неделя, 25 януари 2015 г.

СМЯНА НА ФОРМАТА



По целия свят има истории за сменящи формата си богове, богини и полубогове. В Африка се разказва, че О’Номо някой ден ще се върне на Земята, за да създаде нов световен ред с предшествениците на човеците, а после ще възвърне истинската си форма и ще управлява от водата. Историята на
основаването на Камбоджа е много подобна. Женската Нагини излязла от водата, сменила формата си и създала нова страна.

За полубоговете, произлезли от бог (извънземно) и смъртен (човек), се казва, че имат среден интелект и/или физическа сила. Като химическите екстракти от есенен минзухар, генетичните екстракти от „боговете” водят до удвояване на интелигентността у хората, превръщайки ги в герои сред останалите хора.

Обяснението за способностите за смяна на формата е атавизмът. Атавизмът, повторното появяване на стара ДНК след промеждутък от много поколения, е малка част от процеса. По-малка част може да бъде открита на субатомно ниво. Смята се, че основните градивни частици на материята са атомите.

Според западния възглед за физическия свят, протоните, неутроните и електроните са основните компоненти, изграждащи атома.
Електроните обикалят с висока скорост около ядрото и по този начин образуват „обвивката” на атома. Смята се, че всичко това се държи цялостно от електромагнитната сила. Онова, което отличава един атом от друг, е броят на електроните и протоните.

Има 105 основни елемента, които се различават по цвят, текстура и тегло, тъй като имат различен брой електрони и протони. Материята представлява просто кондензирана енергия, като промяна на атомната енергия чрез прибавяне или изваждане на частици ще доведе до промяна на физическата субстанция, която създава този атом.

Материята е много по-малко солидна и далеч по-ефимерна, отколкото изглежда. Атомите са съставени почти изцяло от „празно” пространство. Едно от най-важните неща, които трябва да се запомнят, е че смяната на формата е движение.

„Положително” и „отрицателно”, „ин” и „ян”, нули и единици – с тези принципи може да се промени, създаде и унищожи всичко. Генетичният код на „универсалното дърво”, приложим към разчитането на записите, произхождащи от ядрената ДНК или прокариотната ДНК, има един иницииращ кодон и три прекратяващи кодона, които да започнат и да спрат синтеза на протеини. Чрез термините на основите на РНК, иницииращият кодон е AUG (кодове за метионин (MET). „Стоповете” са UGA, UAA и UAG. Генетичният код на митохондриите има три иницииращи кодона - AUG, AUA и AUU. Четирите
стоп сигнала в кода на митохондриите са AGA, AGG, UAA и UAG. Следователно, в кода на митохондриите има само 60 възможни кодона. В митохондриите кодонът UGA сега закодира задействащ момент (TRP), вместо сигнал „стоп”. Кодът на митохондриите е симетричен спрямо закодираните
аминокиселини.Тъй като е по-симетричен от универсалния код, кодът на митохондриите би трябвало да е по-
древен. Изследователите са заключили, че силно „консервативните” гени на протеините са съществували
горе-долу по същото време, когато първите клетки са се „появили” на Земята. Гените на ядрото са както
консервативни, така и иновативни: консервативни, защото са запазили в банката си данни всеки един интрон, а иновативни, защото могат (и ще го направят) някой ден да открият приложение на интроните, които биха могли да послужат като превключвател за задействане на неочаквани гени
(извънземно/животинска материя).

Този превключвател е човешкото съзнание, работещо с епифизната жлеза. От гледна точка на филогенезата епифизната жлеза при хората е модифицирано око. При други форми на живот като амфибиите и влечугите, най-вече гущера Sceloporus occidentalis, епифизата присъства като теменно или
трето око на върха на челото. При други форми на живот, като бозайниците, епифизата ембрионално се е изтеглила в главата, превръщайки се от физическо трето око в светлинен преобразувател, който преобразува светлината в хормонални сигнали, които могат действително да променят формата и
функцията на физическото тяло.                                                                                                                                                                 Епифизните секреции мелатонин и сератонин действат като хормонални ключове, отключващи 
портата към несъзнателния ум. За мелатонина е известно, че инициира сънищата, задействайки locus coerulus. Locus coeruleus е черен, тъй като съдържа големи количества меланин, същият химикал, който
създава цвета на кожата и който в този случай се открива в самата структура на мозъка. Нещо повече, locus coerulus е дванадесетият и най-висш във веригата от дванадесет пигментирани мозъчни ядра, коитосе откриват в мозъчния ствол. Това са т.нар. субстанции негра (черни), и свързаните с тях ядро brachialis pigmentosus и ядро paranigralis. Останалите девет ядра са или част от невромеланиновия колон или
съседни на невромеланиновия колон. Те са: locus coeruleus, nucleus intracapularis sucerleus, nervi trigeini,
mesencephasius, pontis cenralis oratis, tegmenti pedennculoponticus, parabrachialis, medialis dorsomotor и retro
ambigualis. Името locus coeruleus означава буквално „черна точка”. Locus е латинска дума, като stlocus
locum означава точка или точица. Coeruleus произхожда от санскритската дума caeruleus yamas, което
означава „черен”.
Д-р Клемент, чийто литературен псевдоним е Хилтън Хотема, е писал за епифизната жлеза и предмета на метафизиката. В един от трудовете си той е писал подробно за епифизната жлеза, водейки регистър на откритията си. Той е написал, че вибрационната честота на епифизата е толкова висока, че не
може да се измери с виброскоп. Г-н Хотема предполага, че епифизата вибрира с милиарди оборота в
секунда. Комбинирайки доклада на д-р Хотема със съобщения на очевидци на смяна на формата от автори
като Фредрик Кай и Малидома П. Сам, човек би счел, че епифизната жлеза работи на ниво четвърто
измерение (или по-високо), като не само достига света на сънищата/духовния свят, но на практика разбива
холографския образ, който виждаме в третото измерение. Чрез добре трениран съзнателен ум епифизната
жлеза може да вибрира в цялото ни тяло с милиарди оборота в секунда, задържана цяла от електромагнитното поле на тялото, като по този начин получи достъп до ДНК на тотема/отпадъчната ДНК. И така, къде се намира тази тотемна или извънземна ДНК? И знаели ли са туземците за нейната
сила? За да отговорим на последния въпрос, отговорът може би се крие в резбарското изкуство. Пилонът
на тотема е резбован с картини на предците на хората в центъра близо до основата, а тотемното същество
се изобразява в горната част на пилона, в зоната на главата. Пилонът на тотема е като човешки гръбнак, а
горната му част е като глава или мозък.
Отговорът на първия въпрос може да бъде открит в един чисто научен източник – Книгата по анатомия на д-р Грей, класическото издание за колекционери. В тази книга читателят ще открие някои много странни отклонения при „картографирането” на човешкото тяло. Например, изследване на  церебро-гръбначна течност и говорене за влечуги и епифизното око на гущера. Следва частичен цитат от
раздел „Нервна система” от Анатомията на д-р Грей:
„Церебро-гръбначната течност изпълва субарахноидното пространство. Тя е бистра, прозрачна
течност с леко солен вкус и слабо алкална реакция. Според Ласейн тя се състои от 98.5 части вода, като
останалите 1.5 процента са твърда материя, животинска и соли. Тя варира в количество, като е най-
изобилна при възрастните хора, и бързо се репродуцира.” Последното твърдение идеално съвпада с
историята, написана от Малидома П. Сам за смяната на формата на баба му. Втората част от цитата идва
от раздел „Среден мозък”: „Структура: Епифизната жлеза се състои от множество фоликули, обгърнати от
епител и свързани помежду си чрез израстъци от свързваща тъкан. Фоликулите съдържат прозрачна гъста
течност и известно количество песъчлива материя, наречена acervulus cerebri, съставена от фосфати на
магнезия и амоняка, заедно с малко животинска материя. Тези втвърдявания са почти постоянни в
съществуването си и присъстват през всички периоди от живота. Намират се по повърхността на тялото на
епифизната жлеза и понякога по стъбълцата й... Морфологично епифизната жлеза се счита за хомолог на
структурата, определила епифизното око на гущерите. При тези влечуги церебралната епифиза е прикрепена чрез удължено стъбло и се проектира през теменния отвор. Върховата му точка се намира точно под епидермиса и при микроскопски оглед присъства рудиментарно под формата на структури, подобни на онези, които се откриват в очната ябълка.”
Други неща, които трябва да се изследват, засягащи смяната на формата: муцин (вид протеин –б.пр.), мукопротеин, вагусен нерв, гама-аминобутирична киселина, индоламин, целомическа течност, хексосамин, хепарин и електрическите системи на мозъка и сърцето. Изследвайте областта около
епифизната жлеза – голямата церебрална вена. Продължете с изследване на средния мозък и сърцето, както следва – от висшия към низшия коликулус, до малкия мозък. От малкия мозък до
пирамидалната/гръбначно мозъчна зона до гръбнака. Достигнали гръбнака, изследвайте внимателно
симпатичния ствол.
Магията на електрическата система на сърцето се крие във фундаменталния стремеж на природата
към балансирано движение. С това твърдение, да погледнем как хората разбират работата на сърцето.
Класическият възглед гласи нещо такова: „Мозъкът и нервната система контролират подсъзнателно
ударите на сърцето.” Сега сравнете класическия възглед с изследванията на биохимика от
Калифорнийския университет Айзък Харари. Г-н Харари смлял сърдечния мускул на мишки и добавил
ензим, който да разгради протеина, свързващ клетките. Поставил клетките в хранителна среда и след
няколко часа някои от клетките започнали да туптят. Клетките започнали да се делят и скоро вече гъмжало
от тях. При докосването си една в друга водещите клетки придавали ритъма си на нетуптящите клетки, а
когато една биеща клетка се докосвала до друга такава, двете синхронизирали ритъма си, приемайки най-
бързия ритъм (вибрация/движение). Стабилно пулсирайки в унисон, сърдечните клетки се смесили в
солидна тъкан – (нека миниатюрните сърдечни клетки бъдат урок за дисфункциониращите семейства,
които са били смлени и разделени. Можете да ги съградите отново).
Точно както сърдечните клетки били разделени и са се събрали отново, по същия начин тренираният сменящ формата си може да „смели” своята клетъчна структура и ритмично да реструктурира тялото си. И накрая, новакът трябва да изучава ТОПОЛОГИЯ, а именно – групи от морфизми, Теорема на
Кейли, свързаност на пътеките, сфери и групи от матрици. Геометрията, ключът към Вселената...                                                                                                                                                        ЗАКЛЮЧЕНИЕ
“...има основания да се смята, че човек не възприема ближния си като представител на същия вид..., за него различният език, обичаи и други критерии, възприемани по-скоро с
ума, отколкото с инстинктите, определят кой е със същата специфика и кой – не, като за всяка малко по-различна група се смята, че не са от същото човечество..., ... точно защото
му липсва инстинктивна екипировка, а също така му липсва преживяването на идентичност за своя вид и възприема непознатия като принадлежащ към друг вид. С други
думи, именно човечността на човека го прави толкова безчовечен.”
— ЕРИХ ФРОМ
Астробиологията, екзобиологията, изучаването на живота, който може да съществува на други
планети, биха били много трудни за усвояване от група интелигентни същества от Земята. Да, ако някой
допусне, че там има интелигентен живот, той все още става обект на присмех. Част от арогантнит коментари на някои хора звучат така: „Ако там има интелигентен живот с по-висша степен на знания, защо не идват да ни кажат „здрасти”?” Фактът, че са интелигентни, е причината да не оповестяват широко присъствието си. Човешки същества като Майкъл Брадли (Наследството на ледниковия човек) и Ерих
Фром могат да видят нетърпимостта на хората едни към други, поради което едно високо развито същество с достатъчно разум би разбрало, че все още не е безопасно да влиза в контакт с тях. В рамките на здравия разум на всяко същество е фактът, че щом група същества, живеещи на една малка планета като Земята, не могат да се обединят под единно световно правителство, тогава как ще търгуват и контактуват с
група същества, управляващи големи звездни системи? Как може хората да уважават и да бъдат честни
към същества с четири пръста и тъмнозелена кожа, а да мразят своя ближен с пет пръста и тъмнокафява кожа? Целият живот е целенасочен и няма важни и по-важни от другите. Доказано е, че растенията и животните имат самосъзнание и чувства – както емоционални, така и под формата на физически усещания.
Гледайки в по-голям мащаб – мащаба на Вселената – по-голямо зло ли е да убиеш човек, вместо нага или номо? В окултните/ню ейдж групи все още има малка група хора, които виждат света като „добър” или „лош”, като противостояние между черното и бялото. Това са хората, които обикновено смятат, че оръжията убиват хората, като следващите редове са за тях.
Има две форми на злото – отрицателна и положителна. Отрицателната е принципът на съпротивата, блокирането на изявата на доброто. Ефектът от съпротивата е отрицателният ефект на отрицателното зло. Положителният му аспект е принципът на разрушението. Принципът на унищожението е за премахване на старите морфогенетични мисловни форми, за да се осъществи процесът на еволюция. С други думи, да се изтрие кода на старата триизмерна холограма, за да не задушават новоразвиващите се кодове на живота. Положителното зло си има и отрицателна страна, в чистия хаос, неформираната материя. Това е всичко, което е неприродно, намира се в небалансирана хармония, не е в
ритъм. Положителният ефект на положителното зло представлява демоничните същности, символизиращи
всички зли представи на човека, които не са компенсирани с излишък на добро и хармонични мисли в
други членове на същото морфогенетично поле или групова душа.
И така, с обяснението какво представлява злото с неговите добри и лоши прояви, човек трябва не само да гледа крайния резултат от едно действие или самото действие – когато се занимава с човешки същества, трябва да се гледа намерението, нагласата на ума и нагласата на ума на груповата душа.
Наблюдавайки рептилоидните форми на живот на Земята (или от космоса) и гледайки човечеството, неговото поведение, може да се зададе въпросът кой се подчинява на космическия закон или на екологичната верига? От рептилоидните извънземни и човечеството в кой от двата аспекта на злото ще
бъдете поставени вие или те? Или, както всичко в природата, включително звезда, избухваща в свръхнова, всички се подчиняват на природния закон на ентропията.                                                                                                                                       РЕПТИЛОИДНИТЕ ИЗВЪНЗЕМНИ Книга на Мемес                         

Избор на реалности




Осъзнавайки работата на сензориката и на ума и тяхната роля в създаването на класическата реалност в процеса на наблюдение (декохерентност на обкръжението), аз мога да разбера, че онова, което обичайно се разбира под реалност на явленията не е нещо друго, а продукт на работа на моите системи на възприятие и фиксации, оценки, и предпочитания на ума. Обикновения човек не може даже да различи света на своите представи от реалността, както на равнището на образите, така и на равнището на вербалните личия. Съществува явление, наречено вътрешна репрезентация, в резултат на което мисълта, представата за нещо, е способна да предизвика точно такъв сигнал по нервните вериги, както и реалният обект.

Този избор на реалности, който аз суперпозицият , напълно се определя от работата на моите системи н възприятия и от ума. И само в състояние на сливане със света (обичайно за неговото обозначение се използва думата самадхи) аз преставам да бъдя безсъзнателен прибор, предсказуемо отделящ само определени компоненти на суперпозицията от безкрайният им брой. Още веднъж: този неизменен център на битието във всеки от нас, за който говорехме, се оказва равен на Вселената! Другояче не може да бъде – само в затворена система се запазва кохерентността на състонията.

Активното, осъзнатото възприятие, достъпно в състоянието на самадхи, това е творчеството. Със своето активно наблюдение (взаимодействие с обкръжението) ние проявяваме едни или други негови свойства, тоест реализираме скрития потенциал на Пустотата, потенциалът на състоянието на суперпозицията. В това състояние ясно съзнаваш илюзорността на всички граници и своята възможност да ги разтваряш и организираш.
Може да се добави, че всеки опит, основан на разделението на субект и обект, древните индуси са наричали майа – илюзия. Въпросът не се свежда до това, дали всичко наоколо е илюзия или не.Въпросът е в това, че в този случай е невъзможно да се различи реалността от илюзията – нали е невъзможно да се узнае, каквото и да е за обекта, без да се взаимодействува   с него. А в резултат на  взаимодействието, състоянието на субекта и обекта се „заплитат”, стават взаимосвързани, някакви части от всяка от двете подсистеми се оказват примесени и вече няма никаква възможност да се отделят в тази „преплетена” част, кое се отнася към първия обект и кое към втория. Примерно, по същия начин, ако реката се влива в морето, на някакво разстояние от брега вече не може да се каже, къде е речната вода и къде морската. Те са се смесили!
 Обаче в тази част, която още „не се е смесила”, ние както преди можем да разделим системата на съставящите я, т. е. да кажем: ето тази част се отнася до първата подсистема, а тази до втората.Такова състояние е характерно за всички обкръжаващи ни обекти (доколкото всички те
взаимодействуват помежду си) и се нарича смесено-заплетено състояние.
 Подозирам, в много вече назрява въпросът: ако не гледам Слънцето съществува ли?                                                                                                                                                                                                                                                                     Да, ако никой ама никой, не „гледа” Слънцето и нито един обект наоколо (включвайки   
астероидите, другите звезди, прахът, атомите и т.н.) не взаимодействуват с него и не записват в структурата си информация за него, то Слънцето престава да съществува като локален класически обект и преминава в чисто квантово (непроявено, нелокално, суперпозиционно) състояние. Обаче,доколкото наблюдаващите подсистеми наоколо са огромно множество, Слънцето изпъква пред тях като локален класически обект. Другите обекти от външния свят вече са осъществили декохерентност и са прехвърлили обекта под наимено анието „Слънце” в окално състояние. При това, всеки от обектите „вижда” другия само като онези компоненти, взаимодействието с които в него са били достатъчно силни за фиксация на състоянието. Може да се каже, че всеки от съществуващите обекти внася своя принос във формирането на реалността. И ако такива обекти са достатъчно много, реалността около нас се представя като „обективна” и независеща от нас. В този случай възниква илюзията за обективността на света и съществуването в него на История. Разбира се, такава „обективност” възниква преимуществено в „плътните” пластове на реалността, характеризиращи се с висока енергия на взаимодействията и ниска степен на заплетеност, когато множество обекти ВЕЧЕ са осъществили декохерентност на интересуващата ни нелокална структура. А в общия случай нито  Историята, нито „обективния” свят не съществува.
 Тук има важен и тънък момент. Както вече се каза, равнището на „класичността” на обекта се
определя от записваната в обкръжението информация за неговото състояние, получавана в хода на взаимодействията. А количеството на тази информация, на свой ред, пряко зависи от характерната за даденото взаимодействие енергия; колкото по-силно е взаимодействието, толкова повече се изменя състоянието на обкръжението, толкова повече в него се записва информация за обекта. 
                                                                                                               

Да си спомним сега, че всяко материално тяло се състои от структури, силно различаващи се
с типичните си енергии на взаимодействие. Ядрата на атомите се характеризират с един порядък от енергия на взаимодействието, химичните връзки с друг, възбудите в електронния газ с трети, междуспиновото взаимодействие с четвърти. И така нататък. Т. е. всеки обект се представя като верига от взаимодействащи квантови полета, различаващи се с енергията на взаимодействие. Т. е. енергетичния спектър на системата може да се разбие на участъци, всеки от които се характеризира със собствена „сила” на взаимодействието с обкръжението. Не е трудно да се направи извода, че тази част от полетата, която най-силно взаимодейства с обкръжението, преминава в проявено, локално, класическо състояние. А тази част на полетата, която взаимодействува с обкръжението слабо, остава в нелокалното, суперпозиционно, заплетено състояние. По-точно, в двата случая полетата и съответстващите им частици ще се намират в смесено заплетено състояние, само че в първия случай степента на заплетеност ще бъде много по-малка, отколкото във втория.
                 
Например, ако ние сега гледаме стената и фиксираме нейната форма, цвят, материал и т. н., тя ни се представя като класически обект. Но състоянието на поляризацията на атомите в стената ние не фиксираме и съответстващата им „част” на полето на стената продължава да се намира в нелокално заплетено състояние. Т. е. стената някак присъства едновременно в две плоскости – като локален обект, намиращ се пред нас и като нелокален, намиращ се „навсякъде и никъде”.
                                                                                                                 

Подобно явление е известно в научната литература под наименованието quantum halo (квантове
хало, квантов ореол). Квантовото хало се определя като обкръжение, обвиващо локалната
съвкупност частици, при което размерите на това обкръжение далеч излизат от пределите на
границите на „централния обект” и съотвестващите му полета. В днешно време това явление
интензивно се изучава както теоретически, така и експериментално, основно от системите с неголям брой частици. Идеята за използването на по-общо представяне на „веригата” взаимодействащи помежду си квантови полета, различаващи се с енергията на взаимодействието и съответстващата й степен на нелокалност, в това число за описание на „мистическите” феномени, принадлежи на Сергей Доронин – физик, професионално занимаващ се с теорията на квантовите компютри, а като увлечение – с обяснението на свръхестествените явления като макроскопическите квантови корелации. Неговата идея ми се струва необичайно плодотворна. В рамките на тези представи в единния подход може да бъде разбран и описан огромен брой различни явления, включвайки обикновените и осъзнатите съновидения, пътешествията извън тялото, ясновиждането и много други. До това ще се докоснем по-късно, а сега няколко думи за психическите феномени въобще.

За тях ситуацията е по-различна, отколкото за физическите тела. Всеки от нас проявява в другото само тези структури, с които той най-много и интензивно взаимодействува. Доколкото
„наблюдателите”, способни да различават финните психически състояния, неизмеримо са по-малко от способните да „виждат” Слънцето и енергията на взаимодействието на равнището на мисъл-формата, съпоставима с енергията на самата мисъл, то и степента на влияние на наблюдателя на нашето състояние може да бъде достатъчно висока.                                                                                                                                                                                                                   По-висока става и субективността на възприятията – колкото хора, толкова могат да бъдат и
мненията за характера на другия човек. Ако един психоаналитик, например, вижда в 90% от своите клиенти едипов комплекс и намира за това камара „обективни” доказателства, то друг, в напълно аналогичен избор, вижда в 90% анална фиксация.
 Приведените цифри са реални и даже типични. Натрапва се извода, че там, където се касае за
качествата на другия човек, ние не толкова ги наблюдаваме, колкото ги създаваме в хода на
взаимодействието си с тях. Видимият от нас свят е вторичен, той отразява нашите качества. Навярно и вие самите се сблъсквате с хора, за които „всички жени са глупачки”, или „все мъже са негодници” и които привеждат толкова „обективни” доказателства, че могат да убедят и другите!
 Следва да се добави, че всякакви способи за твърда манипулация на човека, започват с това, че камшика, заплахата или насладата (т. е. чрез усилването на енергията на взаимодействие с тях!) довеждат човека до определено фиксирано състояние. Нататък неговото поведение е определено и предсказуемо, защото неговата психика става класическа, става предсказуем обект. Така че ако искате да бъдете непредсказуеми, свободни и способни да се проявявате, каквото ви е угодно – намалете въвлечеността в ставащото, намалете силата на взаимодействие и съответсващото равнище на класически корелации! В нас винаги има в наличност равнища на съзнанието, където ние сме нелокални и се намираме „навсякъде и никъде”.
 А сега можем да се върнем към каналите на възприятие на реалността. Всеки канал на възприятието се характеризира с участък в спектъра на съзнанието, с който ние възприемаме света. Те, както изяснихме, са няколко и всеки от тях се характеризира на първо място със силата на взаимодействие с обкръжението на този участък от спектъра на съзнанието, с който ние сме тъждествени. И силата е правопропорционална на равнището на класическите корелации, т. е на проявлеността на детерминизма, на пространството и времето. А степента на квантова заплетеност с обкръжението и свързаната с нея Свобода, като отсъствие на зависимост, е обратно пропорционална на всичко това.
На единият полюс ние представляваме класическия обект, локализиран в пространството и времето, отъждествяван с тялото или черепната кутия и виждащ наоколо изолираните обекти. И подчиняващ се, като локален обект, на всички съществуващи причинно-следствени връзки. На този полюс ти съществуваш като личност, обаче, при това ти си обусловен и детерминиран с всевъзможни стериотипи и зависимости. Тези стереотипи може даже и да не забелязваш, но за това е необходима достатъчна дистанция между теб и твоите възгледи. А дистанцията може и да не съществува.
                                                                                               

На пределното равнище, равнището на „истинското аз”, ние сме заплетени с цялата Вселена като цялостност и сме невероятно, невъобразимо свободни – макар и по силата на това, че от нищо не сме зависими и не сме обусловени. „Аз и Отецът мой Небесен сме Едно” – така е казвал за това Исус Христос. Щом като няма нищо лично и егоистично в това състояние, просто ти си Живота, ти си свободата, тя се излива от теб и чрез теб.

За много мисълта за възможната загуба на личността изглежда напълно неприемлива, тази мисъл прилича на разтваряне в някаква еднородна сива маса, сякаш имаме напускане на живота. Това не е така. Загубата на индивидуалност не се случва, ти не се спускаш до животинско равнище на съществуване, достигаш именно човешкото равнище. Да добавя, съветът на Буда да не се считаме за личности се отнася само до онзи, който вече е станал личност и е видял ограничеността за възможностите за реализация на това равнище. Думата „личност” произлиза от думата „маска” (в превод на руски думата маска е „личина” – игра на думи – бел. прев.), т. е. маска, роля. Да се боиш да загубиш личността си, значи да се боиш да загубиш затвора на привичните си роли и маски да се боиш да загубиш илюзиите. А що се касае до „заминаването от живота”, примерно това е такова заминаване, каквото става при престаналия да пие човек пред погледа на пиещите му съседи.

И последният момент. Не трябва да смятаме един от всички полюси, едно от всички състояния, един от всички канали на възприятието за по-добър или по-лош от другия. Всички те са равноправни, всички са съвършени и всичките им комбинации са съвършени. Те просто имат различни съвършенства, както е различно съвършенството на пъпката и съвършенството   на разцъфналия цвят.                                                                                                                                                                 


Възгледът за съществуването показаните възприятия намира потвърждение в неврофизиологичните изследвания; например, интересуващите се могат да се обърнат към работите на Кен Уилбър, който е смятан за най-прогресивния теоретик на трансперсоналната психология и даже го сравняват с Айнщайн в областта на изследванията на съзнанието. Според него, спектърът на човешкото съзнание се характеризира от практически
непрекъснат диапазон, характеризуем от възприятието на двойнствен (т. е. разделен на обект и субект) свят с изолирани плътни обекти (за индикатор на това състояние, в частност, служи
високочестотната бета активност на мозъка), следван от промеждутъчната област на възприятието на света като течащи, изменящи се и взаимосвързани форми (алфа активност), до диапазона на възприятието на всеобщото, космическо единство (нискочестотната делта активност).

                                               
В състонието на бодърстване възприятието на света, посредством делта активността на мозъка, в болшинството хора е подтисната, а алфа активността се покрива от още по-мощната бета активност, отговаряща за виждането на ставащото в предметния свят и за „тактическата готовност”. В резултат, човек просто не забелязва по-слабите сигнали „на цялото” и не умее да преустройва възприятието си или да снижава равнището на шумовете така, че да вижда и чувствува цялото. Получаваният по време на съня опит за единство и взаимовръзка на всичко с всичко остава неосъзнат и недостъпен. И така излиза, че почти всички хора нямат осъзнат опит във възприятието на целия спектър на реалността, от разделението до всеобщото единство.

Става така, че пред обичайния човек светът се представя в своето демонично облекло във вида на роли, маски и изолирани форми, борещи се за оцеляването си. В този случай дълбокият контакт и сътрудничество със себе си и обкръжението става невъзможно. А нали всички тези възможности ВЕЧЕ присъстват в човек и може да им се даде път.                                                                                                                                                                                                                  По такъв начин, колкото по-висока е активността на мозъка, неговата насоченост към предметния свят и количеството събирана за него информация, толкова по-ниска е степента на квантова заплетеност с обкръжението и по-високо равнището на проявление на класическите корелации.
И така, да изведем предварителните изводи. Суперпозиционните състояния са присъщи на онези пластове от реалността, които достатъчно слабо въздействуват с обкръжението. За да се прояви едното или другото състояние, трябва просто да се активизира взаимодействието с обкръжението. С други думи, в термините на „експеримента с двете цепнатити” осъзнато да се постави детектора до „нужната” цепнатина. Това може да се извърши, както от привичната за много позиция на заинтересования играч, така и заставайки над ситуацията, преминавайки върху този участък от спектъра на съзнанието и върху тази степен на заплетеност с обкръжението, където няма разделение между желания и нежелания изход.
В тази позиция ставаме Творци, играем свободно, без да се грижим особено за достигането на
утилитарен резултат. Нещо от сорта на „изкуство за изкуството”, а не изкуство за народа. Главен става процесът, става Играта. Целта на играта при това не е някъде навън, както винаги, когато се достига нещо, целта е вътре в теб, ти просто живееш и тя чрез теб и само чрез теб се реализира. В това състояние и книги се пишат, и работата спори, и рибата се лови, и децата се раждат и растат.
Представете си, че например вие познавате две момичета и двете нямат против да се омъжат.
Едната постоянно пази целта в ума си, общува основно с „перспективни”, понякога даже при
първата среща намеква на младите момци за желанието си. А втората общува с тях, просто защото така й харесва и с тези, с които иска.
С кои млади хора е по-приятно да се общува? Кой има повече шансове? По-скоро втората. Не е ли така? Та нали тя постъпва като Творец, без да е свързана с целта. Защо да й се поставят цели, ако самата природа ще я изведе там, където трябва? Защо й е нужно още нещо, когато всичко, което й е нужно, ВЕЧЕ го има, има го точно СЕГА? И такъв опит на творческото състояние, когато целта я има и я няма, съществува във всички. В някого това състояние явно присъства при приготвянето на любимото блюдо, в някого при управлението на автомобил, в някого при събирането на гъби…
Малко другояче казано, е да застанеш над ситуацията и това не значи да бъдеш въвлечен в
ставащите събития; например, както Гъливер не е бил въвлечен в конфликта между другите герои на Суифт, разпалващи война заради спора, от кой край да се разчупва яйцето, от острия край или от тъпия.
При това, такава позиция на съзнанието не означава отстраненост и безучастност. Просто ние
прекрасно разбираме, че тече игра, ние играем и можем да управляваме отвън всякакви мисли,
чувства и емоции в произволна степен, абсолютно без да бъдем удържими и свързани с тях. В нас се проявява възможност за управление на системите на внимание и възприятие, които стават системи за създаване и активно изменения на реалността. Парадокс: желанията се изпълняват в състояние,където няма никакви желания, където си спонтанен и играеш с тях!


                                                                                Да се спрем по-подборно на методите за регулиране степент на квантова
заплетеност с обкръжението на нашето съзнание, даващи възможност да
се попада на едни или други пластове от реалността. Способът, според
големите сметки, е един – това е осъзнатият контрол над интензивността и
направление на взаимодействията между нашето съзнание и
обкръжението. Всеки негов технически вариант винаги е основан на
влизането в момента на „Тук и Сега”, на приемането на всичко ставащо
наоколо, защото непримането на момента и ситуацията винаги означава
местонахождаване върху пластовете на ума, обусловеност и свързаност на
представите, какво и как трябва да бъде, и съответстващ разкол между
тези представи и ставащото.                                                                                                                     Все пак, от позицията на физиката, имаме два основни пътя:
Първият от тях е достатъчно очевиден и ние вече говорихме за него. От „силата” на нашето
взаимодействие със света зависи онова равнище на реалността, което възприемаме и за увеличаване степента на заплетеност е необходимо вниманието да се пренесе от анализа на предметната информация върху процесите, ставащи в по-финните структури. Т. е. да се намали класическото взаимодействие с обкръжението и да се премахнат собствените „шумове” – такива, като вътрешния диалог и различните видове напрежения. Като предел, например, при медитация върху пусто пространство или върху паузата между вдишването и издишването, съзнанието е способно да достигне до чистото заплетено състояние, където няма никакви класически ваимодействия, а остават само квантовите корелации. Като правило, необходимите състояния се достигат от практикуващите в началото върху килим и едва след това се пренасят във всекидневния живот. Един от най-сложните моменти по този път, с който се сблъскват много практикуващи е умението да се запазва активност
на съзнанието при практически пълен покой.                                                                                                                   
 Другият път е не по-малко очевиден, макар отдавна да се използва в редица езотерични практики.Той се състои в това да се установи контрол над потоците енергия вътре в тялото и умението бързо да се променяме своите състояния. В този случай, при бърза смяна на нашите състояния, в обкръжението просто не успява да се записва информация за тях. Точно така, както и в нас при това не се записва информация за състоянието на обкръжението. Съответствено, в нас се увеличава степента на квантова заплетеност. Ситуацията е в нещо подобна на снимането с кинокамера на бързодвижещ се обект: при увеличение скоростта на движение неговите очертания се размиват, а след това той може и напълно да изчезне върху заснетия материал.
 За този път също не се изискват някакви свръхзнания или свръхспособности. Помните ли, как
пързалянето на кънки завладява духа? Това е и усещането на потоците (градиентите) на енергията, които възникват при всякакви ускорения. Ако вие започнете да обръщате внимание на подобни усещания при старта на автомобила от място или при обичайното ходене, съзнанието рано или късно ще вземе контрол над тях, само трябва да се научите да отделяте усещанията от потоците неимоверно количества други усещания. И с времето съзнанието ще бъде способно само да създава едни или други градиенти на енергията вътре в тялото. По същия начин, следва да се обръща внимание на усещанията на потоците енергия при силни емоции, завладяващи мислите, по време на изпълнениеята на едни или други упражнения, и т. н. Още веднъж: тук, както и в други сериозни практики, се изисква преди всичко внимание към онова, което става.
 Когато при нас ще става дума за съвсем неотдавна получени резултати, досега непубликувани
никъде, освен в интернет, аз ще указвам авторството. Това се касае и до теоретичната обосновка на дадения метод, той е бил предложен от Серкей Доронин в края на 2002 година.                                                                                      
                                                                              Източникът на реалността                                                                                                                                                   
 Да преминем към въпроса, какво все пак се явява източник на
наблюдаваната класическа реалност, следвайки изложението на известния ни
Сергей Доронин: да предположим, че имаме някаква затворена система, състояща се от две
еднакви подсистеми. Затвореност означава, че системата (разглеждана
цялостно, като единно цяло) не взаимодейства с обкръжението, т. е. няма
обмен на енергия между системата и обкръжението – не съществува поток от
енергия „от вътрешността” на тази система и не съществува поток от енергия
в тази система от страна на обкръжението. Да предположим, че
подсистемите взаимодействуват една с друга, т. е. обменят си енергия. От първата подсистема се движи поток от енергия към втората и обратно, от втората към първата. В резултат на такъв обмен на енергия тези подсистеми се „виждат” една друга като класически локални обекти и степента на  тяхната взаимовъзприемаема локалност зависи от интензивността на потоците енергия.

Но ако се разглежда системата като цяло, потоците енергия от двете тела са насочени в противоположни страни и като сума се „унищожават” един друг, заради това, че като сума, за затворената система, енергията е разпределена равномерно; което може да се разглежда като една от трактовките на третия закон на Нютон, който в изходния си вид, формулиран от Нютон, звучи така: „На действието винаги има равно и противополжно противодействие, иначе, взаимодействията на две тела едно върху друго, помежду си са равни и насочени в противоположни страни”.

За системата като цяло, вътре в нея няма класически обекти, няма никакви енергетически
нееднородности и няма поток от енергия „от вътрешността” на цялата тази система. Ако можеше да съществува страничен за цялата система наблюдател, при което да не взаимодействува с нея, той не би видял в тази система нищо. За него тази система ще бъде чисто-квантова, в която няма никакви класически обекти.

По такъв начин, ако разглеждаме Вселената (Света като цяло), която по определение се явява
затворена система, то следва извода, че Вселената, разглеждана като единно цяло, се явява чисто квантова система. Вселената, като цяло, се намира в чисто заплетено състояние (ЧЗС), или, както е казвал Хермес Трисмегист, „светът се явява невидим в своята цялостност”.

Доколкото, при независимо разглеждане, отделните части на системата на чисто квантовите
флуктуации, отговарящи за ЧЗС на съставната квантовост на системата, преминават в класически флуктуации и са обусловени от единен източник (който се явява Света като цяло, като заплетен, неразделим на части единен обект), следва извода за наличието на такова физическо понятие, което исторически е прието да се нарича „Бог”. Аз използвам терминът „Бог”, като най-привичен и напълно познат термин, ако на някого му се дразни слуха, мога да го заменя с физическия му аналог: „единен квантов източник на класическите корелации”.

Да поясним този момент. Частите на съставната затворена система, чисто квантови в
съвкупността си в пространството с максимална размерност (става дума за гилбертовото
пространство), стават класически обекти в пространствата с по-малка размерност. Т. е. чисто
квантовите корелации в системата, разглеждана като цялостност (ЧЗС за цялата система, Бог), се явяват източник на класически корелации между частите на системата, разглеждани поотделно.

С други думи, Реалността – това е „проявление” на локални обекти от ЧЗС на цялата система,
където тези обекти се намират в нелокален вид (идеи, форми, образи и т. н.).
Тук никой не се опитва да „определи” Бога – за това, ако се следват
теориите на заплетените състояния, би било необходимо напълно да се опише вектора на
състоянието на Вселената като цяло. По своята очевидност, това е невъзможно. Богът (ЧЗС на
Вселената като цяло), не може да се види и не може да се „разбере”, защото няма нищо за разбиране.

Ние може да видим от него само сянка като квантови и инфорационни шумове.

Малко ще уточня последната мисъл, а именно, какво „няма какво да се разбира”. Работата е в това,че умът винаги си има работа с представи, с някакви обекти, т. е. с нещо. Умът не може да оперира с „нищо”, в този случай в него просто няма предмет за анализ. И докато на първи план предвниманието се намира, която и да е фигура, който и да е обект, това означава зависимост от ума, закриващ пътя към по-високи равнища на съзнанието.

„Нищото” става „понятно”, когато на първи план излиза самоосъзнаването. Един от пътищата към това е такъв: вниманието се пренася отначало от обектите върху процесите, а след това върху техния източник. И няма нищо удивително, че за обозначаването на този източник в много традиции се използва метафората „Пустота”.

А сега аз искам да приведа няколко изказвания на Велики Просветлени: Исус Христос, Евангелието от Тома: „Бъдете преминаващи”. Гаутама Буда: „Всички бодхисатви трябва да породят съзнание без да пребивават нито в цвета, нито в звука, нито в миризмите, нито в предметите на света. Те не трябва да пребивават където и да е било и им е необходимо да породят съзнание непребиваващо в нищо”. Шестият Патриарх Хуей-нан, един от (наред с Бодхидхарма) от основоположниците на дзен-будизма: „Ако има привързаност към външните признаци, то вашето съзнание ще бъде      неспокойно; ако има отчужденост от външните признаци на нещата, то съзнанието ще бъде спокойно и само по себе си просветлено. Веднага щом започнеш да се опираш на външните обстоятелства, възниква движение, а движението предизвиква безпокойство. Но ако се отчуждиш от външните признаци, то това ще бъде медитация, ако ще съхраниш вътрешното спокойствие, то това ще бъде просветление – самадхи.
...
 А какво означава „маха”? „Маха” – това значи великото, под това се подразбира, че свойствата
на съзнанието са обширни и подобни на пустотата. Всички светове на Буда са подобни на
пустотата, чудесната природа на човека в основата си е пуста, затова няма нито едно нещо,
което може да се придобие. Истинската пустота на собствената ни природа също е подобна на
това… Обаче пустотата съдържа в себе си и слънцето, и луната, и всички звезди и планети,
великата земята, планината и реките, всички треви и дървета, добрите и лошите хора, лошите
неща и добрите неща, Небесния Олтар и ада, които всички, без изключения, се намират
(пребивават) в пустотата. Пустотата в природата на хората е точно такава (т. е. съдържа в
себе си всички неща и явления).
...
 Съзерцавай съзнанието си и не попадай в зависимост от [външните] признаци на нещата… Да преминаваш през тъмнината на нещата, да бъдеш готов за всяко деяние и от нищо да не се
отказваш, но да се отричаш само от външните признаци на нещата и във всички деяния нищо да не придобиваш – това е Висшата Колесница. „Колесницата” означава практиката, за която не е нужно да се разсъждава, а е нужно да се практикува, затова не ме питайте повече”.
 Както можахме да забележим, Буда, Хуей-нан, много други Просветлени, пък и ние с вас, говорим всъщност за едно и също: ние сами създаваме реалността, която наблюдаваме и тази реалност е илюзорна, доколкото зависи от работата на нашия ум, от нашите фиксации и привързаности. Така, в света няма нищо, освен Единното. И даже умът и системите за възприятие, които създават миражи около нас, в действителност това също е Единното. Основният път към достигането до това е медитацията; медитация не в смисъла на „съсредоточено размишление”, а медитация като с нищо незаето съзнание.                                                                                                                                                                                                         Този извод се намира в съгласие с фундаменталнитен положения на квантовата физика, доколкото фиксациите и предпочитанията са и инструментът за отделяне на едни или други компоненти на суперпозицията, или превръщането на суперпозицията в смес.
 Така че се получава, че всички обекти на този свят, включително ние с вас, камъните, Буда, зведите и т. н. са произлезли от един източник, и всъщност се явяват този източник. Ние можем да не знаем за това, само защото локализираме себе си върху пластовете на съществуване с ниска степен на заплетеност. А това се случва заради силата на нашите привързаности към ума, за когото наоколо има твърде много значимо, твърде много, към което е привързан и в резултат в нашето възприятие на света доминират енергетически силните класически корелации.
 Съзнанието. Какво е това?
 Ако попитаме психолог, какво е това „съзнание”, то най-вероятно, ще чуем нещо от типа:
съзнанието – това е дейност на съзнателната част на психиката. То е това, което може да бъде
вербализирано или осмислено. Но такова определение само разграничава съзнанието и
подсъзнанието, но в ни най-малка степен не отговаря на въпроса, какво е това „съзнанието”. Нека сега се отпуснем и да си позволим да пофантазираме на тази тема.
 На проявеното равнище, съзнанието е преди всичко способно ДА СЕ РАЗЛИЧАВА, т. е. да се
записваме в процеса на декохерентност в собственото си състояние информацията, достатъчна за отделяне на едни или други компоненти на суперпозицията във вектора на състоянието на
обкръжението. Съгласно такова определение, съзнанието може да бъде приписано на всякакъв обект, то ще се различава само по свойствата си. На някакво равнище може да възникне възможност да се управляват потоците питателни вещества, активността на отделните органи и разпределението на  енергията във вътрешността на собствената структура, а на някакво ниво възможност за самосъзнание.И ако по-рано ние говорехме преимуществено за човешкото съзнание, то сега ще поговорим и за другите му равнища.                                                                                                       
 Всеки обект прави реалността реалност със своята структура и активност, отделяйки я като
съвкупност на локални обекти. Ние даваме на света Битието на този обект и сами създаваме граница между себе си и света. Това, което ни изглежда като обстоятелства, в действителност е нашият способ за сборка и събиране на света, за установяване на граници в него.
 Както вече правихме относно нас, да разгледаме система, състояща се от две подсистеми:
наблюдател и обкръжаващата го Вселена. Заедно с останалата част от Вселената, той образува
затворена система. Наблюдателят, благодарение на своите системи за възприятие и запазване на информацията, така или иначе, е способен да различава някои от компонентите на суперпозицията.
Както вече се каза, в такава трактовка наблюдателят може да бъде всеки обект. Например, камък или куче, или устройство, регистриращо разпада на атома или преминаването на частица през детектор.
 Не е трудно да се види, че светът за всеки наблюдател е субективен, той се определя само от тези системи за възприятие и запазване на информацията, които присъстват в него. „Възприятието”, в дадения контекст, означава просто способността на обекта да записва в себе си информация, достатъчна за разделение на компонентите на суперпозицията в обкръжаващия свят.
 Може да се говори за различни равнища на проявеното Съзнание, които се различват едно от друго по способността да отделят едни или други компоненти на суперпозицията в пълния вектор на състоянието и в степента на осъзнаване на себе си като Съзнание. Може да се говори за възприятие и Съзнание на минералите, растенията, животните, човека и за Съзнанието Буда. Всички съществуващо в природата осъзнава себе си на равнището, на което съществува. 
 Нека отново да разгледаме камъка и обкръжаващата го Вселена. Може ли камъкът толкова
ефективно да разделя компонентите на суперпозициите на обкръжаващия го свят, както това прави човешкото Съзнание? Разбира се – не. Но някакви компоненти от суперпозицията той отделя и записва в себе си информация за състоянието на обкръжението. По силата на това, за камъка времето тече, макар и изключително бавно, нали субективният ход на времето се определя от скоростта на създаването от обекта на обкръжаващата реалност. Или с други думи, на темпа на превеждане на обкръжението от квантовото суперпозиционно състояние в смесено, т. е. на темпа на разделение на компонентите на суперпозицията на вектора на състоянието на обкръжението.                                                                                                                                                                                    
 Ако вие някога сте били под наркоза, то знаете, че няколко часа там минават като миг. Ето така, за камъка милиони, ако ли не милиарди години, се явяват миг. В минералите практически отсъства съзнание и осъзнаване на себе си. В тях няма възможност за управление на декохеретността на обкръжението и появяващата след това възможност за свобода, а вместо това съществуват железните закони на класическата физика, причините и следствията. В животните и растенията вече присъства несъзнаваното Съзнание, което може да разделя значително по-голямо количество компоненти на квантовия вектор на състоянието на обкръжаващата Вселена. Тук вече има случайност, има възможност за управление на потоците енергия вътре в системите и свързаната с това свобода като неосъзнавана засега още възможност за сбор на различните светове, осъществявана за сметка на управляемата декохерентност. В този свят времето тече. Като цяло в него доминира причинно- 
следствената връзка.                                                                                                                                                                                                                                                                            
 На човешкото равнище на Съзнание се появява възможност за самосъзнание, възможност за
осъзнаване работата на своя ум, системите за възприятие и управление на потоците енергия вътре в тялото. Оттук потенциално човек е свободен. Обаче в човека, като правило, доминира съзнанието на ума, т. е. осъзнаването на света посредством представите за него. Умът – това е много високо равнище на Съзнание в сравнение с камъка. Но, едновременно, по силата на обусловеността на ума от обкръжението, представите за себе си и т. н., възниква и тотална незсънателност, роботизираност, зомбираност, за които не веднъж сме говорили на (на сайта www.simoron.dax.ru по тази тема се говори в статията „Пет вечери”). По силата на това, за абсолютното болшинство представители на вида homo sapiens времето тече и доминира причинно-следствената връзка. Но човекът, доколкото е способен за осъзнаване на работата на своя ум, на системите си за възприятие, за управление на вниманието и на потоците енергия вътре в тялото, потенциално може да се намира на всички равнища на Съзнанието, в това число и на такова, където няма нито време, нито пространство, нито причинно-следствени връзки.
 Накрая, последното и висше равнище на Съзнанието се характеризира с осъзнаване на Съзнанието от самия теб. Това е осъзнаване на себе си, като неродено съзнание, т. е. съзнанието в чистия му вид, предшестващ идентификация с обекта.
 Човек осъзнава работата на своя ум и системите си за възприятие, тяхната роля в създаването на илюзорността на феноменалния свят. Той е способен осъзнато да отдели едни или други компоненти на суперпозицията и е способен да не отделя никакви компоненти въобще. Той излиза от рамките на този илюзорен свят, излиза извън пределите на ума и егото, излиза към Цялото. Сега той е и Цялото – едно и също с него. Светът е в теб, а ти си в него.
 Това не може да се разбере, защото тук няма нищо за разбиране, но може да се привнесе в живота.
Мистиците говорят за това състояние като за тотално потапяне в Бога. В това състояние няма аз, има просто Съзнание, което няма граници, названия и форми. Това е Съзнанието на Христа, Буда,Кришна, Лао-дзъ. За теб повече няма време, няма пространство, няма причини и следствия. Ти пребиваваш във вечността, носеща имената Тук и Сега, в състоянието на единство между себе си и света, във всеобхващащо разбиране и радост. В това състояние имаш милиони възможности как да постъпиш, но го няма въпроса за избора. Той е очевиден. Наистина, във вечността пребивава и камъкът и малкото дете. Но за разлика от камъка или детето, ти сега напълно осъзнаваш това.
Последното твърдение, впрочем, вече е невярно, защото няма какво да се осъзнава… и няма кого.
Съсзнанието Буда не съществува, защото не съществува самият Буда! Човек се е завърна у дома.
Сега той е живата Истина и живият Бог. Той е разцъфването на сакура, която още я няма… Той е Никой. И той е всичко.                                                                                                                                                                        
                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                     
                                                                                                                                                                         КВАНТОВИЯТ СВЯТ – ОПИСАНИЕ НА КАРТИНАТА  НА СВЕТА                   

КВАНТОВИЯТ СВЯТ – ОПИСАНИЕ НА КАРТИНАТА НА СВЕТА

                                                                           

Много от вас навярно са се срещали с твърденията от типа:„Материята не се различава от пустотата. Пустотата не се различава от материята. Материята – това е пустотата.
Пустотата – това е материята…. Затова в пустотата няма материя…”. Това е цитат от „Сутрите на Сърцето” и авторът е Гаутама Буда. А ето думите на Буда за илюзорността на
обкръжаващия ни свят: „Навсякъде присъстващите феномени –всички са илюзорни и пусти”. Това се отнася и за времето, и за пространството. Наличието на пространството и времето, атомите и елементарните частици, пък и на самото наше „аз”, съгласно махаянския буддизъм, е илюзия.

Не по-малко шокиращи могат да ни се сторят и описанята на много чисто „технологични” понятия, използвани в будизма, като нанапример: „Не-мисълта – това е, когато мисъл има и няма. Това е умение да се не-мисли, потапяйки се в размисъл”.

Много подобни изказвания изглеждат бълнувания, но няма никакви съмнения, че Буда е знаел, за какво е говорил. Ние ще се опитаме да изследваме тези и други изказвания, пък и въобще
мистическата картина на света, от позицията на последните достижения на квантовата физика.
Също ще засегнем много интересните теми за живота, смъртта, времето, реалността, съзнанието, паранормалните и тайнствените явления. А също ще засегнем връзката между физиката и езотеричните практики и ще се постараем да дадем не само физическа обосновка на някои от тях, но и достатъчно ясни препоръки по тяхното използване. Само не мислете, че от мен ще чуете истината.

Както винаги, аз ще закачам фиде върху ушите си, а вие не забравяйте да го изтръсквате! Напълно е възможно, нашата беседа да се окаже полезна даже за онези, на които им се струва, ще се повторя, че са разбрали всичко отпреди.
Сега, от примерите на конкретните експерименти, ние ще се запознаем с базовите понятия на
квантовата физика и ще ги направим понятни и „работещи”. А след това ще преминем към онова,което обикновено се отнася към мистиката, макар мистиката да започва точно сега.

Съгласно класическата физика, изследваният обект може да се намира в някое от едно от
множествата възможни състояния. Той не може да се намира обаче в няколко състояния
едновременно, т.е. не може да се придаде никакъв смисъл на сума от възможни състояния. Ако сега се намирам в стаята, следователно, не съм в коридора. Състоянието, когато едновременно се намирам и в стаята, и в коридора, е лишено от смисъл. Нали не мога в едно и също време да се намирам и тук, и там! И не мога едновременно да изляза оттук през вратата и да изкоча през
прозореца. Аз или излизам през вратата, или изскачам през прозореца. Както се вижда, такъв подход напълно се съгласува с житейския здрав разум.

Обаче в квантовата физика такава ситуация се явява само една от възможните. Състоянието на
системата, когато е възможен или единият вариант, или другият, в квантовата механика се наричат смесени или смес.
Това състояние, което не може да се опише с помощта на вълновата функция заради неизвестността на компонентите, е обусловено от нейното взаимодействие с обкръжението. Иначе казано, това е този случай, когато нашата система се явява част от друга система и между тях съществува взаимодействие. Подобни състояния се описват от така наречената матрица на плътността. В този случай може да се говори само за вероятност от различни изходи на експерименталните измервания.

Сега е добре известно, че в природата съществува и съвсем друга ситуация, когато обектът се
намира в няколко състояния едновременно, т.е. съществува наслагване на две или по-голям брой състояния едно върху друго. И не просто наслагване, а наслагване, без каквото и да е било взаимно влияние. Например, експериментално е доказано, че една частица може едновременно да преминава през два процепа в непрозрачен екран. Частицата, преминаваща през първата цепнатина – това е едното състояние. Същата частица, преминаваща през втората цепнатина – това е другото състояние.

И еспериментът показва, че се наблюдава сумата на тези състояния! Т. е. частицата едновременно преминава през двете цепнатини! В такъв случай се говори за суперпозиция на състоянията.Става дума за квантова суперпозиция (кохерентна суперпозиция), т.е. за суперпозиция на състоянията, които не могат да бъдат реализирани едновременно от класическата гледна точка. Т.е.това е суперпозиция на алтернативните (взаимоизключващи се от класическата гледна точка) състояния, която не може да бъде реализирана в класическата физика. Нататък под думата „суперпозиция” се разбира именно квантовата суперпозиция. Суперпозиционните състояния се описват с помощта на така наречената вълнова функция, която наричат също и вектор на състоянията. Съгласно аксиоматиката на квантовата механика, с вектора на състоянията се осъществява пълно описание на затворените (т.е. не взаимодействащи с обкръжението) системи.

Наличието на тези два типа състояния – смес и суперпозиция – се явява възлово за разбиранията на квантовата картина на света. Друга важна за нас тема ще бъдат условията на прехода на състоянията на суперпозицията в смес и обратното.

Прозорец в квантовия свят

И така, eкспериментите над микросвета еднозначно говорят за възможност на суперпозиция, когато обектът се характеризира със съвкупност от състояния, всяко от които, на пръв поглед, изключва другото. И говорят също за възможност за нелокална връзка между обектите. Да си зададем въпроса: какво е нужно за наблюдение на състоянието на суперпозицията? Може ли да се наблюдава състояние на су ерпозиция не само в микросвета, но и в макросвета,
в нашия всекидневен живот? Можем ли реално да усещаме своята заплетеност и свързаност с останалия свят и да се възползваме от това? Можем ли проявяваме и правим реалност онези компоненти от заобикалящия ни свят, които са ни желателни? Можем ли да кажем „Нека да
бъде!” (светлина, тъмнина, земя, вода…)? Или ние живеем в „обективния” свят и нашата съдба е да се стараем разумно да се вписваме в едни или други причинно-следствени вериги? Тоест, в основата на Битието стои твърдият ход на историята или нашата, с вас, Свобода и Воля?

Не е възможно да дадем веднага прост и изчерпателен отговор на тези въпроси, затова ще ги
разглеждаме постепенно.
Отговорът на първия въпрос е достатъчно ясен: за наблюдението на суперпозицията ние не трябва да фиксираме състоянието на обекта, който наблюдаваме. Но какво значи да фиксираме? Кой осъществява фиксацията на състоянията? Прибор от типа на нашия мимолетен детектор? Или наблюдател? Или е необходимо наличието на прибор и на наблюдател? Отговорът на този въпрос се дава от теорията на декохерентността. Декохеретността – това е процес на загуба на кохеретност на квантовите суперпозиции в резултат на взаимодействието на системата с обкръжаващата среда. Това е този универсален механизъм, който превежда суперпозиционото квантово състояние в смесено, т.е. проявено, наблюдаемо и класическо. Преди да продължим тази тема, искам да разкажа по-подробно за отворените и затворените системи.

Във всекидневният живот ние си имаме работа с отворени системи, когато имаме някакъв обект,който наблюдаваме (например-пясък, ние самите, пък и цялата останала вселена около камъка). Очевидно е, че обкръжението може да взаимодействува с нашия обект и така да влияе на състоянието му. Освен това, в обкръжението може, така или иначе, да се записва информация за състоянието на обекта. И нашият обект, разбира се, също записва в някаква форма информация за състоянието на обкръжението си.
 Пример за затворена (цялостна) система е Вселената. В нея го има всичко, което го има и всичко, което може да бъде. Извън нея, по определение, няма нищо, което би могло да й
нищо, което би могло да записва информация за състоянието й. Нали ако нещо подобно има, това по определение се явява част от Вселената и влиза в нея. Под запис сега ние имаме предвид всякакво изменение на състоянията на външната подсистема под влияние на взаимодействията с отделената.Подобни затворени системи могат да се създадат и в лабораторни условия, за което трябва да се изключи влиянието на обкръжението върху нашата система и също да се следи състоянието на системата да не оказва влияние на състоянието на обкръжението. 

Ето така, теорията за декохерентността утвърждава, че състоянието суперпозиция, в която и да е система, е възможна само в случай, ако в обкръжението не се за разделяне в компоненти на суперпозицията. Тези думи имат точна математическа формулировка в теорията: необходимо е интегралът на препокриването на векторите на различните състояния на обкръжението, съответстващи на различните компоненти на суперпозицията на нашата система, да е
много по-малък от единица. С други думи, важно е състоянието на нашата система не твърде много да се заплита със стоянието на обкръжението. Иначе, за осъществяване на състояние на
суперпозиция в някаква система е необходимо системата да не взаимодейства с обкръжението със сила, достатъчна за запис в обкръжението на информация, позволяваща да се разд лят компонентите на вектора на състоянието на тази система.
По такъв начин суперпозиционните състояния могат да съществуват само в затворени системи, когато няма взаимодействия, довеждащи суперпозицията в смес. В крайна сметка, суперпозицията в откритите системи е невъзможно да се наблюдава, ако се ограничим само от самата система, без да засягаме обкръжението. 

Какво става в откритите системи? Много просто. В тях суперпозиционните състояния преминават в смесени, заради записите се в хода на взаимодействията. Възможни са и обратни преходи, от смесени (класически) състояния към чисто квантови. Указаните процеси в днешно време извънредно интензивно се изучават във физичните експерименти, целящи създаване на квантовия компютър.

Случаят, когато наред с квантовите корелации присъстват и класически корелации, е характерен за всички обкръжаващи ни тела и се нарича смесено заплетено със
състояния възникват от взаимодействието на обектите един с друг, което довежда до частична загуба на кохеретност. Тези състояния може да се характеризират със съотношенията на класическите и квантовите корелации, или, просто казано – с изразеността на класичеките и квантовите свойства.

Да разгледаме сега система, състояща се от две подсистеми: аз и обкръжаващата ме Вселена. Тоест,аз сякаш допълвам Вселената до цялостта й и заедно образуваме затворена система, която се намира в суперпозиционно състояние. В същото време като отделност и аз, и обкръжаващата Вселена се намираме в смесено заплетено състояние по силата на наличието на взаимодействие между нас.

Въпрос: какво е необходимо, за да усещаме реално своята квантова заплетеност със Света?
Възможно ли е това и ако да, то до какви предели? Какво е необходимо, за да имаме възможност осъзнато да съберем света около себе си, тоест осъзнато да проявим всяка компонента на суперпозицията от безкрайният им брой във вектора на състоянието на Вселената?

Някои от вас са уверени и вече се досещат, какъв ще бъде отговорът. Той следва от теорията за
декохеретността и e формално прост: за да бъде квантов наблюдател, „Аз
взаимодейства с обкръжението! Това значи, че „Аз” – тоест онази част от съзнанието, която смятам за „своя” – трябва да не променя своето състояние даже в този случай, ако тялото и психиката взаимодействуват с обкръжението и тяхното състояние се променя. Моето внимание трябва да бъде там, където „нищо не става”, аз трябва да се усещам като неизменният център на битието, който не е засегнат от нищо, от никакви външни събития. Само в този случай аз ще се намирам в състояние на максимална квантова заплетеност с обкръжението, защото ще сведа до минимум своето взаимодействие с обкръжението до това равнище на съзнанието, на което се намирам. Тогава,потенциално аз мога да видя цялата реалност, да проявя всеки един аспект , защото не съм отъждествен със структурите, механически осъществяващи декохеретност на обкръжението и създаването на класическа реалност наоколо и мога да управлявам тяхната работа. Ще подчертая, че тук ние имаме в предвид под „Аз” не тялото и не психиката, а много по-дълбоки структури.

Малко по-късно ще изясним, кога и как суперпозиционните и заплетените състояния се проявяват в живота на „всекидневния” човек, а сега ще се постараем да изясним, какво е това „неизменен на битието” и „много по-дълбоките структури” в нашето съзнание и как можем да ги открием в себе си. Веднага ще кажа, че става дума за равнище на съзнанието пределно далеч от всекидневното, привично отъждествяващо „Аз”-а с тялото и психиката. За да ни е по-лесно да вникнем в този въпрос, първо ще кажем няколко думи за равнището на съзнанието въобще и пластовете възприятие на реалността.                                                                                                                                
                                                                                        Равнища на съзнанието                                                                                                                       
Пред вас, на първата редица, е Наташа. Вие вече отдавна я познавате. Какво виждате в нея? Нека всички желаещи се изкажат и нека всеки следващ да добавя нещо, което е
изпуснал предишния. И така, какво виждате, гледайки Наташа? 
- Симпатична блондинка, добре облечена, сексуална, омъжена.
- Среден ръст, зелени очи..
Навярно малко спи, нали има малки деца.
- Водеща от Симорон (интернет сайт – бел. прев.), много е
разбрана. Понякога Михаил едни такива ги говори нищо не се разбира, а тя ясно и просто ще разкаже, какво и как да се направи.
-Знае много езици доброто образование се чуства
- А аз виждам около нея равномерно светене в златисти, понякога пурпурни, отенъци.
- На мен просто ми е приятно да съм до нея
- А аз чуствувам душата й, която се оказа тук, пред нас, в шози живот...И нищо не искам от нея
просто я разбирам.

И така, виждаме, че в един и същ „обект” може да се видят различни страни.Пластовете на
възприятието (синоним на картините на света, т. е. на онова, как вие възприемате като света) може да са много, безкрайно много. Те може да се ситематизират – със задействането на чакрите или игровите участъци, или на контурите на съзнанито на Тимъти Лири… Подобна систематизация сега не е много важна, но все пак ще отделим няколко възлови „канала” от възприятията на реалността, основно следвайки класификацията на Рам Дас, от книгата „Зърно в мелницата”. При нас всичко на всичко ще бъдат само седем:

1. Физически (имат значение всички параметри – ръст, пол, облекло и т.н.);

2. Психологически (тук са важни отношенията, емоциите и психологическите характеристики);

3. Ментален (тук важно е достатъчност на ума, образованието и т.н.);

4. Финноматериалният енергетически план (с който имат работа екстрасенсите, иглотерапевти
т.н.);                                                                                                                                                          

5. Планът на душата – не знам, как да го нарека по-точно. Тук нищо не ви трябва от друг човек. Той е избрал своето, живота си и приключения си; вие сте избрали своят. Вие го чувствувате, способен сте, да споделите състоянието му, но съществувате отделно от него.

За много хора са достъпни само първите три канала, за тях това е единствено съществуващата
реалност, те даже не се досещат за наличието на другите й пластове, за другото световъзприемане.

Всеки канал на възприятието – това не е друго, освен способ за интерпретация на света, определяем, в крайна сметка, от нашите привързаности и от значимите за нас обекти. Белези, както ние ги наричаме. Разбира се, всеки пласт на възприятието определя и съвкупността от събития, които могат да стават в събрания по такъв начин свят.

Оказва се, че освен петте назовани, съществуват още два канала, наличието на които слабо се
осъзнава от някого: каналът на всеобщото единство и каналът където изчезва разделянето на битие и небитие, където, както е казал Гаутама Буда, „пустотата е форма, а формата е пустота”.

Всички канали са абсолютно равноправни, сред тях няма по-важни или по за предпочитане, или по-маловажни. Нашата свръхзадача е едновременното присъствие във всички, това става достъпно при усвояването на последния от каналите, където небитието и битието стават синоними. Само в този случай ние можем да осъзнаем, какво и как „детектираме”, защото тук не сме обусловени от нищо и можем да се намираме във всяка позиция. А днешната наша реална задача е да видим другите канали и леко да преминем от канал в канал.

Само да се фиксираме върху един от каналите и цялото многообразие на света изчезва, ние
съществуваме само в някаква плоскост, събитията в която придобиват неимоверно значение.
Трябва ли да казваме, че пълноценният живот в радост и без страх става в този случай практически невъзможен, нали сме се стеснили до възприятието на някое от едно от редицата събития и не виждаме взаимодействието му с другите. Оттук – неизвестност, съмнения и страх. Повече от това, за нас започва да действува законът за запазване на количествата неприятности; каквото и да правехме, намирайки се на едно и също равнище, тяхното количество няма да стане по-малко.

Обратното, ако сме способни да видим събитията от различните пластове на възприятието, да ги видим обемно; всички наши опасения, неприятности и проблеми ще изчезнат от само себе си.По-точно, ние започваме прекрасно да разбираме тяхната илюзорност; нали те могат да съществуват само тогава, когато не сме способни да ги погледнем отвън, от друга позиция, от други пластове на реалността, от които изглеждат съвсем другояче – понякога даже като благо. А заедно с това, в това състояние ще започнем да действуваме много по-успешно, нали сега виждаме не само различните събитийни редове, но и тяхното взаимодействие.А се фиксираме в стеснено състояние само затова, защото някакви събития, обекти на един от каналите изведнъж стават за нас по-значими, отколкото други. Ние самите ги отделяме, привързваме
се към тях и се фиксираме върху съответстващия канал на възприятието. И далеч не винаги
осъзнаваме нашата свързаност. Колкото по-силно сме привързани към това единственото, толкова по-малко достъпни стават другите пластове на реалността. Привързаностите, всъщност, са точно онзи детектор, който проявява една или друга компонента на реалността, просто по силата на това, че те ни обезпечават енергийно взаимодействие с нея.

Силата на привързаностите е подобна на дълга връв – козата стои до дървото. Няма привързаности, козата е свободна, гуляе където иска и може да види всичко, което е наоколо
Ако тези кози бъдат изслушани, едва ли техните мнения ще съвпаднат за онова, което го има в света и какво може да се случва в него.

А сега ще кажа няколко думи за загадъчните шести и седми канали. Ще започнем с шестия –
каналът на всеобщото единство, връзката на всичко с всичко.

Навярно всеки от вас помни моментите на любов, на абсолютно уединение, което поне веднъж ви се е случвало в живота. Това е шестият канал, с нищо не можеш да го сбъркаш. Ако при известните ни от светския живот канали на първия план излизаха материални обекти, или емоции, или още нещо и те „хващаха” нашето внимание, то при шестия това го няма. Вече на първи план е излязло твоето осъзнаване (синонимът му е пустота, или ясност, или видение), а всичко останало служи за фон. Например, сега  болшинството от вас ме слуша, аз се явявам „фигура”, а всичко останало за вас е фон. Ако четете книга, тя е на първи план, а останалото е фон. Повиква ви някой – това излиза на първи план, а книгата отива във фона. Тоест съществува обект в първия план (фигура) и фон към него. Там няма значими обекти – там всичко е еднакво значимо. Ти виждаш всичко както винаги, но сега всичко е
едно, ти си аз и аз съм ти и ако в предишните канали си отделен от другите и действуваш заради интересите си, то тук това го няма. Ти си едно със света. Всичко се възприема някак отвътре, от пълна тишина… Мислите отнякъде изникват от пустотата и си отиват от пустотата. А ти си тази пустота и няма нищо освен нея. Ти вече не си някаква форма, не си тяло и не си ум, ти си Съзнание, със синоним Яснота, със синоним Пустота, със синоним Любов.

Сега характеризирах този канал от различни страни, той просто не може да се характеризира само с една страна, има много страни и са възможни десетки проекции на това състояние на възприятието с  плоскоста на езика.В него съществува качествено различие от предхождащите го канали: ако по-рано си действувал в по-голяма или по-малка степен разделно от другите, заради личните си интереси, то това сега го няма                                                                                                                                                           За седмия канал на възприятието е практически невъзможно да се каже нещо конкретно, по-добре е да разкажем за пътя към него. Разбира се, за един от възможните.
Практически всеки човек, след някаква тренировка (понякога, наистина, доста продължителна), може непосредствено да осъзнае положението
знае вътрешностите си, как са разположени ставите, кои мускули са напрегнати или разхлабени, вдишва ли или е издишал.
 По-сложно е да се види работата на ума, да се види възникването и изчезването на мислите, да се научиш да попадаш в промеждутака между тях в състоянието на не-ум.По-сложно е, защото сме обхванати от мислите, от тяхната значимост и се отъждествяваме с тях. Ключовото понятие в този път е Свидетел. Свидетел е този, който наблюдава ставащото с теб, включвайки твоите мисли и усещания, при което наблюдава абсолютно незаинтересовано. Всичко, абсолютно всичко наоколо, даже мислите и емоциите, се явяват външни по отношение на него. Субективно това обичайно се преживява като вътрешно пространство, подобно на Absolute Space при Нютон, в което произтичат всички събития, а самото то е вечно и неизменно и нищо не е способно да му повлияе. В позицията на Свидетел ти излизаш зад пределите на всички чувства, емоции, мисли и усещания, които предоставя тялото. На първи план е излязло осъзнаването, няма по-значими обекти или по-малко
значими, всичко наоколо е еднакво значимо и теб те запълва любовта към всичко, което виждаш наоколо. Възниква Единството, връзката на всичко с всичко. Ти виждаш всичко околно, но някак отвътре, от глъбините на неподвижните води и виждаш абсолютното съвършенство наоколо.
 Струва си поне веднъж да се почувствува това състояние, кагато става ясно, че ти си много повече от своите емоции, мисли и представи, те – не са ти, те са твое пораждане, но това не си ти, нали можеш да ги наблюдаваш като външен по отношение на теб обект.
 Усвояването на позицията на Свидетеля, способващо за откриването на шестия канал, това още не е предел, защото остават позициите „наблюдател-наблюдаемо” и „би
застане и над тази опозиция, мистиците понякога обозначават това състояние като „Свидетел на Свидетеля”. И това открива пътя към седмия канал, където небитието се слива с битието и където „формата е пустота, а пустотата е форма”. „Свидетелят на Свидетеля” е и Квантовият
наблюдател, онова самото истинско „Аз”, с което започнахме този разговор.
 Тук, по свидетелствата на много мистици, става някакъв взрив, квантов скок, когато идва
абсолютно ясното разбиране, че съществува едно, а не две, че Свидетел
ставащото наоколо, но и го създава. Ти изведнъж отчетливо виждаш, че всички наши емоции, мисли и действия произлизат и се връщат към него, че това е и нашият истински център, абсолютно неподвластен на каквито и да е било външни въздействия. Осъзнавайки това, ти отново придобиваш възможността да действаш и живееш ОТ ЦЯЛОТО, извън предишното шизофренично разделяне на  части. И ти става съвършено ясно, че няма никакви външни сили, че този самият Свидетел е и твоето  истинско „аз”. И това истинско „аз” обхваща не само теб…, то обхваща всичко наоколо. И в същото време него го няма. Обективно го няма. И тебе те няма. И няма никого, освен теб.
 Това е коан, коан за търсачи, желаещи да узнаят, кои в действителност са те, болшинството хора нямат никаква  „обективна” необходимост да го решат.А който го реши, ще види, че този неизменен център на битието, който започнахме присъства във всеки от нас и представлява не нещо друго, а цялостната Вселена!
 Физическите основания за този извод са прости. Това е квантозатворената система наречена Вселена. Още веднъж ще се докоснем до тях, когато ще говорим за
Източника на Реалността.                      
                                                                           

Засега ще отметнем, че от позицията на физиката каналите на възприятието се различават на първо място по силата си на взаимодействие с обкръжението на онзи участък от спектъра на съзнанието, върху който се намираме, с който сме отъждествени, т. е. считаме за „свой” и неговото направление. Точно така, както тялото ти се състои от онова, което ядеш, твоята душа се състои от онова, върху което е насочено вниманието ти. Така, при направление на вниманието върху предметния свят идва интензивното взаимодействие с него и в съзнанието се отразява голямо количество информация за обкръжението. По силата на ставащото при тази декохеретност равнището на квантовата заплетеност с обкръжението е ниско и светът в този случай пред нас застава във вид на изолирани, класически обекти с установени причинно-следствени връзки. В този случай ти преимуществено възприемаш себе си като тяло.
Психологическото и менталното равнище на възприятието малко се различават по енергията си на взаимодействие (т. е. привързаностите) от физическия план, но тук вече много по-често се осъзнава възможността за изменение на свойствата на обекта в хода на контакта с него. Както ще видим по-късно, свързано е с това, че наблюдателите, способни да записват информация за финните психични състояния са много по-малко, отколкото наблюдателите, „виждащи” предметния свят. Затова степента на „обективност” на света тук е друга и от спецификата на нашето взаимодействие ние го виждаме, както то вижда нас. Тук ти повече възприемаш себе си като притежател на психика.

Пренасяйки вниманието върху процесите, ставащи в по-финните структури, върху тишината
в нас или върху едни или други образи, ние намаляваме интензивността на взаимодействието с обкръжението и записването на информация за него. Съответно и в обкръжението се записва по-малко информация за онова равнище на съзнанието, на което се намираме и ние преминаваме в състояние, характеризирано с голяма степен на квантова заплетеност и нелокалност. В това състояние можем да получим съвсем друга информация за света – например, да се виждат полевите и енергетичните структури, реално да усещаме неразделеността си със света да получаваме подсказки във вид на изплуващи ясновидски образи, да творим всевъзможни „чудеса”, възможни в това състояние по силата на контакта с нелокалните обекти, и т. н. Тук ние частично губим в конкретността на получаваната информация, но печелим в обема и обхвата на онзи кръг явления, които са достъпни на възприятието ни. А другото предимство се състои в това, че стават възможни
управляваните преходи между различните пластове възприятие на реалността. Тук ти възприемаш себе си като някаква енергетична структура, разпростираща се зад пределите на тялото и човешките качества.Много интересно е възприятието на света в това състояние. В него, например, може да бъде напълно понятен езика на птиците, кучетата и мравките, но за съставянето на „речника” ти трябва да излезеш от състоянието на нелокален наблюдател, да зафиксираш ставащото (т. е. да преведеш суперпозицията в смес), при това умът осъзнава само смисъла на последното събитие (например, викът на птицата). В крайна сметка, при мен е така. Също, при установяване в по-дълбоки пластове спонтанно проявление навън на всякакви мисли, чувства и емоции без прихващане и свързване с тях.
Центърът на възприятието в този случай се намира на равнище, където няма разделяне на мен и не-мен, на мисли и чувства, психика и тяло, и т.н. Съответствено, няма го и шизофреничния въпрос за избора. Ти започваш да действуваш не от обусловеността на менталните и другите стериотипи, а от финната самонастройка с обкръжението, при необходимост използвайки ума като инструмент. Може да се каже и така: ако в предишния случай сме били отъдждествени с роля, с маска, то тук се намираме в позицията на актьор, способен да играе различни роли, да поставя всякакви маски и да прави това тогава, когато трябва. Само че сега ние поставяме различните маски не от желание да се сдобием с една или друга цел, а от любов да живеем, реализирайки различни себе-си-та, да изгреем.
В пределния случай, при установяване вниманието върху пустотата и „нищото”, ние преминаваме в състояние на максимална заплетеност с Вселената и единство с нея. Реално това се усеща като съпреживяване с всичко, което става наоколо – примерно в смисъла, в който обикновения човек е способен да усети биенето на сърцето си. Ти и Живота – това е едно, ти си Живота, между вас няма никакви бариери. Това съвсем не значи, че ние сега „знаем всичко” – ние просто сме готови за въприемането на всичко, както обикновения човек е готов да погледне ръцете си или да чуе диханието си. В това състояние ние сме в състояние да проявим всякакви аспекти на реалността, в това число и тези, които нямат предметно въплъщение.
 По такъв начин, всеки видим слой от реалността не е нищо друго, освен способ за описване от
наблюдателя на резултатите от взаимодействие с обкръжението на едно или друго равнище на
интензивност и едно или друго направление. Нашият свят е нелокален, но ние няма да знаем това, ако останем локални наблюдатели. 

                                                                                                                                                                                                                                                                                            
                                                                                                                                                                  КВАНТОВИЯТ СВЯТ – ОПИСАНИЕ НА КАРТИНАТА НА СВЕТА     МИХАИЛ ЗАРЕЧНИЙ