия случай нито  Историята, нито „обективния” свят не съществува.
 Тук има важен и тънък момент. Както вече се каза, равнището на „класичността” на обекта се
определя от записваната в обкръжението информация за неговото състояние, получавана в хода на взаимодействията. А количеството на тази информация, на свой ред, пряко зависи от характерната за даденото взаимодействие енергия; колкото по-силно е взаимодействието, толкова повече се изменя състоянието на обкръжението, толкова повече в него се записва информация за обекта. 
                                                                                                               

Да си спомним сега, че всяко материално тяло се състои от структури, силно различаващи се
с типичните си енергии на взаимодействие. Ядрата на атомите се характеризират с един порядък от енергия на взаимодействието, химичните връзки с друг, възбудите в електронния газ с трети, междуспиновото взаимодействие с четвърти. И така нататък. Т. е. всеки обект се представя като верига от взаимодействащи квантови полета, различаващи се с енергията на взаимодействие. Т. е. енергетичния спектър на системата може да се разбие на участъци, всеки от които се характеризира със собствена „сила” на взаимодействието с обкръжението. Не е трудно да се направи извода, че тази част от полетата, която най-силно взаимодейства с обкръжението, преминава в проявено, локално, класическо състояние. А тази част на полетата, която взаимодействува с обкръжението слабо, остава в нелокалното, суперпозиционно, заплетено състояние. По-точно, в двата случая полетата и съответстващите им частици ще се намират в смесено заплетено състояние, само че в първия случай степента на заплетеност ще бъде много по-малка, отколкото във втория.
                 
Например, ако ние сега гледаме стената и фиксираме нейната форма, цвят, материал и т. н., тя ни се представя като класически обект. Но състоянието на поляризацията на атомите в стената ние не фиксираме и съответстващата им „част” на полето на стената продължава да се намира в нелокално заплетено състояние. Т. е. стената някак присъства едновременно в две плоскости – като локален обект, намиращ се пред нас и като нелокален, намиращ се „навсякъде и никъде”.
                                                                                                                 

Подобно явление е известно в научната литература под наименованието quantum halo (квантове
хало, квантов ореол). Квантовото хало се определя като обкръжение, обвиващо локалната
съвкупност частици, при което размерите на това обкръжение далеч излизат от пределите на
границите на „централния обект” и съотвестващите му полета. В днешно време това явление
интензивно се изучава както теоретически, така и експериментално, основно от системите с неголям брой частици. Идеята за използването на по-общо представяне на „веригата” взаимодействащи помежду си квантови полета, различаващи се с енергията на взаимодействието и съответстващата й степен на нелокалност, в това число за описание на „мистическите” феномени, принадлежи на Сергей Доронин – физик, професионално занимаващ се с теорията на квантовите компютри, а като увлечение – с обяснението на свръхестествените явления като макроскопическите квантови корелации. Неговата идея ми се струва необичайно плодотворна. В рамките на тези представи в единния подход може да бъде разбран и описан огромен брой различни явления, включвайки обикновените и осъзнатите съновидения, пътешествията извън тялото, ясновиждането и много други. До това ще се докоснем по-късно, а сега няколко думи за психическите феномени въобще.

За тях ситуацията е по-различна, отколкото за физическите тела. Всеки от нас проявява в другото само тези структури, с които той най-много и интензивно взаимодействува. Доколкото
„наблюдателите”, способни да различават финните психически състояния, неизмеримо са по-малко от способните да „виждат” Слънцето и енергията на взаимодействието на равнището на мисъл-формата, съпоставима с енергията на самата мисъл, то и степента на влияние на наблюдателя на нашето състояние може да бъде достатъчно висока.                                                                                                                                                                                                                   По-висока става и субективността на възприятията – колкото хора, толкова могат да бъдат и
мненията за характера на другия човек. Ако един психоаналитик, например, вижда в 90% от своите клиенти едипов комплекс и намира за това камара „обективни” доказателства, то друг, в напълно аналогичен избор, вижда в 90% анална фиксация.
 Приведените цифри са реални и даже типични. Натрапва се извода, че там, където се касае за
качествата на другия човек, ние не толкова ги наблюдаваме, колкото ги създаваме в хода на
взаимодействието си с тях. Видимият от нас свят е вторичен, той отразява нашите качества. Навярно и вие самите се сблъсквате с хора, за които „всички жени са глупачки”, или „все мъже са негодници” и които привеждат толкова „обективни” доказателства, че могат да убедят и другите!
 Следва да се добави, че всякакви способи за твърда манипулация на човека, започват с това, че камшика, заплахата или насладата (т. е. чрез усилването на енергията на взаимодействие с тях!) довеждат човека до определено фиксирано състояние. Нататък неговото поведение е определено и предсказуемо, защото неговата психика става класическа, става предсказуем обект. Така че ако искате да бъдете непредсказуеми, свободни и способни да се проявявате, каквото ви е угодно – намалете въвлечеността в ставащото, намалете силата на взаимодействие и съответсващото равнище на класически корелации! В нас винаги има в наличност равнища на съзнанието, където ние сме нелокални и се намираме „навсякъде и никъде”.
 А сега можем да се върнем към каналите на възприятие на реалността. Всеки канал на възприятието се характеризира с участък в спектъра на съзнанието, с който ние възприемаме света. Те, както изяснихме, са няколко и всеки от тях се характеризира на първо място със силата на взаимодействие с обкръжението на този участък от спектъра на съзнанието, с който ние сме тъждествени. И силата е правопропорционална на равнището на класическите корелации, т. е на проявлеността на детерминизма, на пространството и времето. А степента на квантова заплетеност с обкръжението и свързаната с нея Свобода, като отсъствие на зависимост, е обратно пропорционална на всичко това.
На единият полюс ние представляваме класическия обект, локализиран в пространството и времето, отъждествяван с тялото или черепната кутия и виждащ наоколо изолираните обекти. И подчиняващ се, като локален обект, на всички съществуващи причинно-следствени връзки. На този полюс ти съществуваш като личност, обаче, при това ти си обусловен и детерминиран с всевъзможни стериотипи и зависимости. Тези стереотипи може даже и да не забелязваш, но за това е необходима достатъчна дистанция между теб и твоите възгледи. А дистанцията може и да не съществува.
                                                                                               

На пределното равнище, равнището на „истинското аз”, ние сме заплетени с цялата Вселена като цялостност и сме невероятно, невъобразимо свободни – макар и по силата на това, че от нищо не сме зависими и не сме обусловени. „Аз и Отецът мой Небесен сме Едно” – така е казвал за това Исус Христос. Щом като няма нищо лично и егоистично в това състояние, просто ти си Живота, ти си свободата, тя се излива от теб и чрез теб.

За много мисълта за възможната загуба на личността изглежда напълно неприемлива, тази мисъл прилича на разтваряне в някаква еднородна сива маса, сякаш имаме напускане на живота. Това не е така. Загубата на индивидуалност не се случва, ти не се спускаш до животинско равнище на съществуване, достигаш именно човешкото равнище. Да добавя, съветът на Буда да не се считаме за личности се отнася само до онзи, който вече е станал личност и е видял ограничеността за възможностите за реализация на това равнище. Думата „личност” произлиза от думата „маска” (в превод на руски думата маска е „личина” – игра на думи – бел. прев.), т. е. маска, роля. Да се боиш да загубиш личността си, значи да се боиш да загубиш затвора на привичните си роли и маски да се боиш да загубиш илюзиите. А що се касае до „заминаването от живота”, примерно това е такова заминаване, каквото става при престаналия да пие човек пред погледа на пиещите му съседи.

И последният момент. Не трябва да смятаме един от всички полюси, едно от всички състояния, един от всички канали на възприятието за по-добър или по-лош от другия. Всички те са равноправни, всички са съвършени и всичките им комбинации са съвършени. Те просто имат различни съвършенства, както е различно съвършенството на пъпката и съвършенството   на разцъфналия цвят.                                                                                                                                                                 


Възгледът за съществуването показаните възприятия намира потвърждение в неврофизиологичните изследвания; например, интересуващите се могат да се обърнат към работите на Кен Уилбър, който е смятан за най-прогресивния теоретик на трансперсоналната психология и даже го сравняват с Айнщайн в областта на изследванията на съзнанието. Според него, спектърът на човешкото съзнание се характеризира от практически
непрекъснат диапазон, характеризуем от възприятието на двойнствен (т. е. разделен на обект и субект) свят с изолирани плътни обекти (за индикатор на това състояние, в частност, служи
високочестотната бета активност на мозъка), следван от промеждутъчната област на възприятието на света като течащи, изменящи се и взаимосвързани форми (алфа активност), до диапазона на възприятието на всеобщото, космическо единство (нискочестотната делта активност).

                                               
В състонието на бодърстване възприятието на света, посредством делта активността на мозъка, в болшинството хора е подтисната, а алфа активността се покрива от още по-мощната бета активност, отговаряща за виждането на ставащото в предметния свят и за „тактическата готовност”. В резултат, човек просто не забелязва по-слабите сигнали „на цялото” и не умее да преустройва възприятието си или да снижава равнището на шумовете така, че да вижда и чувствува цялото. Получаваният по време на съня опит за единство и взаимовръзка на всичко с всичко остава неосъзнат и недостъпен. И така излиза, че почти всички хора нямат осъзнат опит във възприятието на целия спектър на реалността, от разделението до всеобщото единство.

Става така, че пред обичайния човек светът се представя в своето демонично облекло във вида на роли, маски и изолирани форми, борещи се за оцеляването си. В този случай дълбокият контакт и сътрудничество със себе си и обкръжението става невъзможно. А нали всички тези възможности ВЕЧЕ присъстват в човек и може да им се даде път.                                                                                                                                                                                                                  По такъв начин, колкото по-висока е активността на мозъка, неговата насоченост към предметния свят и количеството събирана за него информация, толкова по-ниска е степента на квантова заплетеност с обкръжението и по-високо равнището на проявление на класическите корелации.
И така, да изведем предварителните изводи. Суперпозиционните състояния са присъщи на онези пластове от реалността, които достатъчно слабо въздействуват с обкръжението. За да се прояви едното или другото състояние, трябва просто да се активизира взаимодействието с обкръжението. С други думи, в термините на „експеримента с двете цепнатити” осъзнато да се постави детектора до „нужната” цепнатина. Това може да се извърши, както от привичната за много позиция на заинтересования играч, така и заставайки над ситуацията, преминавайки върху този участък от спектъра на съзнанието и върху тази степен на заплетеност с обкръжението, където няма разделение между желания и нежелания изход.
В тази позиция ставаме Творци, играем свободно, без да се грижим особено за достигането на
утилитарен резултат. Нещо от сорта на „изкуство за изкуството”, а не изкуство за народа. Главен става процесът, става Играта. Целта на играта при това не е някъде навън, както винаги, когато се достига нещо, целта е вътре в теб, ти просто живееш и тя чрез теб и само чрез теб се реализира. В това състояние и книги се пишат, и работата спори, и рибата се лови, и децата се раждат и растат.
Представете си, че например вие познавате две момичета и двете нямат против да се омъжат.
Едната постоянно пази целта в ума си, общува основно с „перспективни”, понякога даже при
първата среща намеква на младите момци за желанието си. А втората общува с тях, просто защото така й харесва и с тези, с които иска.
С кои млади хора е по-приятно да се общува? Кой има повече шансове? По-скоро втората. Не е ли така? Та нали тя постъпва като Творец, без да е свързана с целта. Защо да й се поставят цели, ако самата природа ще я изведе там, където трябва? Защо й е нужно още нещо, когато всичко, което й е нужно, ВЕЧЕ го има, има го точно СЕГА? И такъв опит на творческото състояние, когато целта я има и я няма, съществува във всички. В някого това състояние явно присъства при приготвянето на любимото блюдо, в някого при управлението на автомобил, в някого при събирането на гъби…
Малко другояче казано, е да застанеш над ситуацията и това не значи да бъдеш въвлечен в
ставащите събития; например, както Гъливер не е бил въвлечен в конфликта между другите герои на Суифт, разпалващи война заради спора, от кой край да се разчупва яйцето, от острия край или от тъпия.
При това, такава позиция на съзнанието не означава отстраненост и безучастност. Просто ние
прекрасно разбираме, че тече игра, ние играем и можем да управляваме отвън всякакви мисли,
чувства и емоции в произволна степен, абсолютно без да бъдем удържими и свързани с тях. В нас се проявява възможност за управление на системите на внимание и възприятие, които стават системи за създаване и активно изменения на реалността. Парадокс: желанията се изпълняват в състояние,където няма никакви желания, където си спонтанен и играеш с тях!


                                                                                Да се спрем по-подборно на методите за регулиране степент на квантова
заплетеност с обкръжението на нашето съзнание, даващи възможност да
се попада на едни или други пластове от реалността. Способът, според
големите сметки, е един – това е осъзнатият контрол над интензивността и
направление на взаимодействията между нашето съзнание и
обкръжението. Всеки негов технически вариант винаги е основан на
влизането в момента на „Тук и Сега”, на приемането на всичко ставащо
наоколо, защото непримането на момента и ситуацията винаги означава
местонахождаване върху пластовете на ума, обусловеност и свързаност на
представите, какво и как трябва да бъде, и съответстващ разкол между
тези представи и ставащото.                                                                                                                     Все пак, от позицията на физиката, имаме два основни пътя:
Първият от тях е достатъчно очевиден и ние вече говорихме за него. От „силата” на нашето
взаимодействие със света зависи онова равнище на реалността, което възприемаме и за увеличаване степента на заплетеност е необходимо вниманието да се пренесе от анализа на предметната информация върху процесите, ставащи в по-финните структури. Т. е. да се намали класическото взаимодействие с обкръжението и да се премахнат собствените „шумове” – такива, като вътрешния диалог и различните видове напрежения. Като предел, например, при медитация върху пусто пространство или върху паузата между вдишването и издишването, съзнанието е способно да достигне до чистото заплетено състояние, където няма никакви класически ваимодействия, а остават само квантовите корелации. Като правило, необходимите състояния се достигат от практикуващите в началото върху килим и едва след това се пренасят във всекидневния живот. Един от най-сложните моменти по този път, с който се сблъскват много практикуващи е умението да се запазва активност
на съзнанието при практически пълен покой.                                                                                                                   
 Другият път е не по-малко очевиден, макар отдавна да се използва в редица езотерични практики.Той се състои в това да се установи контрол над потоците енергия вътре в тялото и умението бързо да се променяме своите състояния. В този случай, при бърза смяна на нашите състояния, в обкръжението просто не успява да се записва информация за тях. Точно така, както и в нас при това не се записва информация за състоянието на обкръжението. Съответствено, в нас се увеличава степента на квантова заплетеност. Ситуацията е в нещо подобна на снимането с кинокамера на бързодвижещ се обект: при увеличение скоростта на движение неговите очертания се размиват, а след това той може и напълно да изчезне върху заснетия материал.
 За този път също не се изискват някакви свръхзнания или свръхспособности. Помните ли, как
пързалянето на кънки завладява духа? Това е и усещането на потоците (градиентите) на енергията, които възникват при всякакви ускорения. Ако вие започнете да обръщате внимание на подобни усещания при старта на автомобила от място или при обичайното ходене, съзнанието рано или късно ще вземе контрол над тях, само трябва да се научите да отделяте усещанията от потоците неимоверно количества други усещания. И с времето съзнанието ще бъде способно само да създава едни или други градиенти на енергията вътре в тялото. По същия начин, следва да се обръща внимание на усещанията на потоците енергия при силни емоции, завладяващи мислите, по време на изпълнениеята на едни или други упражнения, и т. н. Още веднъж: тук, както и в други сериозни практики, се изисква преди всичко внимание към онова, което става.
 Когато при нас ще става дума за съвсем неотдавна получени резултати, досега непубликувани
никъде, освен в интернет, аз ще указвам авторството. Това се касае и до теоретичната обосновка на дадения метод, той е бил предложен от Серкей Доронин в края на 2002 година.                                                                                      
                                                                              Източникът на реалността                                                                                                                                                   
 Да преминем към въпроса, какво все пак се явява източник на
наблюдаваната класическа реалност, следвайки изложението на известния ни
Сергей Доронин: да предположим, че имаме някаква затворена система, състояща се от две
еднакви подсистеми. Затвореност означава, че системата (разглеждана
цялостно, като единно цяло) не взаимодейства с обкръжението, т. е. няма
обмен на енергия между системата и обкръжението – не съществува поток от
енергия „от вътрешността” на тази система и не съществува поток от енергия
в тази система от страна на обкръжението. Да предположим, че
подсистемите взаимодействуват една с друга, т. е. обменят си енергия. От първата подсистема се движи поток от енергия към втората и обратно, от втората към първата. В резултат на такъв обмен на енергия тези подсистеми се „виждат” една друга като класически локални обекти и степента на  тяхната взаимовъзприемаема локалност зависи от интензивността на потоците енергия.

Но ако се разглежда системата като цяло, потоците енергия от двете тела са насочени в противоположни страни и като сума се „унищожават” един друг, заради това, че като сума, за затворената система, енергията е разпределена равномерно; което може да се разглежда като една от трактовките на третия закон на Нютон, който в изходния си вид, формулиран от Нютон, звучи така: „На действието винаги има равно и противополжно противодействие, иначе, взаимодействията на две тела едно върху друго, помежду си са равни и насочени в противоположни страни”.

За системата като цяло, вътре в нея няма класически обекти, няма никакви енергетически
нееднородности и няма поток от енергия „от вътрешността” на цялата тази система. Ако можеше да съществува страничен за цялата система наблюдател, при което да не взаимодействува с нея, той не би видял в тази система нищо. За него тази система ще бъде чисто-квантова, в която няма никакви класически обекти.

По такъв начин, ако разглеждаме Вселената (Света като цяло), която по определение се явява
затворена система, то следва извода, че Вселената, разглеждана като единно цяло, се явява чисто квантова система. Вселената, като цяло, се намира в чисто заплетено състояние (ЧЗС), или, както е казвал Хермес Трисмегист, „светът се явява невидим в своята цялостност”.

Доколкото, при независимо разглеждане, отделните части на системата на чисто квантовите
флуктуации, отговарящи за ЧЗС на съставната квантовост на системата, преминават в класически флуктуации и са обусловени от единен източник (който се явява Света като цяло, като заплетен, неразделим на части единен обект), следва извода за наличието на такова физическо понятие, което исторически е прието да се нарича „Бог”. Аз използвам терминът „Бог”, като най-привичен и напълно познат термин, ако на някого му се дразни слуха, мога да го заменя с физическия му аналог: „единен квантов източник на класическите корелации”.

Да поясним този момент. Частите на съставната затворена система, чисто квантови в
съвкупността си в пространството с максимална размерност (става дума за гилбертовото
пространство), стават класически обекти в пространствата с по-малка размерност. Т. е. чисто
квантовите корелации в системата, разглеждана като цялостност (ЧЗС за цялата система, Бог), се явяват източник на класически корелации между частите на системата, разглеждани поотделно.

С други думи, Реалността – това е „проявление” на локални обекти от ЧЗС на цялата система,
където тези обекти се намират в нелокален вид (идеи, форми, образи и т. н.).
Тук никой не се опитва да „определи” Бога – за това, ако се следват
теориите на заплетените състояния, би било необходимо напълно да се опише вектора на
състоянието на Вселената като цяло. По своята очевидност, това е невъзможно. Богът (ЧЗС на
Вселената като цяло), не може да се види и не може да се „разбере”, защото няма нищо за разбиране.

Ние може да видим от него само сянка като квантови и инфорационни шумове.

Малко ще уточня последната мисъл, а именно, какво „няма какво да се разбира”. Работата е в това,че умът винаги си има работа с представи, с някакви обекти, т. е. с нещо. Умът не може да оперира с „нищо”, в този случай в него просто няма предмет за анализ. И докато на първи план предвниманието се намира, която и да е фигура, който и да е обект, това означава зависимост от ума, закриващ пътя към по-високи равнища на съзнанието.

„Нищото” става „понятно”, когато на първи план излиза самоосъзнаването. Един от пътищата към това е такъв: вниманието се пренася отначало от обектите върху процесите, а след това върху техния източник. И няма нищо удивително, че за обозначаването на този източник в много традиции се използва метафората „Пустота”.

А сега аз искам да приведа няколко изказвания на Велики Просветлени: Исус Христос, Евангелието от Тома: „Бъдете преминаващи”. Гаутама Буда: „Всички бодхисатви трябва да породят съзнание без да пребивават нито в цвета, нито в звука, нито в миризмите, нито в предметите на света. Те не трябва да пребивават където и да е било и им е необходимо да породят съзнание непребиваващо в нищо”. Шестият Патриарх Хуей-нан, един от (наред с Бодхидхарма) от основоположниците на дзен-будизма: „Ако има привързаност към външните признаци, то вашето съзнание ще бъде      неспокойно; ако има отчужденост от външните признаци на нещата, то съзнанието ще бъде спокойно и само по себе си просветлено. Веднага щом започнеш да се опираш на външните обстоятелства, възниква движение, а движението предизвиква безпокойство. Но ако се отчуждиш от външните признаци, то това ще бъде медитация, ако ще съхраниш вътрешното спокойствие, то това ще бъде просветление – самадхи.
...
 А какво означава „маха”? „Маха” – това значи великото, под това се подразбира, че свойствата
на съзнанието са обширни и подобни на пустотата. Всички светове на Буда са подобни на
пустотата, чудесната природа на човека в основата си е пуста, затова няма нито едно нещо,
което може да се придобие. Истинската пустота на собствената ни природа също е подобна на
това… Обаче пустотата съдържа в себе си и слънцето, и луната, и всички звезди и планети,
великата земята, планината и реките, всички треви и дървета, добрите и лошите хора, лошите
неща и добрите неща, Небесния Олтар и ада, които всички, без изключения, се намират
(пребивават) в пустотата. Пустотата в природата на хората е точно такава (т. е. съдържа в
себе си всички неща и явления).
...
 Съзерцавай съзнанието си и не попадай в зависимост от [външните] признаци на нещата… Да преминаваш през тъмнината на нещата, да бъдеш готов за всяко деяние и от нищо да не се
отказваш, но да се отричаш само от външните признаци на нещата и във всички деяния нищо да не придобиваш – това е Висшата Колесница. „Колесницата” означава практиката, за която не е нужно да се разсъждава, а е нужно да се практикува, затова не ме питайте повече”.
 Както можахме да забележим, Буда, Хуей-нан, много други Просветлени, пък и ние с вас, говорим всъщност за едно и също: ние сами създаваме реалността, която наблюдаваме и тази реалност е илюзорна, доколкото зависи от работата на нашия ум, от нашите фиксации и привързаности. Така, в света няма нищо, освен Единното. И даже умът и системите за възприятие, които създават миражи около нас, в действителност това също е Единното. Основният път към достигането до това е медитацията; медитация не в смисъла на „съсредоточено размишление”, а медитация като с нищо незаето съзнание.                                                                                                                                                                                                         Този извод се намира в съгласие с фундаменталнитен положения на квантовата физика, доколкото фиксациите и предпочитанията са и инструментът за отделяне на едни или други компоненти на суперпозицията, или превръщането на суперпозицията в смес.
 Така че се получава, че всички обекти на този свят, включително ние с вас, камъните, Буда, зведите и т. н. са произлезли от един източник, и всъщност се явяват този източник. Ние можем да не знаем за това, само защото локализираме себе си върху пластовете на съществуване с ниска степен на заплетеност. А това се случва заради силата на нашите привързаности към ума, за когото наоколо има твърде много значимо, твърде много, към което е привързан и в резултат в нашето възприятие на света доминират енергетически силните класически корелации.
 Съзнанието. Какво е това?
 Ако попитаме психолог, какво е това „съзнание”, то най-вероятно, ще чуем нещо от типа:
съзнанието – това е дейност на съзнателната част на психиката. То е това, което може да бъде
вербализирано или осмислено. Но такова определение само разграничава съзнанието и
подсъзнанието, но в ни най-малка степен не отговаря на въпроса, какво е това „съзнанието”. Нека сега се отпуснем и да си позволим да пофантазираме на тази тема.
 На проявеното равнище, съзнанието е преди всичко способно ДА СЕ РАЗЛИЧАВА, т. е. да се
записваме в процеса на декохерентност в собственото си състояние информацията, достатъчна за отделяне на едни или други компоненти на суперпозицията във вектора на състоянието на
обкръжението. Съгласно такова определение, съзнанието може да бъде приписано на всякакъв обект, то ще се различава само по свойствата си. На някакво равнище може да възникне възможност да се управляват потоците питателни вещества, активността на отделните органи и разпределението на  енергията във вътрешността на собствената структура, а на някакво ниво възможност за самосъзнание.И ако по-рано ние говорехме преимуществено за човешкото съзнание, то сега ще поговорим и за другите му равнища.                                                                                                       
 Всеки обект прави реалността реалност със своята структура и активност, отделяйки я като
съвкупност на локални обекти. Ние даваме на света Битието на този обект и сами създаваме граница между себе си и света. Това, което ни изглежда като обстоятелства, в действителност е нашият способ за сборка и събиране на света, за установяване на граници в него.
 Както вече правихме относно нас, да разгледаме система, състояща се от две подсистеми:
наблюдател и обкръжаващата го Вселена. Заедно с останалата част от Вселената, той образува
затворена система. Наблюдателят, благодарение на своите системи за възприятие и запазване на информацията, така или иначе, е способен да различава някои от компонентите на суперпозицията.
Както вече се каза, в такава трактовка наблюдателят може да бъде всеки обект. Например, камък или куче, или устройство, регистриращо разпада на атома или преминаването на частица през детектор.
 Не е трудно да се види, че светът за всеки наблюдател е субективен, той се определя само от тези системи за възприятие и запазване на информацията, които присъстват в него. „Възприятието”, в дадения контекст, означава просто способността на обекта да записва в себе си информация, достатъчна за разделение на компонентите на суперпозицията в обкръжаващия свят.
 Може да се говори за различни равнища на проявеното Съзнание, които се различват едно от друго по способността да отделят едни или други компоненти на суперпозицията в пълния вектор на състоянието и в степента на осъзнаване на себе си като Съзнание. Може да се говори за възприятие и Съзнание на минералите, растенията, животните, човека и за Съзнанието Буда. Всички съществуващо в природата осъзнава себе си на равнището, на което съществува. 
 Нека отново да разгледаме камъка и обкръжаващата го Вселена. Може ли камъкът толкова
ефективно да разделя компонентите на суперпозициите на обкръжаващия го свят, както това прави човешкото Съзнание? Разбира се – не. Но някакви компоненти от суперпозицията той отделя и записва в себе си информация за състоянието на обкръжението. По силата на това, за камъка времето тече, макар и изключително бавно, нали субективният ход на времето се определя от скоростта на създаването от обекта на обкръжаващата реалност. Или с други думи, на темпа на превеждане на обкръжението от квантовото суперпозиционно състояние в смесено, т. е. на темпа на разделение на компонентите на суперпозицията на вектора на състоянието на обкръжението.                                                                                                                                                                                    
 Ако вие някога сте били под наркоза, то знаете, че няколко часа там минават като миг. Ето така, за камъка милиони, ако ли не милиарди години, се явяват миг. В минералите практически отсъства съзнание и осъзнаване на себе си. В тях няма възможност за управление на декохеретността на обкръжението и появяващата след това възможност за свобода, а вместо това съществуват железните закони на класическата физика, причините и следствията. В животните и растенията вече присъства несъзнаваното Съзнание, което може да разделя значително по-голямо количество компоненти на квантовия вектор на състоянието на обкръжаващата Вселена. Тук вече има случайност, има възможност за управление на потоците енергия вътре в системите и свързаната с това свобода като неосъзнавана засега още възможност за сбор на различните светове, осъществявана за сметка на управляемата декохерентност. В този свят времето тече. Като цяло в него доминира причинно- 
следствената връзка.                                                                                                                                                                                                                                                                            
 На човешкото равнище на Съзнание се появява възможност за самосъзнание, възможност за
осъзнаване работата на своя ум, системите за възприятие и управление на потоците енергия вътре в тялото. Оттук потенциално човек е свободен. Обаче в човека, като правило, доминира съзнанието на ума, т. е. осъзнаването на света посредством представите за него. Умът – това е много високо равнище на Съзнание в сравнение с камъка. Но, едновременно, по силата на обусловеността на ума от обкръжението, представите за себе си и т. н., възниква и тотална незсънателност, роботизираност, зомбираност, за които не веднъж сме говорили на (на сайта www.simoron.dax.ru по тази тема се говори в статията „Пет вечери”). По силата на това, за абсолютното болшинство представители на вида homo sapiens времето тече и доминира причинно-следствената връзка. Но човекът, доколкото е способен за осъзнаване на работата на своя ум, на системите си за възприятие, за управление на вниманието и на потоците енергия вътре в тялото, потенциално може да се намира на всички равнища на Съзнанието, в това число и на такова, където няма нито време, нито пространство, нито причинно-следствени връзки.
 Накрая, последното и висше равнище на Съзнанието се характеризира с осъзнаване на Съзнанието от самия теб. Това е осъзнаване на себе си, като неродено съзнание, т. е. съзнанието в чистия му вид, предшестващ идентификация с обекта.
 Човек осъзнава работата на своя ум и системите си за възприятие, тяхната роля в създаването на илюзорността на феноменалния свят. Той е способен осъзнато да отдели едни или други компоненти на суперпозицията и е способен да не отделя никакви компоненти въобще. Той излиза от рамките на този илюзорен свят, излиза извън пределите на ума и егото, излиза към Цялото. Сега той е и Цялото – едно и също с него. Светът е в теб, а ти си в него.
 Това не може да се разбере, защото тук няма нищо за разбиране, но може да се привнесе в живота.
Мистиците говорят за това състояние като за тотално потапяне в Бога. В това състояние няма аз, има просто Съзнание, което няма граници, названия и форми. Това е Съзнанието на Христа, Буда,Кришна, Лао-дзъ. За теб повече няма време, няма пространство, няма причини и следствия. Ти пребиваваш във вечността, носеща имената Тук и Сега, в състоянието на единство между себе си и света, във всеобхващащо разбиране и радост. В това състояние имаш милиони възможности как да постъпиш, но го няма въпроса за избора. Той е очевиден. Наистина, във вечността пребивава и камъкът и малкото дете. Но за разлика от камъка или детето, ти сега напълно осъзнаваш това.
Последното твърдение, впрочем, вече е невярно, защото няма какво да се осъзнава… и няма кого.
Съсзнанието Буда не съществува, защото не съществува самият Буда! Човек се е завърна у дома.
Сега той е живата Истина и живият Бог. Той е разцъфването на сакура, която още я няма… Той е Никой. И той е всичко.                                                                                                                                                                        
                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                     
                                                                                                                                                                         КВАНТОВИЯТ СВЯТ – ОПИСАНИЕ НА КАРТИНАТА  НА СВЕТА                   

Няма коментари:

Публикуване на коментар